Превод от aрменски: Агоп Мелконян

САЯТ-НОВА

(1722 – 1795)

* * *

Светът пред мене е прозорец –
от решетките съм уморен.
Надникнеш ли: печал и болка,
от насмешките съм уморен.
Вчера по-добре от днес бе –
от грешките съм уморен.
Човек е толкова изменчив –
от въртележките съм уморен.

Богатството не носи мир,
от нас си тръгва със война.
Достойнство предпочита мъдрият
пред корона, злато и хвалба.
Но и мъдростта не може
да ни остави вечно на света.
Искам висина, размах славеев –
от полети съм уморен.

Кой дръзва да помисли смело,
че до залеза ще доживее.
Щом всичко е в ръката божия,
кой да го твърди ще смее?
Затова и истината плаха
пред лъжата нагла се владее.
И кой ли роба ще смири –
от владетели съм уморен.

Светът не ни принадлежи,
макар понякога изглежда весел,
заради теб, правнуко на Адам.
Проклятие за твойто семе!
Не мога повече, не искам!
Насмешки, ругатни – до време!
И приятелят ми стана чужд –
от врагове съм уморен.

Казва ви Саят-Нова: бедите
са над всяка мяра.
Къде е ланшното достойнство?
Срамът прехвърли всяка мяра.
Над розата наведен плача –
бодат ме трънчета без мяра.
Не ме оставят да разцъфна –
от косачите съм уморен.

* * *

Аз и моята любима в една година сме родени, знай.
От скръб и болка уморена, кръвта застива в мене, знай.
От ден до нощ и пак до ден – вече век измина, знай.
Езикът – сух, очи – всълзени, гласът и думите – стопени, знай.

Сърцето празно се отпуска, след битките почива то.
Цветен сън и скръб наяве във едно ги слива то.
От изневери и нетрайност злобно, за едно лице унива то.
Че нямам сили да живея, дните вече са платени, знай.

Замаян, безтелесен ходя, врата за мене не намирам.
Искам някого да нараня – грубост в мене не намирам.
От всички най-недраг, а клуп все още не намирам.
Без мир, без свяст – и мислите са окосени, знай.

Сърцето с траурна гримаса за кого скърби отново?
Идва облакът от скръб и скръбен дъжд ръми отново.
Слагам си мехлем от думи, а раната кърви отново.
Ех, стопих се, изгорях от желания несподелени, знай.

Видят ли ме, всички казват: “Отиваш си, Саят-Нова.
Изпод миглите ти капе кръв, отиваш си, Саят-Нова.
Не срещна истинска любима, отиваш си, Саят-Нова.”
Отивам си, че беше сън. А плодовете ми са неродени, знай.

БЕДРОС ДУРЯН

(1852 – 1872)

МОЯТА СМЪРТ

Ако ме покани онзи ангел бледолик
към смъртта със жест красив,
ще чуете победния му вик,
но знайте – аз съм още жив.

Ако свещи с горестен светлик
от свещник с цвят мъждив
ви покажат смъртнобледен лик,
да знайте – аз съм още жив.

Ако някога в съдбовен миг
процесия и хор сълзлив
ме положат в одър мразовит,
помнете – аз съм още жив.

Ако звънарна с припев страховит
разсмей смъртта със звън злоблив
и аз съм вече плоча от гранит,
не скърбете – аз съм още жив.

Но ако край него вие не стоите,
ако не виждам никого от вас,
ако спомените ви за мене са изтрити –
е, значи вече мъртъв ще съм аз.

АВЕДИК ИСАХАГЯН

(1875 – 1957)

* * *

Тъжно в нощната тъма
плаче плачеща върба;
безутешно плаче тя –
тази плачеща върба.

А на сутринта – каква била! –
тази плачеща върба
нарежда къдрите сама
като мома на ранина.

