ГОРКАТА МАРИЯ
Когато жената в крайната къща от дългата, засадена от двете страни с конски кестени улица, се помина, това за никого не бе внезапна вест. Очакваха го. Макар че тя бе млада, а детенцето едва на две години, всички с изключение на съпруга й знаеха още преди сватбата им, че тя е обречена.
И както става в такива случаи, погребаха я тихо и я забравиха лесно. Родителите й нямаха истеричната нагласа на някои тъстове и тъщи, които търсеха вина там, където липсва.
Скоро след нея си заминаха и те. Само от време на време в съзнанието на съседите, когато минаваха край пълния с чимшири и храсти от татарски нокът двор, се прокрадваше неясният образ на едно пожълтяло от уреята минзухарено женско лице…
Никой от хората на тази улица не си бе задал досега въпроса защо този здрав, красив и добре сложен мъж се бе оженил за болна девойка. В една пролетна вечер, когато прииждаше топъл вятър, а звездите бяха непоносимо ярки той се бе врекъл на тъжното момиче.
После се бе оженил за тази мъничка и безпомощна жена със землист цвят на кожата и бе бдял неуморно над детето, което тя му роди. Заболяването й се развиваше тягостно и мъчително.
Времето, прекарано в болниците и санаториумите надвишаваше дните и месеците, в които тя се заседяваше безполезно вкъщи, докато дойде и последният фатален, изпълнен с тъга ден.
След смъртта на жена си, съпругът се отдръпна от живота на улицата.
Но всички, дори и най-злостно настроените люде в квартала, не смееха да го упрекнат в нещо. Затова след като минаха три години вдовство и той доведе друга жена, съседите му въздъхнаха облекчено.
Бяха се нагледали на това как момиченцето ходи мокро и изпоцапано из квартала. Бяха свидетели и на малък пожар, предизвикан от малката, който бащата угаси с тяхна намеса.
В дни на студ и тежки дъждовни капки някоя добра врата се отваряше да приюти хлапето. Но след като откраднеше час топлина и къс хляб, то трябваше непременно да се прибере отново в големия и хладен дом. Бащата, знаеше се, печелеше добре, но бе безпомощен срещу настъпилото безредие и хаоса там.
Жената, която бе избрал сега бе висока и силна. Скоро стариците от квартала обърнаха очи към подновената сякаш къща. Прозорците ги гледаха с блеснали очи - чисти и измити, в лехите на изоставената градина доскоро градина цветя протегнаха главички към слънцето.
А след време момиченцето тръгна на забавачка училище с красиви и спретнати дрехи, а панделките в косите му всеки ден сменяха цвета си.
Понякога съседите виждаха как мащехата пресреща детето там, край училището, където бе опасно да се движи само. Тънката ръчица се сгушваше кротко в голямата и топла длан на майката и двете тръгваха по пътя към дома като си говореха за нещо свое, а жената винаги поемаше малката цветна детска раница в себе си.
От кухнята на дома често се носеше навън дъха на препържен лук и на готвено. Изпразнените рафтове се пълнеха с домашни сладка и компоти, мъжът тръгна на работа с изгладени ризи и нови костюми.
Скандалната изневяра на един възрастен вече мъж с млада любовница отвлече вниманието на всички от тази втора женитба, така че в клюкарската хроника на кварталчето изборът на вдовеца не намери подобаващото му се място.
Животът на двойката потече бавно и необезпокоявано, докато едно внезапно посещение изведнъж разтресе устоите на това крехко щастие, дошло в този забравил за тъгата дом.
Беше един късен следобед, в който конските кестени разпукваха бодливите си зелени обвивки, белязани тук-там с охра. Те падаха като изстреляни с невидима прашка на земята. Улицата тропаше глухо с врати, които отваряха грамадните си усти, за да поемат в гаражите си прашните автомобили, които се връщаха от работа.
И точно тогава, на портата пред двора застанаха две старици, които започнаха да натискат звънеца. Едната от тях бе пълна, а другата - кльощава, но и двете бяха в стари и поизбелели дрехи и с карикатурни очила върху смешните си физиономии.
Те натискаха бутона толкова дълго и продължително, че това извика най-накрая детето от къщата навън. То бе в кадифена тъмносиня рокличка на бледосиви цветя. Нозете му бяха обути в топли кожени пантофки с пумпалчета накрая.
- Кого търсите? - запита по детски пискливо момиченцето.
