интервю на Елена Албул (телевизия „Глас”) с поета Александър Шаганов

превод: Любомир Духлински

Елена Албул: Здравейте, приятели. Днес имаме гост, когото абсолютно всички у нас познават, дори и тези, които си мислят, че не го познават. Всъщност знаят го, защото всеки от нас поне веднъж е пял с „Батальонния командир, (Комбат)” и е викал „Атас…” с Николай Расторгуев и, разбира се, е „излязъл с коня в полето през нощта.” А това означава, приятели, че буквално всеки от нас е пял с автора на тези редове. Този автор е Александър Шаганов.

Александър Шаганов: Благодаря за поканата, радвам се, че съм тук и сега. Сигурно от 16-годишен знаех какво ще правя. Или по-скоро какво бих искал да правя в този живот.

И това е рядък случай. И така марширувам през живота с мечтата си. Не съм сигурен, че всички познават поета Шаганов. Но смея да се надявам, че са чули песните и мнозина дори ги харесват. Това е важен момент.

Е.А: Александър, позволете ми да направя едно поетично, да кажем, сравнение: ето един самолет, когато излита, той първо се ускорява по пистата, а след това точката на отделяне и излитане - той се извисява. Предполагам, че и вие имате такъв разбег, точка на отделяне и сега вече се издигате и вече сте на крилата. Кога точно заякнаха тези крила?

А. Ш: Написах всичките си проекти, въпреки че не харесвам думата проекти, аз ги написах, съчиних и те бяха изпълнени от хора, които ми бяха напълно непознати.

Независимо дали са първите песни на групата „Черно кафе” - това беше първата ми любов в творчеството, било то песента „Любе”, песните на Дмитрий Маликов, песните на „Иванушки” - ние всеки път изминавахме пътя от общо взето непознати хора до някакви в такива моменти изповеди и когато написах първите си стихотворения, те не бяха нужни на никого, почуках на какви ли не врати, казаха ми: „Ела утре… и по-добре никога”, нещо от тази сорт.

Тогава се случи едно запознанство и в моите юношески стихове:

Владимирска Рус

Дървените църквички на Русия.
Древните стени са порутени.
Ела и ги попитай за много -
те имат сърце, имат и вени.

Прозорецът на кръст закован.
Мълчаливи, опърпани накити.
Но старите стени им е дадено
да мерят душа с велико пространство.

Левитан там останал е сам,
в покой е замръзнала четката.
И само сред прости картини
в миг се ражда “Над вечен покой”.

На платното малък детайл -
църквичка на стръмния склон
Вечната далечина се отваря!
Искам да вярвам, че е така.

Староруски народен обряд.
Неподкупната гордост човешка.
Дървените църкви стоят.
Този живот е без начало и край.

Дървените църквички на Русия,
Древните стени са порутени.
Ела и ги попитай за много -
те имат сърце, имат и вени.

(„Владимирска Рус”)

Те бяха замислени в страна, където имаше малко по-различна идеология, където някаква религиозност в тези стихотворения беше напълно неуместна за публикации във вестници и така нататък.

Но случайно написахме тази песен и след известно време тя беше пусната в огромен многомилионен тираж. И тази песен ме изпрати в този път на съчинител, по който вървя и до ден днешен - пътя на поетите песенници. Група “Черно кафе” и Дмитрий Варшавски.

Тогава се случи легендарното ни запознанство с Игор Матвиенко. При първата ни среща абсолютно категорично не се харесахме един друг - не ми се струваше възможно да бъда бъдещ съавтор на този деликатен човек.

Всичко това е много паметно и все още близко. Но има и един такъв малък аспект: аз и до днес, изобщо не лъжа, повярвайте ми, имам някои съмнения относно бъдещите си творби, защото това винаги е, на езика на класиката, „препускане в непознатото”, отколкото утре творчески да се удавя.

За мен е неразбираемо,  непознато и до днес, но съм се надявал, винаги съм вярвал в някакъв свой късмет и преди всичко литературата ми носи удоволствие.