* * *

Стои над реката
опечалената ива
и гледа с тъга
към водата игрива.
Миговете загиват.
Водата се къдри,
идва, отива –
било е, ще бъде.
Ивата плаче
над водата игрива.
Водата обаче
идва, отива…

ВАХАН ТЕКЕЯН

(1878 – 1945)

ДЪЖД НА ДВОРА

Вали на двора. Дъжд есенен вали
като плач върху любовно пепелище.
Затвори прозореца, момчето ми. Ела. Седни.
Не ни остава друго нищо.

Обезумяла здрачина небето сиво скри.
А в душата ти дали бушуват бури?
Студен дъждец дали безспир вали
връз мислите, по детски още щури?

Страхуваш се, че някой слънцето открадна?
Затова ли плачеш? Значи и на теб се падна
жестокия човешки дял?

От живота не очаквай нежни ласки
и не се срамувай да заплачеш.
Изплачи се цял – и вече ще си възмъжал.

СИАМАНТО

СВЕТИ МЕСРОБ

ПАНЕГИРИК

(откъс)

Гроб свещен във Ошаган,
земя на гений, накъдето
вървят петнадесет величествено страшни века
и с тях Армения, изтокът й, западът й, цялата
към теб са тръгнали, за да се преклонят свободно.

Велик си ти, погребаният в Ошаган!
Ти – златоносната река на мъдростта
със хиляди поточета кристални,
ти – спасителят на Мисълта, пазачът
на Надеждата,
сърцевината на Живота,
ти – безсмъртен прах, хамбар на огньовете,
отгдето във невръстната си младост
аз взех искрицата за слабия си разум.

Стражнико на пръстта във Ошаган!
Ти – патриарх на мъдреците, озарен потир
на Бога,
благоуханието на Христовите одежди,
ти – извор на речта и връх на словото,
на всемогъществото здравата основа,
ти – кладенец на мисълта, на молитвите дъждеца,
ти – шепа пръст със аромата на небе…

Вечнопаметен богослужителю от Ошаган!
Ти – мъченик и бродник сред пустинята,
ти – капище за непорочните отшелници,
ти – лес от кедри, опиянението на тамяна,
ти – сеяч на младото Христово слово,
гранитно стълбище нагоре към Небето
и свод на мисълта, и необятност на душата,
ти – рог на есенно обилие,
от вярата ти вяра взел, заплаках…

Безсмъртен смъртнико от Ошаган!
Наставнико, бях шестгодишен,
мечтател крехък, когато с твойта азбука в ръка
разчитах святите й знаци
и за пръв път се прекръстих от челото
към сърцето
пред твоя лик, пред твоя образ свят.
Повярвай ми, от младенците нежни,
едва изрекли първите си думи,
до старците с лице и дъх на пръст –
святото ти име благославят.
А под олтаря на църквицата в Ошаган,
навек полегнал във ковчег от мрамор,
ти проницаваш и превеждаш тайните
от светите писания на Бога;
ти – диамантен ключ към златни векове,
ти – светлина в прозореца на нашата словесност,
ти – непостижимо слово, обител на изяществото,
ти – академия на каменната мисъл,
прости ми, че покорният ти ученик едва сега –
петнайсет века след смъртта – те обожава…

От Ошаган ни наблюдаваш, о, бог на Мисълта!
Ти – първи камък във градежа на уменията,
кула от злато, която сбира от звездите
светлина за нас и в нея
разчитаме усмивката на Разума;
ти – сребърно море за жадните за мисъл,
ти – Мойсей, роден в Дарон,
ти – усърден летописец на езика ни свещен,
нека в моя череп – след смъртта ми –
като в кадило изгорят
нищожната ми плът и немощната лира
и да окадят могилата ти свята.

