Любка Захариева

Свикнали сме името на писателя Николай Хайтов да извиква неизменно в съзнанието ни книгата „Диви разкази”. И с право - тя му донесе категоричното и безспорно признание на писател, пък и се оказа с несъмнени художествени достойнства, което й отреди дълголетно присъствие в литературата ни и популярност сред хиляди наши и чужди читатели. Но… Хайтов не написа друга такава книга с разкази. Да, „Хвъркатото корито”, „Да възседнеш глиган” и други някои епизодични разкази, но те не достигнаха „дивите” или останаха в техен плен, в тяхната сянка. Защо ли? Бих казала защото разказът не се оказа неговият любим жанр. За Хайтов разказът бе предизвикателство: - Очерци - добре! Но докато не напишеш разказ, никой няма да те признае за писател! - му казват Здравко Сребров, Караславов и други, както сам пише в Дневника си.

Неговата любов беше публицистиката - „Бодливата роза”, „Вълшебното огледало”, „Троянските коне в България”, „Който има ухо, да чуе!” и още други, разбира се.

И пътеписът!

- Изобщо, отрано си имам слабост към пътеписа - като читател. - признава Хайтов в нашия разговор за пътеписите /сп. „Пламък” 1991 г. кн.2 /. И с годините тази слабост се засилва и съвсем естествено прерасна в желанието сам да опитам перото си в пътеписа.

Обяснява също какво го привлича в пътеписа:

- Прелестта на пътеписа е голяма по две основни причини. Първата е, че не си зависим от строга сюжетна линия, която да те задължава, както е в разказа, строго да дозираш отделните съставки на творбата, като се лишаваш от всички „поточета”, които не се вливат в главната тема на повествованието. Малкият разказ се подчинява на правилото „да гониш заека по петите, по пресните му дири”. От тука отклоненията - дори най-свежите и живописните - са жива беда! При пътеписа тези ограничения не съществуват, има блажена свобода да вмъкнеш което си искаш хрумване, щастлива асоциация, случайно кацнала на перото идея и т.н. Всичко интересно, което главата ти роди, пътеписът го поглъща и понася.

Негови учители са преди всичко големите майстори на българския пътепис:

- От Вазовото творчество, да си призная, най са ми харесвали и продължават да ми харесват неговите пътеписи за Родопите и Рила. Същата любов изпитвам и към пътеписите на Алеко Константинов и Любен Каравелов.

Пътеписните текстове присъстват в Дневника му от най-ранните години. Да добавим - с есеистичното писане! /Като микропътеписите „Край Село”/. Но първите си пътеписни книги той издава доста по-късно - „Перуански записки” /1975 г./, „Светогорски записки” /1987 г./ и „Африкански записки” /1988 г./. Излизат междувременно и в списание „Родопи” някои от родопските му пътеписи. В творческите му планове обаче постоянно присъстват още няколко пътеписни книги, както е видно от разговори/интервюта и от Дневника:

„Край Село” /заглавие на сборника с микропътеписи/,

Усойка /как трепахме орела/,

Добралъшкото кале, Руен /как е зачуван/,

Света Варвара, Саята, провирането на говедата на поляната на Кръстопът,

Данчовите борики, гъсениците, борината, на нивите, залесяването /в епизоди/

Дневник 18 април 1975 г.

Какво ми се иска да напиша - пресметнах, докато си нямах работа във влака за  Лийдс: …, „По Света” /пътеписи/ - 1000 страници!

Дневник 23 септември 1979 г.

„Мексикански записки” - трябва да се пишат!

Дневник 22 ноември 1979 г.

Какво има в моето купище „кокали”?

- Подредените вече и написани бележки около 1000 страници за моите пътувания по света! / подчертаното - мое: Л.З./;

- Родопските пътеписи /4 папки/, които чакат своето рендосване;

- Микропътеписите от цикъла „Край Село” /2 папки/;

Дневник 14 ноември 1982 г.

Какво мисля да пиша оттук нататък:  „По Света” /пътеписи!/…

Дневник 31 декември 1986 г.

