БЕЛИЯТ ЦВЯТ НА ТРЕВАТА
Невинаги въображението е в помощ на човека. Особено притеснителния.
С високите токчета, разсънена, но още малко замаяна от дългия полет, дотътрям куфара до паркинга.
Колата е на уреченото място - сестра ми я е оставила рано заранта и се е прибрала с автобуса. Напъхвам куфара в багажника. Събувам с облекчение високите токчета. Няма да пуша. Но няма и защо да бързам - до П. мога да стигна за час, но може за час и половина, че и повече.
Служебният ми ангажимент е късно следобед, време - бол, дори да тръгна със стария москвич на татко. Я да си запаля! Три часа без цигара си е направо изтезание. Паля.
Меката есен се рони романтично наоколо.
В купето мирише на Жорж Санд.
Паркингът се оживява:
Току до мен двама млади мъже товарят фиброкуфарите си - жълт и розов. Стройни, спортни. Тойота лимузина. Настаняват се вътре. Между нас няма метър - виждам как единия се навежда към онзи зад волана и го целува. Продължително и нежно. На колко ли жени са изтекли очите по такива! Сбъркан свят.
Семейство с момченце в тиролски панталонки. Момченцето е посветило цялото си внимание на една близалка. Майка му току се обръща и го подканя да не изостава. Влизат в бял ситроен „Пикасо” и потеглят.
Дама с тънки устни, рижа. Тежък грим, стиснали сухите й бедра белезникави джинси. Мини купър. Решителни движения, сурово изражение. Тая от заранта сигурно е подгонила мъжа си. Или той я е изгонил. Или е долетяла от чужбина да се развежда… Нейна си работа!
Набит индивид със сив суичър: буца мускули, бръсната до голо ръбеста глава (за да прикрие ранното оплешивяване, характерно за новите реколти мъже). Такива обикновено са доста космати. Тъмносин джип БМВ. Ясна работа!
Двойка възрастни. Той е прегърнал момиче към двадесетте - определено внучка. Не е ясно кой кого е посрещнал. Внучката подкарва един червен форд „Фокус”…
Стига толкова наблюдения! Тръгваме!
Докато още е в столицата, Цариградско шосе се тресе и боботи като стара вършачка. Стада ревящи коли фучат между нещастните жилищни блокове покрай магистралата. На такава натоварена пътна артерия няма как сегиз-тогиз да не се случи някой пътно-транспортен сакатлък.
Успокоявам се с едно „Пази Боже!” тъкмо когато подминавам Полувисшия железопътен институт (май вече е висш?), прекръствам се при гмуркането под моста за околовръстното и след караулката - пей, сърце!
Автомобилното стадо се поразрежда, но както се казва, опасността дебне на всеки километър. Напрежението се поуталожва за сметка на вниманието, което се увеличава с ускорението.
Магистралата е място, където човек може да усети удоволствието на автоматичните скорости. Усещам го, но след малко си спомням , как някога пътувахме с нашия москвич по родопските пътища.
Моторът започваше да пъшка и се задъхва асматично при най-малката стръмнина, баща ми ръчкаше скоростите от голяма на малка предавка, беше целият внимание. Да караш такава кола е цяло изкуство, но вярната машина ни доставяше винаги навреме и на място…
Разнежих се, в играта се включи въображението, а е известно, че невинаги въображението е в помощ на човека. Особено притеснителния. Забравих да включа мигача, натиснах газта и влязох в скоростната лента…
Яростният вой на клаксона ме изтръгна от унеса, в страничното огледало видях връхлитащия тъмносин джип БМВ - без да намалява скоростта шофьорът използва опразненото от мен място, задмина ме отдясно, влезе отново в скоростната лента пред мен и все така виейки отлетя нататък…
* * *
Разминаха се по чудо. Тя намали и докато търсеше удобно място за спиране, си представи как синият автомобил я засича, удря спирачки и той изскача в сивия си суичър (дали пък не е е същият от паркинга на Терминал 1?) - озверял, озъбен, бълващ огнена лава от истерични ругатни. Страшен и гаден.