МОЛИТВАТА НА СВЕТЕЦА

Дари ми светлина, Боже всемогъщи,
неуморим градител на Вселената,
създател на съдбите, ковач на мъдростта,
вихър на дъха, на всемогъществото връх –
Месроб, покорният слуга край святата ти маса,
те моли…

Помогни ми, величествена мъдрост!
Аз съм пастир, изгубил ямурлука си
при проповед,
аз съм нищожен смъртен, лош водач на племето
на Хайк,
аз съм невежа писар, проповедник на лъжите,
знаме, което не развяха над тълпата,
аз съм тълкувател неумел, градинар на сушата,
аз съм пътник, от жаждата пресъхнал,
от друмите прегърбен,
аз съм недостойният апологет на твойта слава –
намери ти писар за безкнижното ми стадо.

Помогни ми, Боже съвършен!
Аз съм дребен търсач, бездарен мъдрец,
жалък адепт и атом безплоден,
аз съм скромен отшелник, глухоням проповедник,
печален скиталец, възпитаник жалък,
заблуден фантазьор, съчинител безмозъчен;
аз съм врата без ключалка, хлопнат прозорец,
връх на вълна, разбита в душите,
аз съм пазач на гробове, преброител на мъртвите,
аз съм просто жетвар, който очаква погача,
аз спя без постеля, жадувам без канче,
аз съм орач, затънал до пояса в плевели,
аз съм мрак без свещица, цигулка без струните
на вечно безгласната арменска душа. О, Господи! ‘
Дари ми, о, Господи, ключа на Загадката!

Помогни ми, о, Господи, творец на материята!
Аз съм мътно око и мрак пред окото,
аз съм слух лекомислен, ухо на злословието,
аз съм глух музикант и певец онемял,
хамбар без зърно, орач без поле,
маса без хляб, кръчма без вино,
аз съм гостът неканен на тежката сватба
Христова,
аз съм мислител без книги, църковник без миро,
ласка без нежност, любов без привличане,
лош проповедник, когото замерват със камъни,
аз съм бедняга със дарове, богат сиромах,
целувка без устни, плач без сълзици,
душа без любов съм и любов съм без трепет,
пътник без дреха, без пътека скиталец…
О, дай светлина, за да видя пътеката!
Отвори ми, о, Боже, небесните двери
и с тях отвори – като райски – житейските…

Помогни ми, о, Боже безкраен!
Аз съм ручей без шумол и водопад без пропадане,
аз съм учител безкнижен и наставник страхливец,
аз съм мъдрец, невенчан с мъдростта си,
аз съм тежка завеса пред чуждата съвест,
стената на мрака и затворник на ада,
прашинка във вихъра, цвят съм без плодник,
аз съм пътека тревясала, аз съм змийско
леговище,
аз съм празник без гости и болник без постеля…
О, Господи, дай светлината на твоите свещници!

Помогни ми, о, Принцип върховен!
Аз съм купел без масло,
аз съм олтар недовършен,
аз съм косач без коса, без рало орач,
немиросан помазаник и сладост горчива,
лечител без лек, шевица без нишки,
аз съм светилник строшен, фенер без светило,
аз съм лес разлудуван, аз съм плачеща ива,
дъска необрязана, изгнила подпора,
тамян без кадило, вкиснало миро,
аз съм лозница без грозде, почерняла пшеница,
аз съм ниско чело и треперещи пръсти,
аз съм поп без миряни и свещеник без Библия.
Посети ме, о, Боже!

Помогни ми, о, Закон неразчетен!
Аз съм изтерзан от съмнения, гол от надежди,
аз съм страхлив, неуверен, смутен и объркан,
аз съм издухан, летящ, разнасян от ветрите,
аз съм безгласно ридание и призив без отглас,
аз съм вехто листо сред жълтата шума,
аз съм повехнало клонче, аз съм роза без мирис,
аз съм сянка на разума и призрак на разума,
аз съм покорен и дребен, беден във мозъка,
разплакан горчиво под свода на църквата…
Пред народа чета християнските книги
на език непознат и ги разчитам неверно.
Помогни ми, те моля, Мъдрост безбрежна!
Боже всемогъщи, създател без граници,
зенит на света, апогей на разумното,
влага небесна, душа неделима –
нека сияй наметалото на твоите знания
и нека покрие моите немощни плещи –
и в съдбовната нощ, вдъхновената, страстната,
пълна с молитви, с надежди, с ридания,
Боже безкраен, безначален и вечен,
докосни ме по челото с меката длан на Творец,
озари ме, Господи, за моето дело!

