ПРОЗОРЕЦЪТ НА ЖИВОТА

Мариана Еклесия

В стаята на санаториума влезе накуцваща жена, опряна на бастунче, с дълбок белег на лицето. Беше около шейсетгодишна, отправи се към леглото до прозореца и с леко кимване поздрави младата в съседното легло.

Щом остави на шкафчето дамската си чанта, извади от нея кръстословица с химикал и зачете въпросите. Лежащата първа рече: „Аз съм Лили, тук се възстановявам след преумора. Вие с какво заболяване сте?” „Аз съм Стефана, не съм със заболяване. Преди десет години паднах от седмия етаж и досега ми е за урок…” „От седмия етаж сте останала жива?” - младата разшири очи от недоумение. „Чудо, наистина. Ако е рекъл Бог, човек и от десети етаж да падне, пак ще живее…”

Лежащата отвори уста да попита нещо, но се замисли и едва след минута каза: „Сигурно сте бърсала стъклата на прозореца, олюляла сте се и - долу.”

„Няма такова нещо. Сама преместих стола до прозореца, стъпих на него, качих се на перваза, скочих… Но не съм допуснала, че ще падна върху клоните на черешата” - спокойно отвърна, сякаш съобщаваше какво е закусила.

„Сама си поискала да сложиш край на живота си?” - Лили премина на „ти”, стана ненадейно и се взря в белега на лицето. „Сама, разбира се. Мъжът ми беше починал преди три години; дъщеря ми с месеци не се връщаше вкъщи и не знаех къде е… През ноември ме съкратиха от работа, а декември започна с страшен студ. Нямах пари да плащам парното, токът, храната. Като много отритнати и забравени, седмица, две се питах защо да живея? Онази вечер като ми причерня, отворих прозореца!…”

„Това оцеляване наистина си е Божа работа, но защо не ви е спрял, преди да скочите, за да не се мъчите досега?”

„И аз се питам защо не ме е спрял преди скока, но разбрах - това, което не може да убие човека, го прави по-силен! След седмица, като дойдох в съзнание и си отворих очите в реанимацията, докторът рече, че животът е ребус. Дъщеря ми стоеше до него, плачеше; обеща ми да не се отдели от мен… След половин година ми подари внуче.

Щом видях бебето в пелените, разплаках се и викнах силно: „Господи, как щях да напусна живота, преди да видя душата си в това ангелче?” Заковах прозореца… Утре Сашко ще дойде с майка си. Ще видиш откъде идва силата ми да продължавам. А като ме прегърне и чуя: „Обичам те, бабо!”, никаква болка не мъчи тялото ми, тръгвам да му купя нещо, скътано за него от малката пенсия.”