ЗА ЧОВЕКА
Из „Размисли” (1973; 1980)
Щом в рудата има мед дори само стотни от процента, смятаме я за добра за експлоатация. Трябва и у всеки човек да откриваме и „разработваме” дори тънката човечна жила, макар тя да е затрупана с много „примеси”…
Умей и от тръна да правиш цвете. Един сух магарешки трън, сложен в подходяща ваза, на подходящо място - става чудесен букет. Толкова повече с човека: къде ще го поставиш, как ще го погледнеш…
Мечтата лежи в същността и на най-обикновените хора, и в най-обикновените им дела. Рибарят мечтае да хване голямата риба, ловецът - да удари невиждан лов, лозарят - да дочака тежко плодородие. Удовлетворението им при постигане на тия мечти не е по-малко от удовлетворението на твореца от неговия шедьовър.
Понякога, за да си поемеш дъх, ти е нужно да поговориш само с човек далеч от страшните въпроси, „които никой век не разреши”. Тогава най-добре е да поговориш с деца.
Само живелият, мъдрият човек знае безсилието на словото в минути на нещастие - и целебната сила на най-простия допир.
* * *
Честният човек се гнуси, когато му разказват нещо лошо за другиго - дори да му е враг. Подлецът с удоволствие слуша клевети-мръсотии и за най-близкия си приятел.
Няма нищо по-студено и по-ужасно от човека: челото на мъртвия и очите на подлеца. И няма нищо по-топло и по-красиво от човека: едно човечно сърце.
Редът, който сам си установяваш - това е дисциплина, вътрешна организираност, време, плодотворност.
Редът - това е човекът.
Дори когато нищо не разбираш, достатъчно е съвсем мъничко: да разбереш това и да го признаеш. Тогава вече много ще разбираш. Но колко трудно се постига това мъничко…
Първото, на което трябва да се научи човек - това е отговорността. Всичко друго се учи лесно.
Човек може да не постигне най-голямото - как трябва да живее, длъжен е обаче да разбере поне най-малкото: как не бива да живее.
Не се удивлява от нищо само онзи, който всичко знае. Но такъв човек няма. И ето - не се удивлява само безчувственият…
Надсмива се на другите този, който има много високо самочувствие. Или който няма никакво самочувствие - за да го прикрие.
Човека можеш да познаеш дори само по това, как се ръкува.
Истински трагедии могат да възникват само между истински хора. Те винаги най-скъпо плащат човешката си стойност.
Понякога човек очаква принудата като спасение.
Най-страшния затвор човек носи със себе си: себе си. От него може да се избяга само веднъж…
* * *
Хората са като птиците. Едни летят с редки, могъщи удари на крилете - орли. Други - с припрени, задъхани махания: врабци. Едните летят в небето, другите - от покрив на покрив.
Някога старите хора при среща с непознат не питаха: „Ти откъде си?”, а: „Ти откъде беше?” - веднага те доближава до себе си: знаете се, просто е забравил откъде…
Възмущава ме лекотата, с която някои казват: човешко е да се греши… У тях това не е надмогване, а любуване на грешките. И цял живот поправят своите грешки… с нови…
Не обичам праведниците. Сбъркай, но да видя, че си човек!
След прегрешението човек чувства угризение на съвестта, отвращение от себе си, порив към чистота. Без прегрешения човек не може. Но горко на оня, който не стига до очистителната им сила.
Скептикът - набеденият - кара хората да мислят и те може да станат оптимисти.
Оптимистът - самонасиленият - консервира умовете с розови листа и ги обрича на безпросветен песимизъм.
Велико нещо е да си безбожник - и да си имаш свои богове…
В една статия Любомир Пипков нарече Кирил Цонев „безкрайно честен човек”. Това внезапно ме подразни - защо безкрайно честен? Какво по-силно от простото честен? Но си спомних много изрази - по събрания, в разговори, в печата: „доста честен човек”, „иначе честен”, „може да се каже честен”, дори „между другото той е честен” - и си рекох: „Май че си прав, Любо!”. А в „Роза и кръст” Александър Блок казва за своя герой Бертран „Неумолимо честен, трудно честен”. Какви дълбочини, какви отсенки с това неумолимо и трудно…
* * *
В детството си всички сме талантливи.
У децата няма пороци. Те се явяват от подозрението на възрастните.
Човек умира, когато у него умре детето.
Всички - в някое отношение - сме бавно развиващи се деца…
Човекът е човек, докато може да има илюзии.
