СВЕТЪТ СВЪРШВА В ПОНЕДЕЛНИК

Ангел Христов

Първи януари, понеделник. Календарът е неумолим. Представям си този ден и мърморя. Ние, съвременните хора, умеем да мърморим. То е нещо подобно на вярата. Едни вярват в един, а други в друг Господ. Но мърморенето е нещо по-висше, то не е свързано с религията, нито с живота. То е нещо отделно, нещо съвършено, неосъзнато, естествено, но поради това и лишено от приповдигнатост или възвишеност.

Мърморенето е израз на несъгласие, естествена реакция на поколението, което си отива, докато това, което идва, дори не забелязва, че някой изказва мнението си. Мнението е част от мърморенето, нещо като написана рецепта с нечетлив почерк. Съществува, но малцина могат да я разгадаят.

Това е поводът да обявя на моите приятели, че светът свършва в понеделник, първи януари 2024 година. Четиримата седим в едно заведение, остатък от времето на развития социализъм. Пием евтино вино, поръчваме го иронично: „Дай по един Елин Пелин, трети том”, сиреч, вино пелин, слабо, но отговарящо на финансовите ни възможности.

Сядаме и отваряме алманаха на политиката, сиреч, коментираме събития, случили се толкова далеч от нас, че ни изглеждат като приказка. Та проблемът е точно в това - животът наистина е приказка, в която участваме без да сме желали, но и без да сме отказали.

Тъй като аз съм разказвачът, трябва да уточня, че тримата ми приятели - Стефан, Благой и Митко, нямат никаква представа за моята представа, че светът ще свърши в понеделник, на първи януари, а днес сме едва двайсет и първи, до тогава има празници, работни дни, пак празници, накрая идва предпоследният ден от съществуването на познатият ни свят.

Искрено казано, моята представа за свършека на света е алегорична. Не, светът ще си съществува все така скучен, безличен, лишен от чувството за приятелство, за близост, съпричастност и подобни комунистически термини. Ние също ще си съществуваме, защото сме част от него, но (тази забележка е много важна) каква част?!

Ние не сме просто четирима приятели. Ние сме най-вълнуващата се част от обществото, което, предполага се, съществува. При това шейсет и три процента от него са щастливи хора. Тоест, ние сме щастливи без да знаем това, което означава, че сме нещастни, защото не усещаме истинското щастие, което витае във въздуха, при това с академичен привкус, по научному.

Моите приятели са объркани. Стефан например вярва в изрезките от вестниците, Благой твърди, че историята не е тази, която е, истинската история е скрита, а Митко разказва част от неговата история, която никой друг не може да потвърди, но пък възторгът в думите му е до такава степен достоверен, че дори невярващият я приема за чиста истина.

Естествено,  моето изявление за свършека на света в понеделник, първи януари, предизвика протести дори сред моите най-добри приятели, с които, възползвайки се от остатъците на социализма - дървената барака, в която се събирахме и която бяхме нарекли с гръмкото име „Библиотеката”, заради продажбата на пелиновото вино и обсъждането на литературните процеси в нашия малък, провинциален град - пиеха всеки понеделник и четвъртък по половин литър от този еликсир, възхвалявайки големият писател с характерната вече поръчка: „Един пелин от трети  или някой друг том”.

Споровете, естествено, бяха балкански, естествени, дружески и в същото време по-противоречиви от разбирането за добро и зло. Стефан обикновено мълчалив, цитираше някой текст от вестник или списание. Благой опонираше чрез препратка в телевизионно предаване, в което се доказваше, че някой от националните ни герои е такъв, а не онакъв. Колкото до Митко, той се представяше като съвестта на отминалата епоха, примерите му заковаваха всеки лист от календара без опоненти и други подобни вредни съвременници.

Все пак моята теза за свършека на света в понеделник, на първи януари, не беше нещо, което можеше да се изключи. И четиримата се вълнувахме от събитията в страната, от промените в законите, приемани по принцип различно от всеки от нас, но с убеждението, че ако нещо трябва да се оправи, първо трябва да се обърка.

Подобен извод не можеше да не предизвика полемика, която, поне между нас, звучеше като лебедова песен, сиреч, каквото и да се случи, лебедите пак ще си летят.

Поради тази причина ще предам един от разговорите ни, предоставящ възможност на непредубеденият читател да разбере или да си представи провинциалната скука, породила подобни размисли за свършека на света.

Стефан, най-спокойният, винаги доказващ изказа си с цитат от вестник или друг вид документ, отсичаше:

- Това не съм го чел!

Благой, с настръхнали мигли, потрепващи като криле на пеперуда, опонираше:

- Всичко истинско в нашата история се крие!

Митко, спокоен като патриарх, навежда глава и миролюбиво описва история, която се е случила някога, но е достатъчно поучителна, за да бъде напомняна. И разказва без да се съобразява, че никой не би могъл да свърже думите му със собствената ни представа за отминалото завинаги време.

Вричайки се в истината, оповестявайки краят на света, аз, естествено, трябва да защитя категоричното си мнение, че краят на света ще настъпи не когато и да е, а на първи януари.

Моите приятели, естествено, не бяха съгласни с мен, те възприемаха света като даденост, която не може да се промени, картина, вече нарисувана, поставена в най-големия музей на света.

За нас самите това е великата ни столица, в която всичко има цена. Дори това, което не може да се оцени - като стойността на провинцията, сиреч, на нас, четиримата, седящи в най-хубавата бирария в света, нещо като кафенето на Хемингуей в Куба, простичко, но по-жизнено и от най-великия курорт в този свят.

Не мога да не подчертая основните причини защо това ще се случи. Първо, защото това е първият ден от началото на безброй надежди. И последният. На първи януари всички се събуждат без спомени и без надежди. Опиянени. Национален недостатък. И предимство. На първи януари всички хора - в столицата и в провинцията - са се събудили с една единствена мисъл: живи ли сме?!

Какво биха казали по този повод моите приятели?

Стефан:

- От старата ракия глава не боли!

Благой, погледнал през прозореца:

- Ух, всичко си е същото!

Митко:

- Дали ще имам да разказвам на някого историите си от миналото?

Аз, разказвачът, ще си измия очите със студена вода, дори няма да поглеждам през прозореца, ще се заровя в библиотеката си и ще установя, че нищо не се е променило. Светът си е същият, един до друг са томовете на Толстой и Уйлям Фокнър, Емили Дикинсън и Ана Ахматова, Блага Димитрова, Елисавета Багряна и Дора Габе…

Но все пак светът ще е свършил на първи януари не само за мен и за моите приятели, просто защото календарът има странният обичай да се разсъблича, захвърля старата обвивка и предлага на всеки нова премяна, не непременно материална, о, не, той е творец.

Всичко, което искаме, е невероятно красиво, това, което наистина ще получим, ще зависи само от нас, ние сме дизайнерите на времето, така казах на моите приятели, а ето какво ми отговориха те:

Стефан:

- Никъде в изрезките, които съм натрупал, не го пише!

Благой:

- В историята има твърде неясноти, трябва да знаем всичко за нея, а не само това, което пишат управляващите!

Митко:

- Имахме една счетоводителка…

Не, светът вероятно няма да свърши на първи януари, не и в тази година. Може би не всички разбираме, че той също е загрижен за себе си, а и за нас.

Но ние, четиримата, заседнали в „Библиотеката”, (най-странното название на най-странната кръчма в света), се вълнуваме за същия този свят, който, независимо от собственото си несъвършенство, продължава да ни предизвиква.

И, поръчвайки си нова чаша пелин, си мислим, че светът може наистина да свърши, но не и пелинът, не и пелинът…