Добрина Симова

- Бабо, ще ти споделя една голяма тайна, но няма да я казваш на никого! Обещаваш ли ми? Честна мускетарска!

- Съгласна, Слънце! Слушам те с внимание.

- Добре, но няма да ми се смееш, нито да ми се подиграваш, нали? Знаеш ли защо искам да го пазиш в тайна? Защото, ако кажеш на мама и тате, те може да ми се смеят… Ще кажат, че това не е било такова, за каквото съм го мислел, че съм бил много малък и не разбирам…

Баба ме прекъсна:

- Хубаво, Принце мой. Нали се договорихме? Разказвай!

- Още в детската градина се влюбих в едно момиче, което беше дошло в София от Варна. Когато влезе първия ден в стаята и ни запознаха, помислих, че това е русата фея от приказките в цветните ми книжки. Бях като “ошашавен”, на езика на моята прабаба. Стоях и я гледах, мълчах като ри- ба, сякаш си забравих името. Не ми се смей!

- Не го правя. Стана ми страшно интересно, продължавай! - усмихна се ласкаво баба.

- То свърши много бързо. Трая само една седмица, дори не можах да добия смелост, за да й кажа. Заминаха за Германия с родителите си. Не мога да забравя русата й коса до раменете и сините й очи. Няколко пъти я сънувах като ангел.

- Не тъгувай, Слънце! Може да я срещнеш отново някой ден и пътищата ви пак да се пресекат - окуражи ме баба.

- Може, може. Нали възрастните казвате, че всичко е възможно, но много не вярвам. Бабо, аз се влюбих втори път, но в… неподходящия човек.

- Как така? Кой ти го каза? - недоумяваше баба.

- Ами… тя е по-голяма с пет години от мен. За нея аз съм дечко. Тя е състезателка по художествена гимнастичка, има много медали, тренира от петгодишна. На това вие, въз- растните, казвате, че е невъзможна любов. Плюс това е дъщеря на госпожата - два пъти по-невъзможна…

- Не се отчайвай, детенце! Ти си само на десет, животът е пред теб. Има да се влюбваш, но дано по-малко да се разлюбваш.

- Бабо, ти сгреши. Почти съм на единадесет. Кажи ми колко пъти човек се влюбва в живота?

- Няма точна цифра. При всекиго е различно. При някои хора е по-често, при други много по-рядко, а при трети - веднъж, но за цял живот.

- Аз не съм от късметлиите. И двата пъти не успях да кажа, че съм влюбен. На това възрастните му казвате “несподелена любов”, нали?

- Много ти е рано да говориш за такова нещо. Казах ти вече, животът е пред теб.

- А знаеш ли, че моят приятел Марти е бил влюбен в учителката си, когато е бил на седем и е занесъл златните пръстени на майка си да ги подари на 8-ми март на госпожата.

- Тя взела ли ги е? - нетърпеливо го попитах.

- Да, за да не го обиди, но след това извикала майка му да си поговорят и ги върнала.

- После какво стана? - полюбопитствах аз.

- Майка му се чудела две седмици как да му каже. А приятелят ми също се чудел, защо госпожата му не носи пръстените.

- От майка си трябва да знае, че не бива тъй.

- Да, бабо. После тя всичко му обяснила, но не й било много лесно. Казала му, че получен подарък не се дава втори път на друг, защото пръстените били купени от баща му.

Приятелят ми дълго време страдаше. Първо го било срам от госпожата, макар че продължавала да бъде много мила с него. После го било страх майка му да не ревнува и да не си по- мисли, че щом е подарил пръстените й на госпожата, я обича по-малко. Но оттогава са минали пет години и всичко е почти забравено. Сега той е влюбен в една съученичка. Носи й раницата, подари й шоколад от Франция и Айфеловата кула. Романтична история, бабо!

- Браво! Не очаквах това от Марти. А ти?

- Какво аз? Ако питаш дали съм влюбен, все още не съм. Сега внимавам повече. Но ти ми обеща, нито дума на мама и тате! Иначе няма да ти проговоря и да споделям с теб нищо.

- Нали си казахме “Честна мускетарска”!

- Сега ти си наред! Бабо, кога се влюби за първи път в живота? - наострих уши аз.

- Беше много отдавна… Като ученичка в седми клас харесах едно момче, но и аз не му казах. После се влюбвах два, три пъти в съученици. Ходехме по забави, целувахме се, танцувахме. Веднъж приятелят ми подари сабо, донесено от Германия. Като се скарахме и разделихме, той си поиска подаръка. Разбираш, че не е бил моят човек и не е било истинска любов.

- Ти тъгуваше ли за него, бабо?

- Бързо го забравих, не беше от моята кръвна група. А и постъпката му бе много грозна. Запомни, че подарък не се подарява на другиго втори път и не се взема обратно, веднъж даден.

- Вече ми е ясно. А с дядо как се запознахте?

- Пред Централната поща във Велико Търново. Точно на 7-ми ноември. Той завършваше ВНВУ, а аз бях първа година във ВТУ. Нашето беше любов от пръв поглед и за цял живот. Тогава бях много красива, с коса до кръста, с къса пола, с палто до земята, а талията ми бе около 50 см. Приличах на самодива, често се обръщаха след мен по улиците. Дядо ти направо си глътна граматиката, загуби ума и дума. Не знаеше какво да каже. Добре, че с него бе един рус приятел, германеца го кръстих, голям отворко. Той говореше вместо дядо ти, който стоеше пред мен сякаш под хипноза… Заедно пихме кафе в сладкарница и разговаряхме за свои познати в Монтана. Така минаха месеци в писане на любовни писма и романтични срещи. След това годеж и сватба…

А любовта ни остана истинска за цял живот!