Това са само няколко от напомнянията в Дневника, като няма как да се цитират тук десетките и стотици страници варианти и чернови на текстове по тия отделни книги, някои от които, както вече съм казала, почти завършени, и както сам писателят пише: „написани“. Както е например, освен с „По Света“, и с книгата „Край Село”, за която в Дневника, само в периода 1967-1980 година,  има около 200 страници! /Виж Бележките към книга 3-4 на Дневника от първото издание - ИК „Земя прес” 1996 г./

И така: към 1990 година със сигурност се очертават пет пътеписни книги, по които работата на Хайтов е доста напреднала, всяка от тях има своето „дело” „досие”,т.е. специална папка в архива на писателя. Това са книгите „Из България”, „Родопски пътеписи”, „Край Село” /микропътеписи/, „По Света” /в два тома/ и, разбира се, „Мексикански записки”, която по думите на Хайтов е „почти завършена”. Обемът им е няколко хиляди страници.

Още 1990-1991 година Хайтов си дава сметка, че може би времето няма да му стигне, за да издаде всичко като „перуанските”, „светогорските” и „африканските” „записки”. И още по-важно: той все повече предпочита първоначалния спонтанен вариант, без „обработки”. Според двама ни, „светогорските” записки доста загубиха от първоначалната си свежест поради тези „обработки”. И ето какво ми казва в разговора ни, а ми го пише и в писмо:

„Имам около 2000 машинописни страници пътеписи за онези 22 страни в които съм ходил”. И продължава: „С времето една мисъл все повече ме занимава - дали би трябвало да ги разширявам и облагородявам? Няма ли да е по-добре да си останат в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно, докато впечатленията ми от пътуването са били горещи…”. Хайтов много се изкушаваше от такъв вариант за книгите „По Света” и „Край Село”/ Сп. „Пламък” кн. 2 1991 г./

„Една идея: какво мислиш ти за това, да събера пътеписите, да ти ги изпратя, като си свършиш работата с Дневника, дори само да ги прочетеш и ми кажеш дали пък не бива така, „от майка родени” както са, да ги „вържа” в една книга. Между другото, тези дни си написах пътните бележки от Бразилия, Уругвай и пр. /Латинска Америка/, от Израел и Либия. Набързо го направих, нескопосно, но го направих” /Писмо до мен от 12 август 1990 г./

Пристрастието на Хайтов към обществените и обществено-политическите проблеми, което непрекъснато го отклоняваше от чисто художествената литература към публицистиката и пораждаше тревожното му предчувствие, че това „ще изяде” времето му, наистина попречи за тяхното завършване и издаване. Петте книги, които цитирах по-горе, не се състояха приживе на писателя и останаха в неговия архив.

Макар и 19 години по-късно, 18 пътеписа от поредицата „По Света” ще излязат на бял свят. Но… остават „в тъмница” „Родопски пътеписи”, „Из България”, микропътеписите „Край Село” и, разбира се, поне още толкова пътеписи от книгата „По Света”, за които не знаем има ли ги подготвени за печат като първата част, или Хайтов не е успял да го направи. Остава „в тъмница” и мистериозно изчезналата папка с „почти завършените” „Мексикански записки” / само последната около 200 страници/!

Преди да говорим за първите четири, искам да кажа, че „почти завършената” пета книга към днешна дата е мистериозно изчезнала. А ето как Хайтов разказва за нея в нашия разговор за пътеписите от 1991 година /сп. „Пламък” кн. 2/:

- Понеже водим разговора в Яврово, а документацията ми се намира в София, ще Ви кажа какво съдържа папката за Мексико, която е при мен.

Пътувах между 4-и и 21-и декември на 1976 година. Като се върнах оттам, първо възпроизведох записките „на коляно”, които водих по време на пътуването. Това са около 65 страници. В продължение на 15 години от тогава аз съм събирал всичко, писано за Мексико в нашия печат, на което съм попадал. Изрезките от списания и вестници са повече от 200, разпределени по теми, като например: „Царевицата и мексиканецът”, „Кризите в Мексико”, „Пазарът на Охака”, „Мексиканското земеделие”, „Кактусите”, „Болестта на милионерите”, „Политически нрави”, „Вулканите”, „Невъзможният град Мексико”, „Стенописите на Диего Ривера”, „Петролът и Мексико”, „Дългове”, „Мексиканското село” и т.н. С извадения „полезен” текст от тях имам в папката вече 175 страници. Снабдил съм се и с официален наръчник за стенописите на Диего Ривера. Имам в превод „Кратка история на Мексико /1805 - 1940 година/”, „Обща история на Мексико” и „Книга за Мексико”. Също и „Мексико преди Кортес”. Това са четири книги с около 800 страници.

