Димо Троянов

Нощта преваляше. Бързият влак от София за Варна пореше тъмнината в подбалканския си маршрут. През лятото винаги пътувах през нощта по това направление, за да избегна дневния задух от жегата, а и да спестя деня в полза на работата.

Повече от десетина години ходех да рисувам портрети на туристите, които прекарваха отпуската си по българското Черноморие. Работното ми място винаги биваше в курорта Албена, защото в района на град Балчик имахме вила, което решаваше безплатно необходимостта ми от жилище за продължително пребиваване.

Малката ни двуетажна постройка и обширен двор с различни овошки се намираше в зоната на Овчаровски плаж. Районът е доста населен с вили, предимно на хора от Варна и Добрич, а и някои от самия град Балчик. Най-отдалечените от това място притежатели на имоти бяхме софиянците.

Заради многото хора на вилите, тук през лятото работи магазин с хранителни продукти и други необходими за пазаруване неща. През зимата във вилните райони цари пустош, но през лятото е много оживено. Народът се отдава на отдих и развлечения. Между Балчик и Албена, през почивния сезон, се движат начесто автобуси с много спирки по маршрута, каквато има и при нас.

Предимството на нощното пътуване е не само заради жегата през деня, но и пътниците през това време на денонощието, поне за тоя маршрут, винаги бяха малко, та съм имал възможността да се изпъвам в легнало положение през цялата нощ. Дори и да не спи човек, в такава поза е по-малко изморително дългото пътуване. Аз обаче си поспивах за известно време при всяко пътуване. Така сутрините не чувствах умора от безсъние.

Влакът летеше като светла стрела в тъмнината. В купетата пътуваха по един или двама пътници, използващи седалките за легла. Имаше даже и празни купета. Много рядко се намираше такова, в което седяха групи от по няколко човека.

Но и там пътниците, облегнали глави на седалките зад себе си, дремеха. Чуваше се само монотонното приспивно тракане по релсите.

Отвреме-навреме поглеждах небрежно часовника си, за ориентир колко остава до пристигането във Варна, а къде точно се намирахме по маршрута, не ме интересуваше. Затова и не обърнах внимание коя е поредната спирка, от която влакът бавно потегляше, прелиствайки през прозореца светлини отвън - защото винаги загасвах лампите в купето след като съм се настанил в него. Така е по-приятно пътуването нощем и предразполагащо за сън.

Когато движението набираше скорост, вратата на купето шумно се отвори и в него влезоха два силуета - на мъж и жена, чиито лица в тъмното не се виждаха ясно, но разбрах, че са цигани. ,,Може би ще пътуват до Сливен” - си помислих и така се оказа.

Лежах изпънат на седалките от едната страна на купето. Говорейки си тихо, влезлите наслагаха багажа си над другите седалки и седнаха един след друг на тях. Виждаха ме легнал, но не и спящ. Въпреки това, тихичко разменяха нарядко по някоя дума.

Времето монотонно се влачеше в нощта. Заради присъствието на циганите в купето не смеех да заспя и се оказа, че е имало защо! Макар и буден си лежах неподвижно със затворени очи, което явно е създало впечатление, че спя.

Наближавайки Сливенската гара циганите станаха и докато жената протягаше ръце да сваля багажа си, мъжът започна да опипва моя багаж. Ангажирал погледа си в него, не забелязваше в полумрака на купето как за кратки мигове отварях очи, за да го наблюдавам.

В багажа ми нямаше нещо ценно, защото парите и документите бяха в джобовете ми, но циганинът не знаеше това. Мислейки, че спя, мъжът опипваше външно багажа ми, вероятно да ориентира въображението си какво може да има вътре, но когато се опита да го повдигне, макар и спокойно, без да ставам, със строго студен глас казах:

- Ей, там работа нямаш!

Мъжът първоначално се сепна, разбрал, че не спя, но бърже се окопити да замаже нещата, като с наивна преструвка отправи въпрос към спътничката си:

- Това не е ли твой багаж?

Сякаш че не бяха влезли скоро заедно и не знаеше кой е техният багаж! Ето защо през цялото време на тяхното присъствие се мъчех да преодолея вероятността да ме унесе сънят.

