Росица Станева

EНЬОВСКА КИТКА

Китка еньовска в ръката
аз набрах си край реката,
дълго със момите скитах.
И от билките за здраве
еньовски венец направих
и окичих си косите.

Свети Еньо, здраве давай,
лятото разполовявай
и кожуха си намятай,
в питието ти вълешбно
билето да е целебно -
днес магьосна е тревата.

Еньовче сплетох с вратига -
болест да не ме достига,
и трицветна теменуга,
комунига с ружа бяла -
да не плача за раздяла,
жълт равнец - да няма друга.

И бръшлян на свойте къдри
вплетох във венчето пъстро,
като приказка зелена.
Като бръшлян мойто либе
все по мене да се вие
и да бъде все край мене.

ОМАЙНИЧЕ

Биле тайно бера из гората голяма,
всяко цвете открих, но омайниче нямам.

И вървя… Иде мрак… И ще трябва да бързам.
Ах, къде ли е то, за да го откъсам?

Та на пълна луна с пръстен златен да вричам:
да си влюбен и мой, само мен да обичаш.

Тичам, тичам сама из гората голяма,
всяка билка открих, но омайниче нямам.

Гърбав хълм и трева, куп пътеки преминах,
нося бял карамфил, срещнах срещниче синьо.

Падат тихо сълзи. Виж омайниче, ето го,
в полудяла трева свети нощно в нозете ми!

НАЙ-СИНИТЕ ЦВЕТЯ

Цъфтят най-сините цветя
под знака на Венера.
В градините на любовта
аз как да ги намеря?

Напролет бледосин зюмбюл,
метличина в полето.
Ах, незабравка - къс небе,
закичвам до сърцето.

Поляните са теменужени -
ухаят в тъмносиньо,
великденче - небесно цвете
светлей с роса в къпините.

Тинтявата със лятна рокля
запалва сини свещи,
след нея дълго ще цъфти,
до есен - синьо срещниче .

Заръси ли навънка сняг,
ще спастря твойта снимка
до виолетовия флаг
на влюбен стрък върбинка.

ПОЗВОЛИ МИ

Позволи ми да дойда в съня ти
и когато звездите запалят
канделабри над тъмните пътища
пак косите ти да погаля.

Позволи ми да тръгна нагоре -
по небесната паяжина лунна,
за да влезна през твоя прозорец
и невидимо да те целуна.

Позволи ми, когато зората
босонога и бяла пристигне
и захлипа с роса по тревата
да докосна лицето ти с мигли.

Позволи ми, когато по хребета
ясноокото слънце затича се,
аз със него да тръгна над тебе,
отдалече да те обичам.

ПОЗВОЛИ МИ!

ПЛАКАЛА СЪМ

Тръгна ти след другата -
на косата, русата,
тя разстла ти златото,
стана зима лятото.
Плакала съм, плакала,
на прага съм чакала -
три ведра разплискала
сълзи теб съм искала,
със нозе изстинали -
седем брода минали,
със душа премръзнала,
да те търси дръзнала,
се разделям с теб.

Как ще срещне утрото -
то - сърцето - лудото?
Сам-само, в постелята,
птица е простреляна.
Викала съм, викала,
та сълзата бликнала
във река превърната,
долини прегърнала,
стана върла скитница,
всеки срещнат питала
по змийските пътища
като черни вървища -
где отиде ти.

Пак душата, гордата,
да обича, моля се,
да загърби хребета,
да заръби белега,
да забрави лошите
думи, теб и нощите,
спомени - несретища
да развей по ветрища,
болките - безкрайните,
с миналото, с тайните
да хвърли в дълбоката
Марица - безоката,
да ги отнесе!

МЪЛЧАНА ВОДА

С девет ключа ли ме заключи,
или пръска с мълчана вода,
твойте стъпки да не науча,
да изчезна от теб без следа?