ВИДЕНИЕТО

О, чудо, о, безплътна сянко на вярата,
о, сила, творяща знамения,
о, украшение на светлината и тайнство
на тайнствата – и тогава Месроб, потънал във
унес, видя Херувима;
с ръка от светлина върху стената на храма
той пишеше Арменската Азбука,
буква след буква…
Скочи Месроб, удивен от видяното,
с перо във ръка и с дъсчица във другата
започне да плаче и пише, да пише и плаче,
после сгъна колене във молитва.

ВЕЛИЧИЕТО НА СЪТВОРЕНОТО

Месроб, като диамантена скала се извисяваш
ти – величие на вековете ни,
ти – фар сред мрака, сеяч на светлина
и върху невинното съзнание на младенеца,
и върху мозъка на гения.
Ти – чук, поразителните удари на който
отмерват времето безспирно
и ваят монументите на славата;
ти – проницателю, ти – надзирателю,
ти – от люлката до гроба тълкувател
на всяка наша дума, на всяка наша мисъл,
ти – ковачът на речта, ти – царят на Глагола,
ти – безкрайна плетеница на живота,
ти – баща на всяка плодна същност,
ти – колело от светлина, ти – друм към вярата,
ти – извисен над родните земи
безкраен лес, лес на сърцата ни,
а във всеки дъб дебелоствол живее
ту арфата на нашите страдания, ту лирата,
ту меднозвучните фанфари на победите,
тук вопълът, протест срещу бедите ни;
ти – безмерна нива, ти – къшей даром,
ти – жътва, ти – сърп, до бяло нажежаван,
ти – котле със вино и опиянение,
от което аз гребях със златна чаша,
обезумял от жаждата на слънцето…
Четирсет нощи и четирсет дни
в мъртвилото на твоето усамотение
те доведоха до чутното Видение.
Венец подир венец и от светлина към светлина –
като дете на делото и мисълта ти –
до Теб да стигна, за да изпея тази песен.

ТАНИЕЛ ВАРУЖАН

(1884 – 1915)

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА КРАСОТАТА

Искам твоят мрамор снежнобял
да е от сърцето на Олимп откъртен.
За зрящите с резец безсмъртен
от него да извая женско тяло.

В погледа ти, ведър и дълбок,
да намират простосмъртните любов.
Гръдта ти – изкушение и благослов,
утробата – животворяща като бог.

Да си гордо гола, като душата на поета,
сякаш жрица или езическа богиня –
недосегаема, с изящни силуети.

И под олтара на нозете ти да мина,
пренесен в жертва. И нека като ручей
кръвта ми в мрамора ти да се всмуче.

РУПЕН СЕВАГ

(1885 – 1915)

СМЪРТТА НА РОЗИТЕ

Умираха розите,
умираха розите,
една подир друга –
сякаш откос.
Умряха розите,
умряха розите,
върху мъртвите рози
аз стъпвах бос.

Лехата е гола,
лехата е гола,
умряха розите
с уплах плах.
Мъртви са розите,
мъртви са розите –
как вече ще мога
да живея без тях?

Виждаш ли, Боже?
Повехнала горест,
повехнала горест
на лехата е спряла.
Къде ми е розата?
Къде ми е розата?
Как ще преживея
тази раздяла?

Стена и викам
смъртта да пристигне.
Положете розата
връз моята гръд.
И тихо ще тръгнем
с умрялата роза
двамата заедно
по тъжния път.

