БЕЗСНЕЖНИЯТ ЯНУАРИ

Светла Дамяновска

Прозорецът ми беше отворен, защото термометърът показваше 18 градуса по Целзий. По радиото казаха, че в Южна България изненадващо се бяха върнали щъркелите. Летяха пчели, пеперуди и мухи. Имах наръч разцъфтели нарциси във вазата, на бюрото в кабинета.

А беше 17 януари - денят на който Православната църква почита паметта на св. преп. Антоний Велики. Тъй като родителите ми са ме кръстили с благозвучното име Антония и на този ден съм именичка, знам най-важното за Свети Антоний: той е живял през ІII-ІV век в Египет; родил се е в семейство на заможни и благочестиви родители, след чиято кончина раздал наследството си на бедните и станал отшелник; като по-възрастен бил удостоен от Бога с дарбата да лекува; доживял до 105-годишна възраст, запазвайки крепко здраве.

В миналото народът вярвал, че всички болести се събират на Антоновден, а на следващия ден (Атанасовден) тръгват по хората. Та това били и празници на всички видове болки, чумата, синята пъпка, шарките и други заразни заболявания. За тяхното умилостивяване се месели бели пухкави питки, мажели се с чист мед и се раздавали на близки и съседи.

По коридора на градската поликлиника течеше празнична манифестация, в чест на гореизброените заразни заболявания, плюс сезонните вирусни инфекции и грипни щамове, както и обичайният Ковид-19. Аз възпитано, но твърдо си проправих път през силно заразната навалица, с намерение да стигна до кафенето, където да си взема нещо за хапване и кутия бонбони за колегите.

Наредих се на опашката и търпеливо зачаках. Докато бавно се придвижвах напред, чух най-късото и просто обяснение на думата „лекар”, изречено от едно около 4-годишно дете, на което майката беше задала въпроса “Знаеш ли какво работи чичо доктор?”.

Малката всезнайка отсече: „Докторът боде хората с игли и ги реже с ножове.” Абсолютно вярно! А аз бях точно от онези доктори, които първо режат хората, а после ги шият - или иначе казано - хирург. Или поне щях да стана, като вземех изпита за специалност. Засега стажувах.

В момента, топлата и безснежна зима беше ни докарала епидемия от обикновени остри респираторни заболявания, варицела, скарлатина, малко вирусен хепатит, грип (Виктория в 59% от случаите, Дарвин в 30% от случаите и в 10% грип тип Б).

Това, разбира се беше ужасно, но пък в хирургията на травматологията пациентите логично бяха намалели, защото нямаше сняг и лед, които да причиняват счупвания на подхлъзнали се пешеходци и катастрофи на буксуващи коли.

Затова скучаех, но вместо да си чета дебелите учебници, просто се мотаех, тъй като ми беше скучно и пролетно.

Крепяща с едната ръка горещо кафе в картонена чашка и понесла в другата найлоново пликче с бонбоните и една виенска кифла, застанах пред асансьора, с намерението да се прибера в отделението.

И, разбира се, точно тогава ми звънна телефонът. Не можех да го извадя от джоба си, тъй като ръцете ми бяха заети, но пък и не вярвах да е нещо спешно - беше ми имен ден и много мои познати се обаждаха, за да ме поздравят.

Когато вратата се отвори на моя етаж, лекарят, който беше на смяна ме подбра с репликата: „Остави храната в кабинета, излей кафето в гърлото си и да вървим, че имаме травматичен случай на болен под карантина в частен дом.”

В линейката облякохме скафандрите и потеглихме с надута сирена. Реших, че отиваме при заразен с Ковид-19.

Когато влязохме в апартамента на пострадалия, се оказа, че той е млад мъж, болен от скарлатина, който се е подхлъзнал в банята, паднал е лошо, а освен натъртване и може би пукване на ребра има и порезна рана на челото, тъй като при падането съборил настолно огледало, то се счупило и наранило челото му.

Възможно беше да има и сътресение на мозъка.

Човекът лежеше и охкаше върху твърде гланцираните плочки на просторната баня, но стоновете му поне подсказваха, че е в съзнание. Беше гол, покрит с характерните за скарлатина обриви, и щедро сапунисан. Междувпрочем, скарлатината е единствената шарка, която понася къпане и то дори облекчава сърбежите.

Към лицето си, мъжът беше притиснал хавлиена кърпа, а друга кърпа майка му беше метнала през слабините. Докато колегата клекнал до него проверяваше за счупени кости, аз започнах с марля да почиствам кръвта от лицето му, за да открия раната.

И тогава разбрах, че това всъщност е моят съученик от гимназията Атанас, в когото тайно бях влюбена в ХІ и ХІІ клас, но с когото пътищата ни се бяха разделили отдавна, когато той беше заминал да учи в чужбина. Е, сега явно се е върнал, за да се зарази от племенника си и да се подхлъзне в банята на новия си апартамент.

За негово щастие, оказа се, че няма нищо счупено, нито сътресение на мозъка. Аз дезинфекцирах и заших раната. Решихме, че няма да го настаняваме в болница, защото там трябваше да лежи в изолатора, а само заради една рана на челото нямаше смисъл. Обещах на майка му да наминавам през ден-два, за да наглеждам шевовете (бях преболедувала скарлатина още като дете и за мен не беше опасно).

След това, в нарушение на всички противоепидемични предписания, с колегата хапнахме от крак по парче още топла питка, намазана с мед, която майката беше омесила и приготвила за Баба Шарка.

Продължението на историята е ясно - започнах да наминавам да наглеждам пациента си, дори по-често отколкото беше необходимо. Грижех се всеотдайно за раната, която за съжаление зарастваше безпроблемно, но пък щеше да му остави красив, мъжествен белег, точно на границата с косата.

След като челото на Атанас се оправи, болките от контузиите му отшумяха, а междувременно беше оздравял и от скарлатината, се оказа, че той също доста ме харесва и започнахме да се виждаме и без медицински поводи. И така вече цяла година.

Вчера, на Антоновден празнувахме една година от повторното си запознанство. Имам скромен, но диамантен пръстен на безимения си пръст, а ако щете вярвайте, бъдещият ни кум се казва Валентин, а бъдещата кума е дъщеря на надзирател в областния затвор.

Естествено, сватбата ни е насрочена за 14 февруари.

18-19.01.2023 г.