ВОЙНА
Улицата се казваше „Божоле”, като познатото френско вино. Номер две - висока врата, по-скоро порта, стара и дървена, сигурно от времето на Ришельо. Тука има много подобни сгради, които не си знаят историята. Оглеждам с интерес тази част от френската история, която много ми напомня любимия ми роман за тримата мускетари на негово величество. Които всъщност са служили по-искрено на нейно величество. Но, така е понякога във френското ежедневие, пък било то от историческо време.
Чудя се на кой звънец да позвъня, защото на вратата има три звънеца - единият е с фамилия „Де Брийо”, другият явно е на фирма, защото кратко и лаконично ни отпраща към “L&M”, а на третия просто пише „3 пъти късо”, каквото и да значи това. Колебая се на кой звънец да позвъня, защото в Париж, особено в такива достолепни сгради не може да натиснеш звънеца и да се провикнеш отдолу: „Извинете, тука ли е господин Де Брийо”. Не става!
Вече се чудех дали не приех молбата на моя приятел Влади просто така, защото у нас е прието да се правят подобни услуги без да знаем, че в другите страни такива услуги не се приемат добре. Погледнах пак плика, който държах и ми стана съвестно от колебанията, които ме бяха обзели. Пликът изглеждаше толкова тържествено исторически, че сякаш всеки момент щеше да пламне между пръстите ми от напрежението, което му причиняваха моите колебания.
Историята на молбата, която Влади ме помоли да изпълня беше следната. И всъщност тя заслужава да се разкаже. Дядо му, за който той често обичаше да си спомня, е бил учител по френски. Както Влади обичаше да се изразява, „приличаше на истински француз”! При това казвайки тази фраза той вдигаше ръка нагоре, с което искаше да каже наздраве за отдавна представилия се пред Бога негов прародител. За този дядо той обичаше да обяснява, че до такава степен обичал френския език и въобще френския начин на живот, че за малко да се откаже да отиде войник, когато го мобилизирали през Първата световна война. Но нямало как - българинът си е патриот по природа. Макар че в тази война за много патриотизъм не е ставало дума!
Направили го командир на взвод, защото бил с образование, докато по-голямата част от войниците били неуки. Макар че, ако се вярва на историците ние сме победили турците в Балканската война именно с грамотните си войници - при нас шест души от десет са били грамотни, а при турците - само двама. Тогава явно образованието е имало предимства, не е като сега! Думата ми беше, че дядо му отговарял за един взвод картечари и като зачаткали при Добро поле картечниците марка „шпандау” трябвало някой да ги полива непрекъснато с вода - такива били тогава материалите, бързо се нагрявали. От едната страна стреляли нашите войници от двайсет и девети ямболски полк, а от другата - колониалните френски войски, използващи картечницата „шоша”. И едните, и другите имали нужда постоянно от охлаждане. В късния следобед на петнайсети септември картечниците на българите прегряли и започнали да плюят куршумите на петдесет метра. Дядото на Влади навързал няколко манерки и пълзешком се отправил за вода към единственото изворче между двете позиции.
Стигнал, плъзнал се надолу в дупката, в която било мътното изворче и започнал да пълни манерките. Над него, сякаш някъде далеч, в цивилния живот се чували глухите взривове и тракането на картечниците, но тук в този топъл оазис това тракане напомняло сякаш тракане на шевна машина. Увлечен в пълненето на манерките и някак си вътрешно успокоен от делничния вид на изворчето, той не чул как от другата страна се посипал пясък и изведнъж пред него, на не повече от пет метра, се строполил от откоса висок, рус мъж с очила, облечен във френска военна униформа, и той с манерки на кръста. Явно французите и те били закъсали с техните “шоша”. Двамата се огледали, първи французинът кимнал вежливо и казал „Бон жур”, на което дядото на Влади отговорил възпитано „Бон жур”. След това изведнъж и двамата се пипнали за кръста и разбрали, че нямат оръжие. Гледали се известно време, след което заедно се навели и сякаш подканяйки се вежливо, започнали да пълнят манерките си. Винаги ми е било интересно какво са си мислели в този момент, но Влади не даваше да се правят свободни съчинения на тази тема. Казваше, че каквото и да си мислим, не можем да ги разберем, защото не сме били там в този момент - от гледна точка на нашия спокоен делник всеки опит за дълбоко философстване ще бъде светотатствен.
И така, те напълнили манерките, французинът попитал: “Вие сте българин”, на което дядото на Влади отговорил „Разбира се, какъв мога да бъда!”, а пък французинът се изненадал и казал: „Много добре говорите френски”. На което дядото отвърнал: „Четири години съм учил в Гренобъл, господине”. И допълнил: „А вие какъв сте?”. Двамата се били вече изправили и трябвало да се връщат по взводовете, които мълчали от половин час, защото нямали вода за охлаждане на картечниците. Така Влади определяше, че дядо му е имал принос в намаляване смъртността по време на тази война, което сигурно е било така. Но явно и двамата не бързали да се върнат и да захранят жадните за студена вода гърла на своите картечници. Пък и така, като мълчали картечниците, нямало опасност за никого. Но това си го мисля аз сега, а тогава те сигурно просто са искали да дадат минутка спокойствие на чувството за ненавист. А впрочем не знам дали е имало подобно чувство между тях. По-скоро не, явно са били от една кръвна група, защото се оказало, че и французинът е учител по френски. И двамата споделили, че най-труден е за децата проклетият „конжуктив”, на което дядото се засмял, защото мислел че той е труден само за българските деца. Като чул от колегата, че и френските деца се мъчат с тази форма някак си се успокоил и казал: “Ами добре, да си тръгваме. Довиждане!” „Оревоар” - потвърдил и французинът, изразявайки вярата си, че и най-отвратителните човешки действия имат край, след което защо не, можем пак да се видим.