Източниците ми дават възможност да изградя една обща представа за страната като цяло, но… ще използвам от тази значителна информация само онова, което засяга набелязаните по време на пътуването теми и обекти. Тоест да доосветля нещата, които са ме докоснали.

Към момента на този разговор страниците са 175 и Хайтов все още продължава да работи по книгата. Затова аз писах по-горе, че тя наброява със сигурност поне около 200  машинописни страници. Писала съм още в първото издание на  моята книга за Хайтов, че той задържа отпечатването й в колебание дали да я „облагородява и разширява”, но книгата „Мексикански записки” бе „почти завършена”, а днес папката я няма!…

И тъй като по-долу ще стане дума за още две папки, които ги няма, трябва да поясним къде се намираха тези папки, т.е. каква е съдбата на личния архив на Николай Хайтов и оригиналите на неговите дневници.

Известно е, че той предава огромната част от своя архив - онази, която е с обществен характер и отнасящата се до родопската история /„едвам се побира в три микробуса” - Валери Симеонов/ на  Пловдивския държавен архив. Но стотици папки от личния му творчески архив задържа при себе си. Това са, на първо място, неговите дневници, където са първообразите на много от книгите му, прототипите на герои и сюжети, творческата история на творби, идейно-художествените търсения на писателя, негови впечатления от прочетени книги, от писатели и други личности, почти завършени художествени текстове, като искам подчертано да отбележа, че голяма част от това богатство не е проучвано и публикувано; самият Дневник на писателя, публикуваният, в голямата си част е издаден непрофесионално, към 2000-та година Хайтов възнамеряваше да направи преработено издание. Тук са и папките-„досиета”, както и тези, приготвени за печат, какъвто е случаят с намерената наскоро първа част на книгата „По Света”.

В последните месеци от живота си Николай Хайтов започва сам да пренася този архив при сина си Александър, но не успява да пренесе всичко и така останалата част от личния архив на писателя остава в дома на третата му съпруга Божилова и осиновената й племеница Елена Големанова, а в последствие става предмет на съдебната сага за наследството му между Божилова и децата на писателя, продължила повече от десет години. Тоест, личният, преобладаващо творчески архив на Николай Хайтов е разделен на две части - едната при Александър Хайтов, а другата при Елена Големанова. При последната са дневниците, там се намери и първата част, с предговор, на книгата „По Света”, приготвена за печат, за която писах по-горе.

И сега за останалите четири книги:

Най-незавършени са двете български - „Из България” и „Родопски пътеписи”. За тях Николай Хайтов казваше, че трябва „да пропътува още веднъж някои места” и тогава да ги завърши. В книгата ми за Николай Хайтов, третото допълнено издание, писах, че папката с микропътеписите „Край Село” е у сина му Здравец Хайтов, но се оказа, че предадената от една машинописка от „София прес” папка съдържа други текстове - пътеписни, но от други, стари автори. Така че микропътеписите „Край Село” и втората част на пътеписите „По Света” имат  същата съдба като тази на „Мексикански записки” - за сега ги няма! Пак в книгата ми за Николай Хайтов, третото допълнено издание, давам подробна информация за останалите неиздадени пътеписи от групата „По Света” така, както се намират в оригиналите на дневниците - около 500-600 страници, без „Мексикански записки”. Справката я правя по Бележките от книга 3-4 на първото издание на Дневник /ИК „Земя прес” 1996 г./ и по „Непубликуван Дневник 1986-1992 г.” /Издателство „Захарий Стоянов” 2009 г./ бележките на Хайтов от 31 август 1991 г.