Има много неща в живота, които просто ми доставят истинско удоволствие: четенето включително - за съжаление, заради зрението ми, сега не съм такъв книжен червей, както бях в младостта си - рисуването. Писането на поезия е удоволствие - това е труд, но това е и удоволствие.

Е.А: Всъщност, гледайки ви, човек веднага усеща, че сте човек, който знае как да се наслаждава на живота, независимо от вида дейност. Това също е рядък талант.

А. Ш: Е, трябва да се научите на това. Понякога създавам у хората впечатлението, че съм голям късметлия, винаги позитивен… Искам да кажа, че в живота ми се случват моменти на депресия и съмнение, а в семейството ми имаше достатъчно трагедии, както в живота на всеки човек и за които няма да говоря, но може би така е устроена паметта ми - тя помни само доброто. И аз акцентирам на това.

Е. А: Мисля, че това е таланта да живееш, защото всеки има достатъчно трагедии. Но ще се върна на въпроса си: това означава ли, че не сте имали разбег? Вие вероятно сте изтребител с вертикално излитане - хоп, и на крилото?

А. Ш: Не, най-важното е да напишеш първата успешна песен или да издадеш първата успешна книга, да поставиш първата пиеса. И още повече песен, защото ако ти си я съчинил, хората веднага ще ти обърнат внимание, а вратите, които бяха затворени за мен, за които бях безинтересен и нежелан, след това с радост искаха да ме опознаят.

Е. А: Трябва да е имало опашка?

А. Ш: И до днес го правя. Обзалагам се, че сега малко хора ще откажат да изпълнят нова песен по стихове на Александър Шаганов. Ние сме много малко, авторите на песни, като се има предвид огромният брой хора, които пишат поезия и владеят жанра на поемата и така нататък, малко от истинските литератори ще се откажат да напишат наистина добра песен.

Говорих с моите колеги от тази работилница и понякога те се отнасят към автора на песни унищожително или нещо такова, но ми се струва, че това не е съвсем вярно, защото на първо място ми се струва, че хората се изразяват на езика на песента - това е най-демократичната форма.

Това е и устно творчество, и емоцията, която е заложена в тези три минути, докато звучи песента, и някаква информационна поредица и така нататък, и така нататък.

Е. А: Имате абсолютно фантастична дарба да намирате правилната и, дори може да се каже, единствената точна интонация за всяка тема. Дори си го записах набързо, например „Кон” - това е любимата ми песен. Всички знаят, че това е народна песен.

А. Ш: Не ми става нито студено, нито горещо, когато казват, че една песен е народна. Нека знаем, че все още са живи и здрави авторът на поезията и авторът на музиката Игор Матвиенко и поетът Александър Шаганов, които измислиха тази песен за хората и, повярвайте ми, помня това вдъхновение, което се случи преди 28 години в живота ми.

Пак тогава, бях 28-годишен, вече не сантиментален младеж, когато съчиних тези редове „…моят стълб са изворите, светлините на далечни села…” имах и вариант „… моят стълб са изворите, жените, децата, мъжете…” - визуално си представих тази картина: визуално близо до Суздал край река Нерл, в заливната низина на реката, има далечна гора, светлините на тези далечни села - скъпа сълза докосна бузите ми.

Ако е възможно авторът да бъде поощрен поне с внимание, това е много важно, защото един от импулсите за писане, особено в младите години, е суетата. Разбирате ли? Е, да, с годините това вече не е най-важното за теб, но много се обиждам, когато не се споменават авторите.

Е. А: Тук успяхте да създадете текст, който неслучайно се смята за популярен, защото той наистина израсна в областта, от която дойде този кон. След това вземаме съвсем различна тема: „Батальонния командир” - тук имам същото чувство, че някой от този батальон седи на пън близо до полевата кухня, взема китара и започна да казва думи, които само той можеше да каже. Това е съвсем различно, но отново интонациите са изключително правилни…

А. Ш: Вижте, ще ви прекъсна - „Комбат” стои самостоятелно в работата ми. Моят кръстник, по-големият брат на баща ми, Василий Павлович Шаганов, премина през Великата отечествена война, беше в обсадения Ленинград и беше награден за защитата на Ленинград. На него посветих тези стихове.