Бабите се вторачиха в него, подхванаха го здраво и започнаха сантиметър по сантиметър да опипват раменцата и главичката, на която светеше руса, мека коса.
- Здравей, чедо! - рече дебеланата. - Как си на баба, ангелчето?
- Ох, сираченцето ми, горкичкото то… - изплака кльощавата.
Старите жени приличаха на проскубани зли кокошки, готови да се нахвърлят върху шепа ечемичени зърна, или крехки зелеви листа, за да си напълнят търбусите. Но в началото просто опитваха остротата на човките си.
- Ох, ох - изпъшка първата - живееш си на този свят без майчица!
- Но аз имам майка! - рязко отреагира малката. - Ето я!
Зад гърба й наистина изскочи домакинята на къщата и я прегърна. Младото й гладко и силно тяло бе облечено в плътен, цветен пеньоар. Един късен слънчев лъч кацна на рамото й. Тя спокойно погледна двете баби, които продължаваха да се вайкат. После ги покани да влязат в къщата.
- Казвате, че сте лели на починалата. Не ви познавам. Никой от роднините или близките не са се обаждали досега. Седнете, починете, де…
С любезен жест тя ги бе поканила и приютила вътре. Бабичките се промъкваха тромаво из всекидневната. Разположиха се върху дивана и започнаха да се зазяпват в красивите мебели.
- Добре дошли! - рече жената. - Ето я и Анчето, щом сте дошли за нея.
Стариците заровиха по джобовете си, извадиха мръсни кърпи, вързани на възел, заизтърсваха трохи и изкараха някакви ментови бонбони.
Жената гледаше жалката церемония по връчването им и за да изглади тягостното впечатление и в нея, и в детето, донесе чинийки с торта и разля по чашите малиново вино.
Гостенките една през друга изтърсваха трохи и думи. Те ядяха лакомо като мляскаха, изпиха до капка течността и с гладни пръсти започнаха да обират трохите от десерта.
Тогава жената отряза още по парче, наля чашите им и продължи предпазливо да разговаря с тях. Детето се бе отдалечило от възрастните и се заигра с някаква кукла.
- Знаете ли, госпожа, защо пристигнахме! - каза тлъстушата. - Сънувах в четвъртък срещу петъка майката на Анчето. Посред нощ ми се яви в бяла рокля, както беше на сватбата си и се изпречи точно пред мене.
Тук бабичката спря и издаде комичен гръмогласен звук, нещо средно между хлип, предизвикан от мъка и вълнение и нелепо подсмърчане. После продължи:
- Седна тя на един камък и плаче ли, плаче. Сърцето ме заболя за нея. Попитах я каква мъка има, пък тя разправя, че не можела вече никога да се прибере в къщата си, загубила пътя - вика. Рекох й, че аз ще я заведа където трябва. Пък тя ми казва: ,,Няма да можеш! Друга е заела мястото ми… И детенцето, милото, и то ме е забравило”.
За да подсили казаното, дебеланата се ококори и опули страшно очи. Но домакинята не бе загубила още самообладание. Бе леко нервирана, но не искаше да го покаже. Даже снизходително се усмихна, надмогвайки причинената болка.
- Аз пък я сънувах вчера - рече на свой ред и в допълнение втората като бутна празната чинийка от тортата пред себе си с мръсните си ръце с изпочупени нокти. - Дойде при мене и взе да се оплаква - нещастната: ,,Лельо мила, всички мъже плачат на гробовете на жените си, само моят гроб е сух. Моят вдовец - хубавец друга си намери, така да знаеш…”
Домакинята рязко стана и се изправи пред двете гостенки.Търпението и силите й се бяха изчерпили. Двете вещици отсреща й бяха започнали неравностойна и нечестна битка - клеймяха и нея, и съпруга й несправедливо. Трябваше да отпрати викачките на духове по-скоро, защото бяха прекрачили всяка граница на тактичност.
Дъртофелниците имаха някакъв злокобен план, който й беше неясен. Но тези два разказа за някакви сънища бяха нагласени и май измислени хитро от тях.
- Разбрах, че много бързате!… - рече стопанката. - Хайде да ви изпратя, че имам работа.
Слабата остана с отворена от изненада уста около минута, а другата запуфтя като товарен влак по нанагорнище, докато си вдигаше телесата от дивана. Но засега, макар и късно проумели, единствената посока за тях беше към изхода. Бяха си го изпросили.