Желанието на Николай Хайтов е тези текстове да бъдат публикувани - така „както са от майка родени”. Както казах, написал ми го и в писмо от м.август 1990 г. /цитирала съм го в книгата ми за Николай Хайтов, а и по-горе/; той го пише и в предговора от 1 май 2002 г. - два месеца преди смъртта си /предговора, чиято книга е подготвена за печат - „По Света” том І/! Тоест, това е добре премислено негово решение. Но…може би не му е достигнало времето да го осъществи. /Ако няма втора папка/. То обаче може да се направи, ако се извадят текстовете от оригиналните дневници.

И така възниква въпросът за дневниците

- оригиналите, както и за целия личен творчески архив на Николай Хайтов. Те не могат да бъдат предмет на някакъв съд. Този въпрос е морален и над личностен, защото става дума за творческото и духовното наследство на голям национално значим писател! Те трябва да са при истинските, кръвните  му наследници - неговите деца и внуци. Както си мислех, че стои и въпросът с къщата на писателя в родното му село Яврово - неговото любимо място, където е написал почти всичко от богатото и оригиналното си творчество, където от прозореца й е съзерцавал своята Могила и където днес броди духът му…

Да се надяваме, че земните страсти ще стихнат и това един ден ще стане. Дори нещо повече - оригиналните дневници - тяхната съдба най-силно ме вълнува - да се озоват в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” - където е истинското им място, за да бъдат сигурно съхранени за поколенията и да има достъп до тях всеки почитател, издател и изследовател на творчеството на големия писател и родолюбец Николай Хайтов.

„По Света” том І

Папката от 360 машинописни страници дойде при мен преди две години, няколко дни преди 1 май /предговорът е от 1 май 2002 година/. Сигурно прекалявам, но видях в това нещо намесата на Съдбата - два месеца преди смъртта си Хайтов бе пожелал тази книга да бъде издадена, а това все още не бе се случило. И тя дойде при мен.

Първо трябваше текстът да се качи на компютър, което и направих. Очаквах книгата да бъде издадена около 100-годишнината на писателя, но и това не стана, поради разни обстоятелства и съображения. И така тя се появява на бял свят сега, в 101-та годишнина от рождението на писателя.

Кое за мен е първото й качество - книгата е изключително интересна, носи наслада! И категорично опровергава всички ония, които казват: „Пътеписи!!! Кой ще чете пътеписи? Няма смисъл да се издават.” Тя е илюстрация на едно качество на пътеписа, за което Хайтов говори доста подробно в нашия разговор за пътеписите от 1991 година - „…пътеписът не може да се отскубне само от едно-единствено, генерално за художествената литература задължение - да не е скучен! Но именно при пътеписа то най-трудно се постига. Защото нямаш сюжет, а сюжетът е оня капан, в който читателят пада обикновено още в началото. Този капан, тази интрижка много по-трудно се създава при пътеписа. Тука е нужна изобретателност, много знания и широка, разностранна култура. Не говоря за тънката чувствителност и дарба - това са неща, които се подразбират”.

Прегледайте само съдържанието й - Ливан, Сирия, Либия; Израел; Бразилия, Аржентина, Уругвай; Монголия; Швеция, Финландия, Швейцария; Гърция и Кипър, та и Югославия и СССР, ГФР… Били ли сте там, имали ли сте възможността да ги видите по-подробно, да разговаряте с хората им, някои твърде интересни личности. Аз - не. Дори когато е в дадена страна за по-кратко, той, Николай Хайтов, „вижда” неща, които обикновеният турист не би забелязал. А какво е да преминеш 5000 км с кола и да прелетиш още 2000 със самолет в Либия, или да бъдеш 20 дена в Южна Америка,  подпомогнат на държавно ниво да видиш достатъчно подробно страната и хората, проблемите им!