Двамата се разделили, кимайки съвсем делнично и се закатерили по пясъчния хълм. Първи достигнал до върха французинът, който се обърнал, за да се сбогува за последен път може би със своя странен спътник. И тогава - от българските позиции се чули няколко изстрела, високият учител по френски с очилата се сгънал, подпрял се на ръцете си и бавно се претърколил до долу. Дядото на Влади се втурнал към него, помогнал му да седне и видял, че ръцете му са целите в кръв и тази кръв идва от гърдите на французина. Той разгърнал куртката му и видял две рани, разкъсващи гърдите. При всяко движение, при всеки опит за вдишване от раните излизали поточета кръв.
Французинът спокойно откопчал куртката си, бръкнал във вътрешния джоб и извадил писмо. Пликът бил надписан с адрес в Париж. Подал го на дядото на Влади и му казал:
- Няма да мога да стигна до нашите, а тука няма да намерят писмото. Моля ви, вземете го и дори да ви убият нека някой да го изпрати на нашите… дъщеря ми е малка, искам да получи това писмо. Моля ви…
Дядото на Влади поел писмото, погледнал го и го пъхнал във вътрешния джоб на куртката си. На това скрито място писмото пролежало цялата война, изкарало плена на остров Тасос и така пристигнало в Ямбол, където измършавял и болен най-после се прибрал и дядото от плен. По-късно той го пренесъл в София, защото започнал да преподава в Първа мъжка гимназия, внимателно го носел със себе си, дори когато се преместил след като се развел с първата си жена, бабата на Влади и отишъл да живее в малка къщичка в Ючбунар. На стари години го предал на Влади като го заклел, че когато отиде във Франция /кой знае защо вярвал, че това ще стане лесно и бързо!/ да го предаде на дъщерята на французина, като обясни колко много съжалява, че не са се запознали с баща й преди войната. На това последното Влади особено наблягаше. Както се знае, ние дълги години не можехме свободно да пътуваме и когато в началото на 90-те аз заминах на специализация във Франция Влади ме помоли да изпълня молбата на дядо му.
Не знам какво съм си представял, но когато приех молбата ми се струваше лесно, забавно и донякъде романтично. А сега, като стоях пред голямата порта и се чудех какво да правя изведнъж разбрах, че аз нямам какво да кажа на тази жена /ако е жива/ която сигурно е на седемдесет-осемдесет години и сигурно отдавна е забравила какво са й разказвали за убития й баща. Но задачата си е задача и аз, като се псувах за това, че приемам молби с неясно послание и с неясен адрес натиснах на звънеца, на който пишеше „Де Брийо”. Не знам защо реших че най-добре е да звънна на този звънец. След кратка пауза чух плътен женски глас: „Кой е?”. Нормален въпрос, но аз кой знае защо не си бях подготвил прост отговор, а смятах че ще мога дълго и пространно да обяснявам целите на моята визита. Отговорих: „Моля ви, госпожо, нося много важно писмо!” и веднага си дадох сметка, че аз на такъв отговор нямаше да отворя.
Но тя отвори. И след секунда аз бях пред вратата на разкошния апартамент който, както казах, може би е принадлежал на самия Ришельо. Посрещна ме жена на моите години със светли коси, облечена елегантно в свободни панталони и пуловер, с цигара в ръка и очила в другата. Аз протегнах ръка с писмото и зачаках. Тя с интерес отвори плика, извади писмото, прочете го , след това погледна плика, погледна ме и каза:
- Заповядайте!
Влязохме в красивия, притъмнен с плътни пердета хол, който гледаше към Пале Роял и жената ме покани с жест да седна. След това изчезна. Върна се след десет минути и попита:
- Откъде имате писмото?
За да не усложнявам нещата излъгах благородно:
- От моя дядо.
- Интересно! А той откъде го има?
- Не знам, госпожо, така и не е ставало дума…
Тя отново изчезна, след малко пак се появи и каза:
- Майка ми е на легло, не може да става, но тя пита: Имате ли още нещо да кажете?
И аз разбрах, че нямам сили да разкажа цялата история. Затова излъгах още веднъж:
- Не, госпожо, нищо повече не знам.
Тя ме погледна с поглед, в който имаше учудване, може би нотка недоверие и някакъв странен интерес към моята особа. И аз като дядото на Влади бях готов да кажа: „Жалко, че не се запознахме при други обстоятелства!”
На улицата, докато търсех кафене, където да вляза, да изпия кафе и да намеря отговор на въпросите, които си задавах изведнъж си казах: „Дявол да го вземе, аз не знам какво пише в писмото!” Нито пък Влади знаеше, дори той веднъж ми каза, че и дядо му не знаел и никога не е проявявал любопитство към писмото, смятайки, че поне това дължи на своя непознат приятел. А най-странното е, че писмото беше отворено - и така беше пролежало повече от половин век.
Казах си, че ние не можем да знаем какво точно са мислили хората, които са загинали във войната. Нашите знания се от страшните спомени на хората, които са останали живи.
А истинската смърт е била още по-ужасна от техните спомени!