- Довиждане, сираченцето на баба! Клетото - ти. Да знаеш, че не си само на белия свят!… - занареждаха те. - В събота ще идем на гробищата при майка ти! Може да минем и тебе да вземем…
,,Пръждосвайте се по-скоро! - помисли си омаломощената домакиня - вървете по дяволите, истинските ви роднини!”.
Тя се чувстваше угнетена и разнебитена. Представлението не бе без последствия за нея. А бабите бяха вънка на пътя и тръгнаха с разкривените си нозе като се обръщаха от време на време към онзи дом, който се отдалечаваше и светеше в тъмнината като поднос, излъскан от ръцете на непознатата жена, внесла топлина и уют в него.
Не след дълго съпругът се завърна в къщата си. Детето вечеряше. Когато след два часа то отиде да спи, жената съвсем лаконично описа посещението.
- Знаеш ли, едни възрастни жени, лели на покойната ти съпруга - тук дъхът й спря в гърлото - идваха тук. Неприятни старици…
На следващата утрин, запътил се да целуне детето си при събуждането му, мъжът усети как две малки ръчички се увиват около врата му и плачлив глас му съобщи:
- Татенце, знаеш ли че аз съм едно нещастно сираченце. Без никого в света…
- Какво? Какво? - в недоумение изпаднал рече таткото.
- Сираченце съм аз без майчица родна… Мъка, ах, мъка…
Детето така смешно и жаловито изви гласче, досущ като двете стари кранти, изнесли цяло представление вчера, че бащата се стресна, а жената скри споходилата я усмивка в рамото на нощницата си.
- Снежанке - рече детето, извадили куклата под постелята и вгледало се в сините й стъклени очи - и ти си като мене сираче, клето сираче. И си нямаш никого на този свят.
Детето скръсти ръце и изохка, както правеха пред него двете стари вещици. Жената и мъжът отново се спогледаха изпитателно един друг, а после се разсмяха.
- Кой ти издрънка този чувал с глупости? - запита бащата малката си и разстроена щерка. - Кажи ми, Анче… Моля те…
- Едни баби… Едната - дебела - детето разпери ръце като че ли разтягаше акордеон и после ги сви - и една тънка. - Сираченце съм било аз… Нямало съм било майка. Била при дядо Господ
- Не повтаряй повече тези глупости! - заяви строго мъжът на детето.
После се обърна към съпругата си:
- Прогони ги, мила! Измисли как да не дохождат вече.
Но през следващата седмица историята пак се повтори. По-следващата пак. Стариците пиеха вече ликьор, унищожаваха промишлени количества сладкиши и молбата на жената да спрат посещенията си и тормоза над детето сякаш ги настърви.
Войната се разгорещи и не й се виждаше края.
Беше минало повече от месец. Двете родни лели на починалата предвкусваха с върха на езика си сладкишите, които изпразваха всеки път от препълнените фруктиери и топлата почивка в чуждия дом.
Но този път не успяха да влезнат в него. На прага ги пресрещна домакинята, облечена за отиване на пазар. Поне така им каза. Но май нещо поразмисли и ги покани вътре.
Масата на всекидневната бе празна и толкова отчайващо пуста, че предизвика спазми в стомасите им. Жената седна отсреща и заговори.
- Да знаете какво се случи - рече съвсем дружелюбно тя. - След като последния път си тръгнахте, съм заспала ей тук - на този диван и сънувах Мария. Идва при мене и ми поблагодари, че гледам детето като родна майка. И друго ми каза тя: ,,Имам две изкуфели стари лели. Гледам горе от небето как се карат със снахите си и съседките. Светът им е крив. Питай ги защо в къщата, в която живях, пристигнаха да ми тормозят детето и тебе да чернят. Стига са разплаквали Анчето. В събота да ходят на църква и да запалват по една свещица за мене. Пък на татко и мама на гроба да отидат. Стига са лъгали, че ги е грижа за някого!”.
Стариците наведоха носове надолу. Не че се бяха почувствали виновни или пък засрамени. Жалко, че сега нямаше да има аромат вече на прясно опечени курабии или пък някакво сладко питие.
Нямаше и наивни жертви, които да измъчват. Мария от небето била казала да вървят в църквата… И на гробищата. Горката Мария!
Тази хитруша отсреща явно ги излъга. Та те изобщо не бяха сънували родственицата си. Може би и тя - заместницата й, ловко ги изигра и отстраняваше като им сервираше подобна на тяхната лъжа.