Пак такива мургави ,,герои на нашето време” бяха отрязали предишната година жиците от вилата ми до стълба на улицата, от който висяха остатъците на височината, до която са могли да се пресегнат злосторниците. Явно са манипулирали с гумени ръкавици и хич не им е било грижа, че по висящите остатъци от жиците тече ток. Разбира се, че с това ми създадоха ядове тогава! В какво ли състояние ме очакваше вилата сега?!

Влакът се носеше в зазоряването все така полупразен. През лятото още след пет часа светлината започваше да разрежда тъмнината и пред погледа ми през прозореца се ширваше панорамата на летните пейзажи. Обичах тия гледки. Преди бавното си златисто извисяване над хоризонта, слънцето разливаше акварелна руменина в небето, а влакът прелистваше пред очите ми албума на природните красоти. Художническата ми душа се изпълваше с духовна наслада и вдъхновение.

Разсъмването гонеше и нощната сънливост. Затова променях легналата поза със сядане до прозореца. Свежото и прохладно утро на започващия ден ме ободряваше.

Когато влакът плавно намаляваше скоростта си, влизайки във Варна, слънцето, вече издигнало се над хоризонта, щедро раздаваше топлата си усмивка.

Сред чакащите на перона посрещачи имаше и такива, които предлагаха квартира на слизащите от влака. Държаха в ръцете си написани саморъчно върху неголеми картони обявата за това и шареха погледи върху слизащите пътници, с надеждата за поява на клиенти.

Както винаги не ползвах градския транспорт, а тръгвах пеша по познатите ми улици до спирката, от която щях да продължа за курорта Албена с автобус.

Приятна ми беше тая около петнадесетминутна разходка в прохладната утрин на морския град. От Албена щях да продължа с начесто наличния превоз до Овчаровски плаж, където е вилата ми.

Когато слязох на спирката в нашата вилна зона, слънцето вече отвисоко обливаше с лятната горещина простора. Отправил поглед към морската шир, поех дълбоко въздух.

Обземаше ме приятно чувство, защото времето, което прекарвах тук през лятото, беше за мене не само работа, но и възможност за приятно общуване с много хора от чужбина - най-вече германци, които изпълваха черноморските ни курорти всяко лято.

Тук в Албена се запознах и с дружелюбното семейство на Никс от Мьонхенгладбах, което познанство сложи началото на голямото ни чистосърдечно приятелство.

Изкачих няколкото широки циментови стъпала към магазина и поех по тясната пътечка вдясно - водеща след двадесетина метра до нашата асфалтирана улица, която след три имота стигаше и до моята вила.

Когато отключвах катинара на входната врата към двора, чух от срещуположната - вляво от пътя вила, гласа на Боби, който пристигаше от София тук всяко лято преди мене:

- Пристигаш ли вече?

- Тук съм - отвърнах приветливо, с отправен поглед към него.

Той седеше пред масичката на широката тераса и се любуваше отвисоко на сребреещата пред погледа му морска шир.

Разменихме с комшията още по няколко информативни за себе си изречения и оставихме за после по-продължителния приятелски разговор.

Сградата ме посрещна с неприятен факт на първия етаж - вратата на кухнята беше с разбита брава!

Двуетажната ми вила всъщност беше малка постройка, като и на двата етажа имаше по две стаички, в които се влизаше поотделно отвън. Към стаичките на втория етаж се влизаше от терасата, която беше по цялото протежение на етажа, до който се качвах по каменни стъпала.

Стаичките наистина бяха много малки - три на три метра, заради което наричам сградата малка постройка, макар да е на два етажа. На първия едната стаичка ползвах за кухня, а другата за спалня. На втория етаж помещенията бяха необзаведени с нахвърляни в тях безразборно градински инструменти за поддръжка на дворното място.

Кратко казано - крайно скромно обзаведена обстановка в интериора на цялата вила, но повече тук не е и необходимо за само лятното пребиваване. Даже чешма имаше само навън, както и клозетът беше също в двора - в типичния селски вид.

Оставих багажа пред входа. Макар и с разбита брава, вратата беше притворена. Отваряйки я, зашарих бърз информативен поглед върху обстановката в стаята. Всичко изглеждаше в непокътнат порядък, както го бях оставил в края на предишното лято.