БЕШЕ СЛЕД ПОЛУНОЩ…

Беше след полунощ. Дъжд в глухотата вечерна.
Ти стоеше самотна и тъжна под тъжната свещ на фенера.
Водата се стичаше лудо по тъмните градски павета,
но стоеше и чакаше ти своята участ проклета.

В очите ти – тъжна усмивка, сълза на клепачите мили,
устните стегнати в пръстен от евтино тъмно червило.
Полуголата гръд вместо ласка и страст да възбужда,
е някак унило спокойна и вече на страстите чужда.

Без чувства и право на избор – всички са вече разбрали:
само за хляба насъщен (колко е проста играта)
да склониш благодетеля Мъж с мокро треперещо тяло.

Нещо в мене потръпна, пламъче нейде в душата.
И щях да съм твой, и щях да съм твоят приятел,
ако не беше на моята буза тази капка-предател.

МИСАК МЕДЗАРЕНЦ

(1886 – 1908)

ЦВЕТЕ БЕЗ ИМЕ

Как те наричат, мъничко цвете?
Скрило главица под храст пъстроцветен,
в зелената шума, в мира на листака,
как те наричат, мъничко цвете?

Бяло и цялото букет аромати…
Двамата с теб сме съвсем непознати,
затова и те питам: потръпваш ли нежно,
щом те докосне щурият вятър?

Кажи, горделивке, как я наричат
феята, дето оттука притича
и разлюля маранята от сто аромата?
Как я наричат? Кажи ми, мъниче.

На вятъра името кажи, белолика,
на който душата мигом откликва,
когато край нея фея притича
и феята нежно с глас го повика.

МАТЕОС ЗАРИФЯН

(1894 – 1924)

УМИРАЩИ МОМИЧЕТА

                              На Изабела

Аз зная: когато угасва девича душа,
светилата небесни тъгуват,
ридаят горчиво, сънуват,
и после – когато потънем в греха на съня,
затрептява елмазът на звезден гледец
и обвиват лъчите в прощален венец,
тъжно треперят и печално помръкват в нощта –
всеки път, щом угасва девича душа.

И сутрин, когато по градината скитам,
и розите видя, от росата кристална измити,
гледам младото утро и себе си тъжно теша:
значи нейде отново угасва девича душа.
И смутен, и разплакан в святия розов покой,
устните неволно печално мълвят упокой.

КЛОНЧЕ МИМОЗА

1.

На възглавето снощи тя нежно положи
стръкче мимоза.
И после, без моя ответ да дочака,
потъна във мрака.

2.

Сънувах: в гора от цветя страховити
аз плачех, сълзите
капеха; в тях, без да възкръсне,
светлината замръзна.

Звезда неугледна, до смърт безотрадна,
отгоре ми падна
и затрептяха мимозите, от това вдъхновени,
пред мене.

Запяха звездите и зазвуча в небосвода
звездната ода.
И се изви хоровод от пламък с езици –
сякаш змиици.

Опиянен от картината, съвсем неподвластен,
лудо и страстно
прегърнах мимозата; и ме обвиха като замъци
вейки от пламъци.

3.

Прегърнах мимозата в нейното огнено ложе.
Господи Боже!
Бе любимата с нейните стръкове-вени
до мене.

Любимата моя, от любови и страст обладана,
сякаш пияна,
и в страшния мрак на устата й – както преди
зъби звезди.

И странно, и призрачно, сякаш от плътта
на Всемира
затрептя като лира
младото тяло – гъвкаво, топло и чисто
с жест ме поиска.

И объркан, без да мога назад да се върна,
аз я прегърнах.
Цяла потръпна и се разсипа бавно край мене
пепел студена.

4.

Днес чакам любимата – ще влезе в моята стая
с букет омаен.
И ще бъде букетът в ръцете й – как ме е страх! –
от пепел и прах.

