Ангел Христов

Предубежденията са най-фалшивите новини, които съществуват. Такова беше и моето, всъщност светът не свърши в понеделник, нито във вторник или в сряда, а още по-малко в четвъртък, защото именно в този ден отново се събрахме в „Библиотеката”, онази наша любима барака от времето на социализма или както и да го наричат сега.

Нейното съществуване ни напомня не за миналото, а онези места, в които насядали един до друг, треперейки в декемврийското утро, отпивайки от студения пелин, се ослушваме минута-две преди да започнем вечните си местни и спорове с епохален характер.

Масите в това помещение са четири - на първата сядат тези, които бързат да закусят, третата маса е за нас, нищо специално, просто ние сядаме около нея, заглушавайки шума от четвъртата маса.

Там от ранна утрин седят едни и същи хора, пенсионери с още силни гласове, любители на пелина и на всякакъв друг алкохол, изричайки дръзки коментари относно международното, междупланетарното, междуградското, междуселското, както и най-важното, развитието на нашия град, почти прекрасен в централната си част и лишен от неговата естетика в крайните квартали.

Колкото и да е чудно, много от истините, които изказват откровено и на висок глас, парят като въглени, но пък, както в Ганкиното кафене, всичко звучи искрено, макар и на моменти малко грубо, в известна степен неприемливо за ухото на тези, които носят вината за нашето обществено развитие.

Споменавайки Ганкиното кафене трябва да призная, че никой не поде темата. Нямаше как, там се говореше, че никой не може да победи Русия, а зад нас се чуваха гръмки попържни, подобно оръдейни изстрели, засягащи всички виновни и дори невинните, между които и ние, защото обсъждахме случилото се цивилизовано, без апломб във връзка с отделните участници в световните събития.

И с право, всички ние бяхме служили в различни родове войски и познавахме уханието на смъртта. Сега тя изглеждаше още по-ужасна, та за това обсъждахме мирно и тихо събитията, още повече и заради това, че наистина се чувствахме като в онова кафене, за което напоследък кой знае защо не се споменава.

Нейсе, светът се променя, мнозина не познават историята, но като съвременни радетели някои създават нова почистена история, дето ние, четиримата, родени в средата на миналия век, хич дори не сме чували за нея.

Тази беше причината да поспорим за ролята на литературата в живота на обществото, не че искахме да поправяме Дядо Вазов или да го пратим в Одеса да си пооправи остарелия стил.

За нас литературата е четмо и писмо, не можем и не искаме да я променяме, но все пак имахме право да си задаваме въпроси, на които не можем да си отговорим.

Например защо да пишем като европейците, за да ни разбират по-лесно. И защо да изоставим народния си бит и обичай, за да ни пуснат по суша в Шенген?

На този въпрос от един от нас, не помня кой беше, получихме весел отговор:
- Ние имаме световни шампиони по плуване, а и гражданската ни авиация някога беше за пример, ей за това!

Стефан отпи от пелина, наведе глава и изрече ясно:

- Ние можем да плуваме и под вода!

Кимнах. Беше прав, но се досетих, че сватът на Благой, Боян, в това време беше в Монако, как ли беше минал през разните граници на това измислено чудо Шенген?

Благой вдигна рамене:

- Който го може, може!

Пак се включих в разговора, спомняйки си за нашия приятел Доцев. Обръщаме се към него с фамилията му, защото е най-старият писател сред нас. Не че ние сме такива, но той беше написал книгата за Гошо Кръста, една от емблемите на града през последните десетилетия на миналия век.

Доцев беше се обадил, че се чувства обиден, задето не е включен в разказа. Защо, пита, е приятелят, ако не се сещат за него дори когато го няма?

Беше прав и ние четиримата закимахме смутено с глави. Днес приятелите са кът, има ги и ги няма. Обадиш се за услуга някому, той се оказва зает. После той ти се обади със със същата цел и ти му отвръщаш със същото.

Така де, хората са заети, днес времето е пари, всеки може да забогатее, но малцина го правят. Случва се и у нас, защото богатите хора не работят, те печелят пари, а бедните нямат време да печелят, защото работят за богатите.

Благой ще рече ядосано:
- Пак този Маркс.

Ако сред нас беше сват му Боян, щеше да го погледне внимателно, да се усмихне и да каже:

- „Капиталът” е написан от Маркс!

Благой нямаше да му остане длъжен и щеше да обяснява четвърт час, че най-важното нещо е спазването на законите, тяхната промяна в зависимост от развитието на обществото при условие, че се познава истинската история, а не тази, измислена от управляващите в което и да е време.

В конкретния случай Боян отсъстваше, разхождаше се в град-държава, където капиталът не е мода или политическа история, а факт, който вероятно най-малкото го забавлява, спомняйки си за теориите на своя сват и приятел.

Допивайки пелина си, задълбочени в ободряващия спор по различни вълнуващи ни въпроси, ние не забелязахме, че вече е обяд. Разбързахме се.

Благой тръгна да обикаля магазините, Стефан с Митко - щандовете със зеленчуци от всички балкански страни, мърморейки, че няма чесън от нашите села, осъзнавайки, че няма и села.

А аз изведнъж се замислих: светът отново се е свил до нас самите, докато наблизо се водят войни, подготвят се други, появяват се смущаващи слухове за какво ли не, които може и да не ни засягат пряко, като това кой ще бъде шеф на отдел „Култура” в общината.

Още повече, че културата е нещо не съвсем познато по нашите дължини и ширини.

Така де, нито Бай Ганьо си е отишъл, нито животът се е изпълнил със съдържание откъм оптимизъм, вяра, надежди, а шумоли и боботи в един въртоп.

Ние си мислим, че сме луни на собствената си родина, сиреч, че тя съществува и ние я отразяваме с благородната си светлина, макар в мислите си да се съмнявам, че някой поне веднъж в месеца споменава тази дума.

И напускаме нашия оазис, в който светът трябваше да свърши, защото нашата „Библиотека” нямаше да работи на първи януари.

Ние нямаше да пием пелин и да почетем любимия си писател, макар че светът нямаше да свърши и в друг ден, когато собственикът ще почива.

Но наш дълг беше да имаме място, където да отседнем, за да отворим вратите и прозорците на душите си към света, нашият и чуждият.

Не само той да нахлуе в нас, но и ние да го разлюлеем, доколкото е възможно.

Защото този свят не е създаден от нас и едва ли ние ще го разрушим, но поне да си спомняме два пъти седмично, че го има и ние сме част от него.