И във всеки от нас генетично живее паметта на предишните поколения и искам да кажа също, че ние, авторите, сме интересни за този свят с нашите фантазии, нашите точни виждания по тази или онази тема. И за да разберете, че супата е много солена, не е нужно да ядете цялата тенджера.

Затова, като съвет, обръщайки се към нашата публика, писателите, особено към тези, които тръгват по този път: приятели мои, не се страхувайте от фантазиите си, вярвайте в мечтата си и прониквайте в темата! Всеки човек има зад гърба си паметта и опита на едно поколение.

Със сигурност едно отдавнашно поколение - дядо или прадядо - ще дойде при вас през вековете с някакъв импулс, творческо прозрение. Някаква линия ще се появи много точно и неочаквано, но трябва да сте пристрастени към това, приятели мои.

Ние се грижим за себе си, като пишем, знаете, с преварена вода, но когато напишете наистина значима работа, след това изпитвате физическа умора, сякаш буквално сте разтоварили вагон, пълен с метал.

Тази умора… тогава ще почувствате такава голяма радост, както се казва, на сутринта ще препрочетете редовете, които сте написали с вдъхновение, и вие сами ще се изненадате, че сте… Ще се възползвам от случая да прочета стиховете, които посветих на творческите хора:

Ръкопис

Навсякъде цареше пустош.
Прахът от преди седмица блестеше,
Но растенията бяха напоени -
пъпките със знака на държавност.

Часовникът удари обед.
Дърводелци чукат под прозорците.
Готвачка дрънка с приборите…
Времето раздават проходилките.

Настроение за тишина, за есен
Излъгах се във всякоя подробност.
Тук през нощта имаше разтърсване -
и папагалът падна от кацалката си!

Възкресението тука е замислено.
Тук шумно тропат с токчета,
носеше се на колелата обозрението
и умните фабрики работеха.

Тук съблазняваха или отхвърляха.
Чува се шум на бельо и на банкноти.
Обичани, пияни, ловко блъскани.
И боинги летяха като пилета!

Сега има мир, почти смирение.
Картини на жълъди и луковици.
А на масата ни има благодарност -
ръкопис, завършен през нощта.

(”Ръкопис”)

Е. А: И тук имам въпрос относно философията на песента: все пак Александър, текст към музика или музика към текста? Как става това във вашата творческа лаборатория?

А. Ш: Ще ви кажа: например всички по-стари песни: „До утре”, „Скъпа страна” - всички песни, които написах с Дима Маликов, тогава още студент в консерваторията, написах по негова музика.

Песента „Кон” първоначално беше мелодия на Игор Матвиенко, песента „Там отвъд мъглите” е написана по музиката, песента „Батальонният командир” в началото бяха стихове, песента „Атас” първо беше стихотворението, след това Игор измисли мелодия, а на мястото на припева аз римувах думите.

Договорът на поета песенник с този свят включва споразумение, че трябва да можете да напишете по мелодията и ти трябва да развиеш някаква своя собствена мелодичност, чувство към музиката и т.н.

Цялата история, както много правилно каза Николай Николаевич Добронравов, по принцип трябва просто да се преведе от езика на думите на езика на музиката. Колкото по-талантлива е музиката и колкото по-интересна е за вас, толкова по-лесно ще бъде да напишете стиховете и в това няма нищо сложно.

Михаил Танич Исаевич написа всичките си „върхове”, когато в началото имаше стиховете. Дербеньов, геният на нашата песенна поезия, написа всички песни по готови мелодии. Ето как той гледаше на тези неща.

Тоест, приятели, вие избирате кое ви е по-интересно. И искам да ви кажа, че по принцип текстописецът и поетът са от една класа. Просто си тананикайте, съчинявайки своите куплети, тананикайте.