За раздели ли думи изрича,
девет пъти ли ме прокълна,
да смениш мойта личба - поличба
и да идеш при друга жена?

Девет болки сърцето ми късат,
като къмъни те ми тежат,
девет жалби държат ме до късно
и не дават очите да спят.

Девет билета знам за забрава,
девет нощи в гърне ги варих,
девет кръга от огън направих
и в средата отварата пих.

Бял равнец с жълт, и синя тинтява,
хмел с бръшлян. Ех, горчива беда.
Но разбрах, че не пия забрава,
пия глътки от свобода.

ЛЮБОВ ПРИ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВА ПО ЦЕЛЗИЙ

И летеше нагоре живакът,
сякаш в небитието се целеше.
Беше дори на сянка
четиридесет и два по Целзий.
И в часовете на следобеда,
непоносимо горещи,
се кръстосаха нашите погледи,
необяснимо срещнали се.
И угаснаха в мен виелиците
на дълги, самотни зими.
Бяхме един до друг живели,
а не знаех, че те има.
Златен час под слънце рижо…
Наистина ли е било?
Там твоята карирана риза
обгръща ме с пъстро крило.

ДИМ

Обичах те. Че двама ще вървим
със теб - говореше ми ти - нататък.
Но днес досаден съм цигарен дим,
нехайно разпилян по вятъра.

Цигара друга в пръстите държиш
и новата забава дръзко пушиш.
Ти казваш - нищичко не ми дължиш,
ах, замълчи, не искам да те слушам.

Отивай си! Животът си е твой!
Граби от него с пълни шепи!
Ти верен бе до първия завой,
останалото днес е сива пепел.

А аз от дим ще стана облак спрял
и там, на хоризонта ще застана,
та залезът горял-недогорял
да ме превърне във небесна рана.

Със знаците на птичите криле
ще изрисувам тъжното ,,Прощавай!”.
Макар отдавна, че не съм до теб,
знай, рана от любов не заздравява.

КАФЕНЕ

Как се влюбих в теб? Незнайно…
В старо кафене
на ден срещахме се тайно
три пъти поне.
Дъжд валеше монотонен,
гледах, вграждах те във спомен -
късна есен бе
с плачещо небе.

Вятър блъскаше стъклата -
истинска беда,
вън се давеха листата
в локвите с вода.
Дните бяха вече къси -
троха щастие ли търсехме
ръка за ръка
в море от тъга?

В кафенето пак те чаках -
с друга влезе ти,
заплакаха в полумрака
сираци - мечти.
И не спираха сълзите,
дълго из града се скитах
сам-сама в дъжда
с твоята лъжа.

Аз не ходя в кафенето,
още тъжа - знам.
Казват - напоследък често
там си влизал сам.
Куп горчилки ми остави,
но простих, без да забравя…
Дните си летят -
всеки с нов е път.

Вън виелица разравя
птичите гнезда…
Любовта ти неотдавнашна
де ли отлетя?
Аз все плача, но не мисля
да се влюбвам пак.
Просто тръгнах си, на чисто сме.
Сбогом! Пада сняг…

НЕ ВЯРВАХ

Сълза разряза тънките ми скули -
не исках да съм твоя. Не! И не!
Не вярвах в тъмните сърдечни бури,
в приведените мъжки рамене
от болка. Бях и зла, и наранена,
горчеше ми от минали лъжи.
И всеки сам във своята вселена
от гордост сам остана да тъжи.
Ах, как можах в часа на прости истини
с нелепа грубост и със тон суров,
да смеся обичта ти със неискреност
и да отхвърля твоята любов?
Но нищо грешките ни не оправя
и времето не връща пак назад,
а стаята ми, пълна със забрава,
нощта изпълва с мъртъв, лунен цвят.
Къде си ти? Вървиш под светлината
на този свят - прекрасен и голям,
дано откриеш нейде топлинката,
която аз пропуснах да ти дам!