Светла Дамяновска

Съвременният показен патриотизъм, изразяващ се в сценична рокля, ушита от българския трикольор или татуировка на образите на Левски и Ботев, върху нечии яки мъжки прасци, няма нищо общо с някогашното кърваво родолюбие.

Кръвта за него не се е ляла при среща на озлобени футболни агитки, а при боеве на живот и смърт за защита на границите ни, защото българската земя е богата на всякакви блага, а това богатство винаги е изкушавало случайно или нарочно преминаващите през Балканския кръстопът.

Събитията от нашето минало, които историците се опитват да реконструират, откакто съществува науката българска история, са спорни и постоянно предизвикват множество полемики.

Устният фолклор е живата народна памет, но той е така пропит с мистика, стремеж към преувеличаване и фантазия, че е почти недостоверен.

Наследили сме от предците си прекрасни стари песни и приказки, легенди и митове, които наистина водят началото си от конкретни събития и са отражение на миналото, но са едно много неясно и изкривено отражение.

Когато учените черпят от исторически извори (наши и чужди писмени документи), те винаги подхождат с известна доза недоверие, защото гледната точка на летописеца неминуемо изкривява истината.

Българското документално наследство от преди падането на България под османска власт е оскъдно, поради планомерното му унищожение през почти петте века османско владичество и може да даде само частична информация, а чуждите летописци рядко са били добронамерени, описвайки събития от българската история.

Елинските автори са писали презрително за траките. Византийските хронисти не са се произнасяли ласкаво за българските владетели, победили в битка, техните собствени.

Османските писари не са отразили отчаяната храброст на Иван Шишман, а бляскавите победи на султан Баязид. А многобройните въстания за освобождение на покорения български народ през вековете, не са били за тях нищо повече от незначителни локални бунтове на непослушната рая.

Археолозите вярват, че единствената истина се намира в недрата на земята и може да бъде прочетена в пластовете.

Да, това, което е погребало и съхранило времето е безспорно свидетелство за епохата и събитията й.

Но разкриването на тази информация става чрез дълги, скъпи и трудоемки археологически проучвания, а нейната интерпретация е дело на учените, които изграждат своите хипотези, сглобявайки пъзела на предполагаемата историческа истина.

Има обаче и други стародавни материални свидетелства за миналите времена, чиито руини все още се извисяват по земята ни - останки от храмове и крепости, които са построени преди османската експанзия и са съвременници на Второто българско царство.

Разбираемо е желанието на местните власти да „съживят” тези останки и да ги превърнат в интересни обекти на културния туризъм. И те го правят - понякога много добре, друг път - добре, а в не малко случаи - направо отчайващо…

Резултатите от модерния, но невеж „патриотизъм” понякога са наистина шокиращи. И ставаме потресени свидетели на плачещи крепости, чиито хоросан се разтича при първия дъжд; на укрепен с итонгови блокчета (вместо с истински камък) храм-светиня, който при прииждането на близката река остава без една от стените си; на бутафорно надстроени крепости и разкрасени с пластмасови лайсни и алуминиева дограма исторически старини…

Един от негативните примери е римската крепост Траянови врата (построена през IV век) - от новоизградените й зидове още след приключване на реставрацията започнала да се стича неприятна на вид бяла течност и укреплението се е сдобило определението „плачещо”.

Озадачаваща е и реконструкцията на крепостта Кракра в Перник - стените били надградени с полимербетон и местните хора започнали да я наричат Картонения замък.

Крепостта Яйлата, край Камен бряг, се е сдобила с прозвището Сиренето заради снежнобелите, гладки блокове, силно контрастиращи с оригиналната зидария. Тази бутафория компрометира обектите и вместо да привлича, отблъсква посетителите.

Разбира се, Националния институт по недвижимо културно наследство дава становища при изготвяне на проекти за консервация и реставрация, реагира на всеки сигнал за увреждане на недвижими културнаи ценности, бори се за „спасяването им” от невежа реставрация и неадекватна социализация.

И въпреки това, злоупотребите с исторически обекти са факт.

Да, консервацията, реставрацията и социализацията на такива обекти е бавна и отговорна работа. За нея трябват колективи от специалисти (проектанти и изпълнители), материали, които да придадат достоверност на новоизграденото, качество и дълготрайност на изпълнението.

Понякога средствата не достигат, друг път фирмите-изпълнителки са некоректни. А и желанието да се възстанови на всяка цена историческия обект, често е продиктувано не толкова от любов към науката, колкото от желание да се съживи местната икономика с привличане на туристи.

Безспорно, символите на свободолюбивия български дух и свидетелства за героичното ни минало трябва да се съхраняват и популяризират, за да се възпитава и утвърждава гордото усещане за национална принадлежност.

Но да се прави внимателно, по научните предписания и с уважение към уникалността на всеки обект.

Защото патриотизмът не бива да се вее около бедрата на певиците или да се татуира на кожата, той трябва да се извисява - груб, каменен, непоклатим и… истински!

Да има автентични, исторически основи (в пряк и в преносен смисъл), както и достойно съвременно продължение!

12-17.01.2022 г.