Ние сме пълни с неща, които лежат дълбоко у нас като знание, но не винаги го използваме навреме. Знаеш нещо, но то става твой опит едва когато ти го наложи животът, често - след като се опариш. Цената на човешкия опит е винаги много висока.
* * *
Понякога разликата между нормалния и побъркания човек е не в аргументите, а в самото подхващане на спора.
До известна възраст наивността е добродетел, после - недостатък, може би и - порок.
Боже, колко щастлив е глупавият: никога не се измъчва, че не му достига ум! А умният - как често проклина ума си!
Непоносимо е - за другите, - когато човек е много глупав. Понякога още по-непоносимо е - за него, - когато е много умен.
Разсеяността може да бъде най-голямата съсредоточеност.
Често най-силният гняв се превръща в безсилие…
* * *
Голямото движение, големият човек обръща позора в слава, хулата - в добродетел. За поробителя хайдутите бяха хайдуци, разбойници, а за народа - светци.
Не е нужно да бъдеш умен за трима души - както понякога хвалят някого. Достатъчно е да си умен за един: за себе си - но не „за себе си”, а за хората.
Победата прави човека мек. Силен го правят сраженията. И мъдър - пораженията.
Трябва да оставим колкото може повече на тия, които идват след нас. Но тъкмо затова всеки трябва да взима колкото е възможно повече от днешния ден - за да бъде личност. Какво ще дадеш, ако си безличие?
Добре е, ако имаш сили да изгориш на кладата като Бруно, но достатъчно е дори да се „отречеш” като Галилей.
Все пак най-високото, до което може да стигне революционерът, е бесилката.
* * *
Единственото нещо, което не изчерпва човека, е обичта.
Да обичаш хората - това е нужно преди всичко на тебе. За да бъдеш човек.
Не е достатъчно да имаш обичащо сърце. Трябва да имаш и обичащи ръце.
Не се гневи само оня, който нищо не обича.
Близък ти е само човекът, с когото можеш да мълчиш дълго - в беда и в щастие.
И с приятелите е като с книгите: идва време, когато „всеядството” свършва и вече правиш по-тънък подбор.
Не бързай! - никога не е късно да загубиш приятел…
Най-голямата самота причинява загубата на приятел.
Самотата не е зримо, а душевно състояние. Седиш сам, съвсем сам, а си пълен с хора. Или около тебе е пълно с хора, а се чувстваш до вцепенение сам.
Не бива никога да се чувстваш самотен, когато си сам. Трябва да познаваш великата радост на общуването със себе си. Но само ако носиш в себе си много хора, които са те създали и които винаги, щом пожелаеш, ще заговорят в мислите ти.
* * *
Плаши ме смелостта, родена от страха.
Йерархията в службите никак не е страшна… - ако не става йерархия в душите.
Силата на натиска компрометира силата на аргумента.
Трябва да се страхуваш за себе си, ако ласкателите не те отвращават.
Някога всички решавахме едно: революцията. Сега решаваме всичко, но - всеки своето. Защо някои хора се нагърбват сами да решават всичко? Историята не ги товари с такива непосилни задачи. А на практика - пречат на всичко…
Върховете са по-близо до слънцето - но там е по-студено.
Патриотизмът - като всяка обич! - никога не бива да се прави професия.
* * *
Когато еснафът види умен, силен, себежертвен човек, веднага му предрича, че няма да прокопса на тоя свят. И обикновено познава - човекът става безсмъртен.
Колкото величаво, човечно е безпристрастието след надмогване на пристрастията, толкова низко и опасно е безпристрастието на бездушието.
Зная сигурен начин да убиеш комуниста: като го превърнеш в поп.
Не бива никога да променяш своя живот, за да облекчиш съвестта на някого си.
Комунистът трябва да мълчи единствено пред врага.
Само едно бягство не е възможно: от съвестта. Ако я има…
Зная, страшно е, но го казвам: жалко, че някои не загинаха някога… - когато можеха да останат живи.
* * *
Колкото и време да си загубил, то не е загубено, ако си дал някому макар мъничко радост. Да не говорим за щастие.
Думите, които не се казват на хората, ръждясват. Дори най-светлите. Но думите, когато много се повтарят, излиняват. Дори най-силните.
Най-малко думи трябват, когато обичаш, а тъкмо тогава те прииждат, прииждат… Къде изчезвате, думи, в часа на отчуждението?
Да замениш целия свят с любимия човек - може. Да замениш любимия човек с целия свят - никога.