„По Света” том І ще ви разкаже за много неща. През очите на Николай Хайтов ще видите Елисавета Багряна на посещение в Нобеловия комитет, генерал Русков на лов за архари в Монголия и на държавно посещение в ГФР, щрихирани епизодично Орлин Василев и Вера Мутафчиева и други писатели, през интересен ракурс Милко Балев и съпруга в парламентарната българска делегация на посещение в Латинска Америка, задочно ще се срещнете с Бен Гурион. И още, и още…

Ще си припомните „Света от вчера”, защото нито Либия на Кадафи днес я има, нито Палмира, нито дори „прекрасният и модерен” град Бейрут -„вратата на Арабия, нито пък Сирия е същата, няма ги Югославия и СССР…

Ще видите Амазония и ще поплувате с корабче по Рио Негро, а после и по Лаплата, ще посетите забележителните курорти Пунта дел Есте и Барилоче, ще пребивавате в невероятния и загадъчен свят на Либийската и Сирийската  пустиня, ще се срещнете с древните им жители - берберите и бедуините, ще научите, че Либия се населява от над 80 племена, едно от които е „кадафи”, ще се топнете в Мъртво море, за да установите, че в него не можеш да потънеш, а може да се разходите и до легендарната евкалиптова гора по брега на река Йордан…

Съдържат се в тези негови, на Хайтов, „бележки” много възторзи, рояци от малки или големи изненади, открития, поводи за размисли и заключения, по-важни или малки, вълнуващи човека вечни въпроси.”; „те представляват един обзор върху Света, който ни дава възможност да преоткрием и нашата малка България”.

Е, книгата е пред Вас и Вие я разтваряте, за да четете Хайтов, а не мен. Но имаше неща за пътеписите на Николай Хайтов, които трябваше да кажа.

А ето и краткия вълнуващ предговор на писателя, който обаче не трогна наследниците. И те не издадоха книгата за 100-годишнината му, нито за 101-та:

ПРЕДГОВОР

Случи се през живота ми да посетя доста чужди страни в рамките на т. нар. „културен обмен” между ония от държавите, с които поддържахме повече или по-малко връзки в културната и научната сфера. Още при първото ми излизане от страната през 1959 година есента / в Германската демократична република / искрено се удивлявах на новото, което виждах, и там още си водех бележки за онова, което ме е най-силно впечатлявало, а понякога и поразявало. Това се превърна в навик и оттук нататък, дори до 1989 година - годината на последното ми задгранично пътуване, в Израел, аз непрестанно си водех бележки, както за нещата, които понякога ме изненадваха, и дори смайваха, така и за други - по-незначителни, които разпалваха в една или друга степен въображението ми.

Заедно с това, навикнах и с неизменното правило, като се върна, да седна пред пишещата машинка и да възпроизведа по записаните в чужбина бележки всичко онова, което беше по силите на паметта ми, което пък ми даваше възможност отново да изживявам изпитаните по време на пътуването вълнения. Не винаги успявах да извърша веднага това. Минаваше понякога година и повече, но рано или късно аз го правех и се събраха по този начин доста голямо количество груби, да го наречем, записки, посветени на различните ми, около 45 на брой пътувания в чужбина, в над 30 страни. Една част от тях намерих време да превърна в книги, както стана с пътуването ми до Перу, до Атон, Египет и Нигерия, събрани неотдавна в един том - „Пътуване по света”.

Това - добре. Но какво да правя с необработените в книга  пътни бележки от Мексико, Испания, Англия, Южна Америка, Гърция, Турция, Черна гора и т.н., наброяващи над хиляда машинописни страници, които няма да мога да превърна в книги, поради лошо разчетеното ми време, което се оказа накрая много по-късичко, отколкото очаквах? Тъй или инак, не ми се иска да ги оставя непубликувани, макар в суровата им форма, защото те представляват един обзор върху Света, който ни дава възможност да преоткрием и нашата малка България. Съдържат се в тези „бележки” много възторзи, рояци от малки или големи изненади, открития, поводи за размисли и заключения, по-важни или малки, вълнуващи човека вечни въпроси. Ако тези мои пътни бележки си останат в архива, ще имам чувството, че съм обрекъл на вечна тъмница скокливи свидетели на преживяното време.

Така възникна у мене решението да обнародвам, макар и художествено непълноценни, моите пътни бележки „По Света” с подсъзнателното чувство, че те ще намерят своите читатели, а за мнозина могат да бъдат и твърде полезни със заложените в тях идеи, открития, образи, или дори само подсещания.

1 май 2002 година    Николай Хайтов