НЕТЛЕНЕН ДАР
НЕТЛЕНЕН ДАР
Като свенлива румена зора,
примамена от вихрения ден,
по моя път съзирам те пленен,
но искам и не мога да те спра.
Задъхана и морна се топиш
на скръбен дял, изгубена в нощта:
на кой възторг в измамата гориш
и чакаш ли пощада от света?
Аз тръпна в разкаяние и страх:
мечтата ти душата ми плени,
а щастие и приказни страни
едва ли някога ти обещах…
Но може би ще смогна да ти дам
най-светъл дар под тъмен небосвод -
това, което чакам жадно сам
от любовта ти: гибел и живот!
1920
ПИСМО
Прочетох отново „Онегин”…
О, колко еднакви съдби!
И там в безполезни набеги
сърцето напразно скърби.
И там тая шеметна жажда
за ласки, простор и лъчи -
гори, денонощно разяжда
и пъди съня от очи.
И там две души безнадеждно
ламтят да се слеят в една,
и гаснат безумно-метежни
в тъга, в самота, в тишина.
И там е завинаги късно -
и в зноя на вихрен живот,
уви, любовта не откъсва
на радост узрелия плод.
Угасва сред скука Татяна,
обречена вече на друг;
Онегин е с огнена рана -
проклет да не бъде съпруг!
1921