Няма истинска любов, ако ти не досътворяваш любимата и тя - тебе.
Чудодейна е жената: може да те направи по-добър, да те извиси, да раздвижи творческото у тебе. Да те пресътвори…
Любовта е като вълните: надигат се ту у единия, ту у другия, преливат се, сливат се… Рушителната буря идва, когато вълната на единия почва да не среща вълната на другия.
Свободата може да бъде и най-голямото нещастие: „освобождението” от една любов…
Няма по-страшно от това да не те обичат… Единственото по-страшно е да не обичаш…
И една любов, като една книга, трябва някога да бъде завършена. Ако е истинска любов - остава да живее като голямата книга.
* * *
Докато не отидеш при тях, в отвъдното, неволно все преценяваш родителите си. Внезапно откриеш нещо грозно - защото си го видял у себе си, и то двойно те потиска. Но все повече откриваш хубавото и се радваш… с тайната надежда, че и у тебе има нещо хубаво.
Почти всички твърде късно осъзнават какво дължим на своята майка, на своя баща, и не успяваме да им дадем благодарността, която заслужават. Единствената утеха: справедливостта ще възстановят нашите деца, като ни отвърнат със същото…
* * *
Смъртта често отговаря с взаимност - отива при онзи, който много мисли за нея.
Лошо е да чуваш как чука часовникът - как върви времето. То е като при физическите усещания: човек чувства отделно някоя част на тялото си само когато тя го боли.
И вечността се състои от секунди - само че го разбираме, когато загубим години.
Смъртта наистина е почивка, лошото е - само веднъж…
Човек трябва да живее, докато създава - себе си и своето дело. И да си отиде, щом почне да руши - създаденото и себе си. Но как да разбереш кога свършва едното и започва другото?
Не ми прави особено впечатление, когато се самоубиват слаби души. Но Маяковски… Но Фадеев… Но Хемингуей… Но Яворов… Страшно е, когато се самоубиват големи, силни мъже. Това е неизразима трагедия. На безстрашния мъж му е нужна много повече сила, отколкото на страхливеца - защото той стреля в себе си не в миг на паника, а в час на дълбоко, трезво самопостигане. И постигане на света. Това разтърсва тия мъже като земетресение. Дори по-силно: земята се гърчи без мисъл и чувство, а те стрелят, за да заглушат човешката си мисъл и жизнелюбивото си сърце. И винаги казват една последна дума - протест и присъда. И ние трябва да я чуем, дори тя да не е произнесена. Или поне да не се крием от нея…
И един инфаркт може да бъде защита на чистотата на революцията.
Освен неизбежната, човек трябва да има и избегнати смърти. Всяка избягната смърт го прави по-добър.
Мисля, че ние, хората от нашето поколение, стигнахме до най-важното: как да умрем прилично. Значи, остава ни само едно - да живеем достойно.
* * *
Благодаря ти, Живот, че никога не ме накара да почувствам какво значи тая дума: скука…
Благодаря ти, Живот, че никога не ме остави сред спокойните и завършените. Винаги имах свои и чужди причини - да бъда несъвършен и неспокоен.
Понякога ми стига да разбера човека, дори да не го оправдая.
Когато ми е мъчно, аз отивам при човек, комуто е по-тежко. Моето съчувствие облекчава болките ми.
Лицемерието може да бъде и - простете ми голямата дума - добродетел: аз си зная колко сили ми трябват - да се правя весел, за да не товаря хората и със своите болки…
Не се боя от онова, което другите знаят за мене. Страхувам се от това, което единствен аз зная за себе си.
Освен своята, трябва да имаш още много съвести. Съвести-хора, живи или безсмъртни.
Страшно е да се живее с тях. И страшно хубаво!…
Все повече си отиват хората - съратници и поборници, - които могат да ме съдят за всичко. С болката, със самотата расте и тревогата: все повече трябва сам да се съдя…
Някога поне знаех какво струвам: за партизанската ми глава даваха… е, стари пари, но все пак - петдесет хиляди… А сега?
Ако би могло да имам още един живот, бих искал сам да си го програмирам: като този, но много по-пълен. Бих научил повече езици, за да разговарям направо с хората по земята. Бих участвал по всички земни фронтове на свободата. Бих писал веднага, на самите фронтове, за всичко - и откровено като пред себе си. Бих опознал цялата Земя, както познавам земята от Мургаш до Вежен, и хората - както себе си. Да, животът е книга, казват, но, уви, никога не може да има поправено и допълнено издание!