Иде да те смачка, да те разкъса - истински тиранозавър (непременно с бръсната до кожа ръбеста глава, за да скрие ранното оплешивяване). А тя трепери - дипломирано, възпитано тревопасно, попаднало неволно в ловното поле на кръвожадния звяр.
Край!
Край ли?! Неее! Краят остава за него - отчаянието пробужда в нея хомо сапиенса. Човекът. Втората сигнална система. А втората сигнална система е намерила начин как да се справя с такива нечленоразделни.
Симпатичната млада жена пъхва ръка в джоба на вратата - там между патроните червило, няколко четки за коса, парфюми, химикалки и разни женски дреболии напипва флакона с нервно-паралитичния газ.
И тъкмо тиранозавърът, стоварил пътем няколко космати юмрука по капака, пръскащ слюнки: „А ма, краво, така ли се кара, ма!? Кой ти е дал книжката ма, простачке! Кажи кой, та и на него да му откъсна тъпата тиква… - точно на това място тя отваря прозореца, поема дъх, затваря очи и: „Ссссссссс!”
Това вече е край!!! Зиналата уста така си и остава зинала, лицето замръзва в дивашкия си гърч, тиранозавърът прави мъчителна крачка, олюлява се, коленичи и се строполява на земята (с бръснатата до голо глава, за да скрие ранното оплешивяване).
А тревата край асфалта внезапно побелява от такава неочаквана развръзка.
* * *
Не знам кое повече уморява при така наречените „делови срещи” - учтивото лицемерие, постоянното блъфиране или откровеното измамничество.
В случая се трябваше да прибавя и онзи с неприятните очи, който постоянно ме зяпаше в деколтето. И тия високи токове! Уф! Само да се добера до колата…
* * *
Вечерта обещаваше да е хубава. Когато се спускаше от високото при хотел „Плиска”, в сгъстилия се мрак се ширна върволицата автомобили - нанизани една след друга светлини, които протяжно се стичаха надолу и при Орлов мост се разбягваха към своите леговища наляво, напред и надясно като тризъбец.
Симпатичната млада жена шофираше боса и си мислеше за онази рокля в цвят на бургундско. С нея щеше да върви някакво фино украшение от бял метал.
Точно пред нея на звездното есенно небе висеше кръглата луна. Ясно! Винаги при пълнолуние я нападаха какви ли не тревоги и фантазии, че и насън не я оставяха.
Пристрои се в лявото платно и зачака светофара. Улучи обаче дългата пауза и когато накрая зеленото светна, закъсня с потеглянето и нервираните клаксони отзад я заблъскаха, та за миг се обърка.
Влезе рязко в завоя и не разбра кога е натиснала флакона с паралитичния газ в джоба на вратата. В първия миг не обърна внимание на тихото „Ссссссссс…”, обаче усети как стъпалото й се намокри.
Силна остра миризма изведнъж изпълни купето, някакви дрезгави нокти задращиха гърлото й, закашля и закиха неудържимо…
Нататък беше просъница, започна неистово да се дави: затърка очи, махаше с ръце, очите й сълзяха лютиво, не можеше да преглъща…
В тая какафония от неуравновесени движения не разбра кога е спряла колата досами тротоара. Тръбяха клаксони, телефонът й звънеше непрекъснато, дишаше едва, на пресекулки…
Успя най-сетне да свали стъклото и в същия миг в него провря глава някакъв бесен мъж - вероятно от рязко спрелите зад нея автомобили.
Мъжът викаше нещо заплашително, като видя симпатичната млада жена снижи глас, но след миг се хвана за гърлото и се отдръпна.
Плувналите й в лютиви сълзи очи не различаваха чертите му, но както стърчеше отвън с ръка на гърлото и дишаше на пресекулки, лицето му бавно придобиваше някакъв месест, неопределен цвят.
Белият цвят на тревата.