Само вратичките на шкафа с приборите за хранене бяха в отворено положение, но и там всичко си беше на мястото. Пак огледах изпитателно бавно всичко в кухнята. Даже погледнах и под леглото, намиращо се в помещението. Нямаше нещо пипнато. ,,Много странно!?” - си помислих.

В стаята имаше хладилник /макар че е малък и стар модел/, разни електрически прибори: печка, ютия, котлон - все лесни за изнасяне. ,,Защо тогава изобщо са правили тоя взлом?! Едва ли са били толкова наивни вандалите, да си мислят, че по вилите може да има нещо по-ценно от обикновените домакински прибори” - продължавах да се чудя. Но много скоро тая нелогичност щеше да ми сервира своето обяснение.

Внесох багажа в спалнята и седнах най-напред да обядвам, защото денят вече се беше преполовил. Обядът ми всъщност представляваше сандвич от хляб с кашкавал, който си носех от София. Трябваше да отбия тая необходимост, преди да се заема с поправката на разбитата брава.

На паянтовата дървена врата колко й е трябвало - един по-силен ритник и готово! Няма сега тука да взема да слагам от скъпите бронирани врати, я! То за големите айдуци и бронираните врати не са проблем за преодоляване, особено в спокойната обстановка от безлюдието в района през зимата.

Отне ми доста време оправянето на поразията, но все пак стана благодарение на това, че на вилата имаше всякакви домашни инструменти за целта.

После отидох до магазина за хранителни продукти да напазарувам. Дадох старт и на хладилника за лятната му служба, след като наслагах в него тия от покупките, които трябва да бъдат там.

Привечер седнахме с Боби на терасата му пред изнесения навън телевизор и дълго разговаряхме. Споделих му и за разбитата брава.

На следващия ден, когато си пиех кафето след закуската, преди да замина с автобуса към курорта Албена, от пътя до входната врата се разнесе протяжно провикване:

- Алооо! - което нетърпеливо беше повторено.

Станах от пейката под прозореца на кухнята ми, където сядах за отдих, когато съм навън и направих няколко крачки, за да погледна кой вика от улицата.

До вратата стоеше непознат мъж на средна възраст, очакващ да обърнат внимание на повика му.

- Кажете, кого търсите? - попитах любезно.

- Ами аз съм охраната на района през зимата - поясни ми с грубовато самоуверен тон непознатият. - Събирам от виладжиите по десет лева на месец такса за периода от ноември до април включително.

Самият подход в поведението на тоя човек и повече изражението на физиономията му, ми навяваха недоверие към него! Нито съм го ангажирал за охрана, нито ме е информирал някой, че има такъв в района, а и това би трябвало да стане с писмен договор, в който ангажиралият се като охранител да поеме отговорност за това.

Няма такъв договор. Но все пак, ако действително е такъв, за какъвто натрапчиво се представя, нали ще е негова отговорността за извършеното злодеяние на вилата ми. Затова и споделих факта, но тактично - без нотка на упрек, като отбелязах, че няма нещо взето и не е разхвърляно, а само е разбита бравата и вратата беше притворена.

- Аз я притворих - стъписващо ме изненада пояснението му и засили в мене чувството на недоверие!

- Добре де, но като има охрана, защо се е случило това? - макар и със спокоен тон, се опитах да го поставя в неловко положение, а той с арогантност в гласа си заяви:

- Аз охранявам само вилите, за които ми е платена таксата!

,,Ами тогава защо си влизал в имота ми, за да притваряш вратата?!” - логично би трябвало да го попитам, но си замълчах, а съмнението ми вече придобиваше убеденост, че имам работа с мошеник. От такива новоизлюпени шарлатани вече гъмжеше в обществения живот.

Бяха минали доста години, откакто натрапиха на страната ни фалша на така наречените ,,демократични промени”. А демокрацията е хубаво нещо, но ако е истинска! В България обаче, много хора я разбраха като беззаконие, което разюздено ширна метастазите си във всички области на живота.

А в същия тоя хаос властниците, които бяха длъжни да осигурят законността, не смогваха да се справят.