КЕХАМ САРЯН

(1902 – 1976)

* * *

На този бял хартиен лист
аз тъжната си песен пиша.
На живота – ред след ред –
изпридам тънката му нишка.
И ако тръгнеш подир всеки ред
до сърцето ми ще стигнеш.
Но знай, дори да бързаш,
все пак късно ще пристигнеш.

ХОВАНЕС ШИРАЗ

(1915 – 1984)

* * *

Падат, падат снежинки
върху маминото чело,
сякаш бели перушинки
от ангелско крило.

Падат, трупат се и ето –
в гробището виждам сам:
пухчетата от небето
се вкаменяват там.

Бог снежинките нарежда
една подир една –
не иска да усети тежест
горката мамина душа.

С нежноснежната омая
от снежноангелската вис
Господ сам от пух извайва
маминия обелиск.

* * *

Толкова арменска кръв изтече
          от младенци разплакани,
че теменужките в полята
          се превърнаха на макове.
Оттогава те се крият
          под храстите от свян –
сърпът лунен им се струва
          отомански ятаган.

* * *

Мокро е на теменугата окото –
          питаш за кого скърби?
Върбовото клонче натрошено
          питаш кой го натроши?
В руини и пепел, виж,
          са всички граници световни.
И накрай челото Божие –
          питаш кой го накърви?

* * *

Като онази пеперуда дивна
          полетя сърцето ми към твоите устни.
Полетя, горкото, и наивно
          изгоря сърцето ми на твоите устни.
Безпомощен съм и летя безкрил
          и болен, ала върху него от този ден остана белег
от полета към твоите устни.

* * *

Ако искате дълго в сърцето ми обич да има
и вий да узнайте световните тайни менливи,
дайте ми само една теменуга свенлива –
тя има цвета на очите на мойта любима.

Оставете ми само трошица
          от свенливото ми мироздание –
всичко останало нека за вас да остане.

* * *

До стените на параклиса, на хълма край село,
често заспивах самотен, невесел.
В тъмната нощ без подслон и утеха
много съм плакал от глад и без дреха.
Ни човешка ръка, нито бог един
не подхвърлиха къшей на блудния син.
Ако има бог, защо не подаде
късче нафора на своя раб гладен,
кога под звездите, от мраза огромни,
будуваше гладен, самотен, бездомен,
от човешката памет напълно изтрит,
край стените на параклиса свит?

Дойде мама и ме взе за ръка.
Тогава, Господи, тебе съзрях!

* * *

Как исках да са истина, как исках да са истина
моите мечтания, моите измислици;
сатаната да е истина, истина да бъде Бог,
адът да е истина - огнен и жесток;
но наистина да е безсмъртна душата на човека,
да обитава някъде – където да е, нека,
ала да можех някой ден там някъде да зърна
душата горка мамина и да я прегърна,
да падна в скута й – прозрачен, безтелесен,
да целуна дланите й – макар без дъх, безсвестен,
ала да можех да я видя, да можех да я видя,
макар неосезаема, макар следа изтрита,
да я видя, Господи!
                              Да видя, че не страда.

Пък после ме хвърли на дъното на ада.

БАРУЙР СЕВАГ

(1924 – 1971)

ЗАРАДИ

Заради твоите очи, заради твоите очи,
заради твоите,
моите очи, моите по цели нощи будуват.
Заради твоите пръсти, заради твоите пръсти,
заради твоите,
моите пръсти, моите, светлина да замесят
жадуват.
Заради твоите рамене, заради белите,
заради голите рамене,
моите очи, моите очи, моите сънуват водопади.
Заради твоя смях, заради твоя смях, заради твоя,
моят смях, моят смях, моят стана досаден.
Заради твоите стъпки, заради твоите стъпки,
заради твоите,
аз пазя звуците, аз ловя звуците в мрака.

За да те имам такава, за да те имам такава,
за да те имам,
вече не съм победител, вече не съм, само чакам.