Любомир Николов

- Ти си само за снимка с тези гълъби покрай себе си - така му рекох в тази прекрасна утрин. Защото предчувствах, че днес излиза интервюто ми. А и книгата ми добре се продава, взех я преди седмица от една софийска печатница.

Не съм бързал да я издавам, две години отлежаваше в компютъра ми. Но лятото си казах, защо да не си я подаря по случай тези години, които скоро навършвам. Все пак юбилей, не е обикновен ден.

Често го виждам как стърчи изправен пред кофите за боклук, рядко съм забелязвал да рови в тях. Но пък колелото му е като коледната шейна на добрия старец, отрупано с рекламни торбички, дисаги, дълги железа и ненужни дървени пръчки, дори няколко празни големи кашони от велпапе, които заможни хора са освободили от ценната си покупка.

Нагънал ги е прилежно и завързал със сезал, а когато вдига глава и когато няма какво да прави, сякаш пресмята на колко бири се равняват. Така изпъкват скулите му, бърчи устни и сякаш решава задачи по математика в класно за трето отделение.

Лицето му е насечено, веждите сключени над сините очи, а матовата му кожа дали е от прашните вехтории, които отарашва с мръсните си ръце или просто си е такъв от рождение, не мога да знам.

С две думи прилича на клошар, на който това му е втора работа, за да си докарва допълнителни доходи, все пак трудно е в днешно време да свързва човек двата края. Чупи хляба, който си носи или е докопал до кофите, това никога не разбрах.

- Нали не ме поднасяш - безобидно ми отговаря, край него птиците пърхат и кълват, но когато ги доближавам сякаш самият Хичкок ги режисира, толкова много са и почти са отлепили крилата си от земята.

- Моля ти се, говоря напълно сериозно, рядко мога да видя хора, хранейки не само себе си, а и птиците - което си е самата истина.

Само че не ми е удобно да навлизам в личното му пространство, Иначе снимката му ще е всред фаворитите за някоя годишна награда на тема съвременния градски човек, например. Сигурен съм.

- Дълги години съм бил горе, в планината. Там отглеждах животни, много животни. Научил съм се да ги обичам и сега тук, в града, с тези птичета се залисвам от време на време - така ми казва.

Но нямам време да моля разрешение да го снимам и бързо се вмъквам в близката книжарница до самия параклис, където вече десета година празникът на Свети Мина е започнал.

Хората са се свили в якетата и повечето са вътре около тримата божи служители в патрахили, които напевно и с увереност служат на Бога.

Други са навън, не смеейки да влязат вътре заради прословутия бацил, който ни мори вече две години. Трети пък, и то не малко, дзиндзирикат като мокри косчета, чакайки водосвета и най-вече подавките, които направо ще им подарят обяда, а чаша-две червено вино ще им затоплят не само телата, а и душите.

Тази година е малко по-трудна при купуването на дребните артикули, но все пак касата се пълни с пари и бели монети. Жълтите могат да докарат бедност и затова не ги взимам, особено в днешния ден.

Бутилките светена вода се харчат най-много. Да ни закриля светецът, всички това си мислим и когато службата вече е завършила, започват да прииждат повече хора.

Голямата питка с украсата на крилата на ангелите, житото с цветните листенца от захар и кутиите с парчета риба или кебапче, гарнирани с картофена салата и кисела краставичка свършват бързо, слънцето вече хвърля сянката на голямата сграда далеч от мнозинството в зелената все още трева наоколо и тогава започва надеждата да е денят съвършен.

В ранният следобед празникът е почти преминал. Минаха различни хора, някои нямаха левче за бутилка с образ на Светеца и си отнесоха само почти пълното стомахче.

Други не се колебаеха и си взеха това, което им трябва, но най-вече вяра. А най-големият дарител, купил две бутилки светена вода за банкнотата с образа на поета с името на славей беше дошъл с цялото си семейство.

Но не обикаляха изнесените маси, на които бяха сложени малките сладки, кутиите с бонбони и нашарени с червените капки от разпилените малки чаши с вино.

Млади са, красиво облечени са, със самочувствие и добри обноски са. Да има такива хора, така си мисля и обратно си тръгвам за вкъщи.

Човекът с гълъбите го няма, може би е долетял на други територии, без да му направя снимка и този път.

А може би животът напълно му е вдигнал гълъбите. Кой знае, та той е само един чудатник, който от немай-къде храни себе си и петнадесетина птици, ако му се намират наблизо.