Но имаше и нещо по-лошо - някои от тях, поддаващи се на корупция, ставаха съпричастни с престъпния свят, с което не само покровителстваха, но и стимулираха престъпниците!

Ето защо беше наивно да се оплачеш, където трябва и да очакваш, че ще ти обърнат внимание. А даже и да ти обърнат протоколно такова, то не е изключено да си остане дотук.

Вече сигурен в рекетьорската цел на тоя тип, се опитах с ,дипломатичен” подход да увъртам, поради многобройните примери с отмъстителна реакция върху обектите, за които е отказвано от собствениците им да платят искания рекет.

- Ама - започнах да обяснявам на мошеника - аз съм съсобственик на имота и сега сме в процес на делба за тоя и още един в София, та като приключи делбата, на когото бъде присъдена вилата ще трябва той да си прави тия плащания, а вероятно няма да бъда аз, защото предпочитам столичния имот. Затова нека се изясни делбата и тогава.

Това, което му обяснявах беше самата истина, но не се знаеше кога ще приключи процедурата.

Шарлатанинът изсумтя недоволно и без особено желание си тръгна нагоре по асфалтовия път, въртейки в негодувание глава и помахвайки нервно с ръце.

Когато през следващите дни се срещах с познати от вилната ни зона и споделях за случилото се, един от тях възкликна:

- Ооо, знаем го тоя тип! Обикаля през лятото вилите, да рекетира собствениците им за пари под предлог, че охранявал, а изобщо няма такова нещо. Явно минава тука някой ден през зимата, когато няма хора, разбива врати и не взема нищо, защото целта му е само да убеждава хората в необходимост от охрана и така да измъква пари от тях, уж за охранителна услуга.

- Това предположих и аз, като видях, че няма кражба, но едва ли ще има ефект, ако се оплачем в полицията.

- Никакъв! Ще искат доказателства, а мошеникът ще твърди, че действително охранява и няма нищо общо с разбиванията на вратите - подкрепи човекът изразеното от мене предположение по въпроса. Такива беззащитни времена бяха настанали.

Следващото лято ме посрещна на вилата нова неприятна изненада. Съседите, под моя имот, си бяха докарвали строителни материали и поради теснотата на улицата ни камионът е закачил и съборил входната врата към двора на имота ми. Съседите обещаваха, че ще оправят поразията, но си останаха само обещанията през цялото лято.

Опитах се да направя нещо като ,,врата” - опъвах мрежата и заключвах с катинара синджира, който свързваше импровизацията с останалата мрежа от оградата.

Докато правех тая имитация на затваряне, миналогодишният рекетьор се появи натрапчиво отнякъде. След като изрече фалшивия си поздрав, веднага директно премина към въпроса, който единствено го вълнуваше:

- Какво става сега, кой ще плаща за охраната?!

- Очакваме скоро решението за делбата - му припомних с надеждата поне временно да се отърва от неговото натрапничество.

- Ама как така, бе?! Докога ще чакам това?! - арогантно изнегодува мошеникът.

- Това лято ще бъде - отново правех опит да се измъкна от натрапника. Той обаче, нахално влязъл в двора ми, продължаваше, с нервно пристъпване от крак на крак, да ми досажда с нежеланото си присъствие. Ама след като и мене започнаха да ме хващат нервите - от досадното му висене над главата ми, настойчиво го подканих:

- Хайде, ще излизаш ли, защото трябва да затварям, че отивам на работа?!

Все така - с разпалено недоволство, рекетьорът пристъпи няколко крачки и излезе от двора ми - проумял най-после, че няма надежда сега да получи рекета, като бавно - сумтейки, се запъти по улицата нагоре.

За мене оставаше единствената надежда да се отърва от него, чрез приключването на процедурата по делбата, която, за щастие, действително приключи през есента.

Аз получих столичния имот от съсобствените ни обекти, а съсобственикът ми взе вилата. Разбрах по-късно, че веднага я е продал, за да й вземе парите, от които вероятно е имал повече нужда, отколкото от вила.

Така за мене проблемът с въпросния мошеник приключи, но не и проблемите в държавата ни от гъмжилото с ,,дребни” мошеници, чиято наглост продължаваше да вирее в обстановката на разюздана беззаконност!