Тоест не ритмиката определя, нека си има свой мотив. Нека да си приличат един с друг, но тази вътрешна мелодичност по-късно ще бъде много полезна на композиторите.

А за да напишеш много добра песен, трябва да обичаш литературата на ниво училищна програма, да обичаш поезията. Е, дори само да обичаш. Да четете куплетчетата и да се вдъхновявате от стиховете.

Като цяло сме страна на песните. Поставете си задача - да споделите своята топлина, своята откритост със света. Всеки може да измисли една добра песен. Песента е доста консервативен жанр.

Страната произвежда огромен брой певци, например програмата „Глас” и други, но какво пеят? Те или изпълняват песни от минали години, нашият „златен резерв”, така да се каже, а и не се раждат такова количество автори на този свят. Това е особен продукт - Автор.

Е. А: Казахте, че поетите и поетите песенници, общо взето, са съученици, но се оказва, че тези вторите - песенниците, са много по-малко.

А. Ш: Ами защото, знаете ли, има известен снобизъм, особено напоследък: поет песенник, както и самотна майка, звучи така: поет, че още и песенник - какво е това? Аз се гордея с нашата титла. Вярвам, че съм го наследил от нашите велики.

Например Боб Дилън беше удостоен с Нобелова награда. А кой е Боб Дилън? Това е поет песенник, текстописец, добър автор. Ето защо:

Пътищата на всички истински творци водят към една обител.
Дай ми вяра, талисмане, беззащитно е сърцето ми.
Скитайки по ветровете на чуждите страни, не бях неверник.
Дай ми сила, талисмане, помогни ми в моята умора.
Не броя вече миналите рани, но тях ги имам с лихвите.
И там, отвъд далечи облаци, се уча да обичам и да мразя.
Пътищата на всички истински творци водят към една обител.

Това са моите философски редове. Да, пътищата на всички истински творци вървят към една обител. Народен артист, който свири на балалайка, и народен артист, който пее в Болшой театър - те имат еднакъв статут. Те са еднакво важни за хората.

Андрей Андреевич Вознесенски - той е литературният идол на моето разпалено 16-годишно поколение. Ще ви разкажа историята за срещата ми с него.

Бях на шестнадесет години, ние, юношите от творческата младеж на столицата, се движехме из окръга на нашата първопрестолна и един ден отидохме в Переделкино, на гроба на Пастернак.

Беше извън сезона, празно гробище и един минувач ни срещна и каза: „Момчета, какво правите тук?” Казвам му: „Ние дойдохме да видим Переделкинските височини, ние сме младите поети на Москва”. И той казва: “Можеш ли да прочетеш нещо?” Моля: и казах стихотворението „В ранните влакове” на Пастернак.

Той беше много изненадан и попита:

- Кой е любимият Ви поет?

- Вознесенски - отговарям.

- Какво говорите? Ще ви дам неговия телефонен номер, ще кажете: критикът е свободен, Александър Петрович.

Шест месеца по-късно вече влязох в института; след като честно размених три студентски рубли за „Шартрьоз” или „Бенедиктин” в кафене „Лира”, набрах телефонния номер и с този глас: „Здравейте…”

И Андрей Андреевич ми каза: „Знаете ли, изпратете ми стиховете си на таганския ми адрес и ми се обадете след седмица.”

Обаждам се след седмица, той казва: „Не получих писмото. Какъв е номерът на апартамента?” Казвам. „Значи сте сбъркали, не е 59, а 69. Изпратете ми ги отново.” И така изпратих писмо, заминах и се срещнах лице в лице с поета Андрей Вознесенски.

Изпращаше телеграма в чужбина, стоеше там в бяло наметало и на лицето ми се появи бебешка усмивка. Идолът на моето разпалено поетично съзнание, на 20 метра от мен, никой не го познава, стои, късно беше.

Приближих се и се обърнах към него и той дори си спомни обажданията ми. Казва: „Имаш ли стихове със себе си?” „Да”, казвам аз, подавайки му стиховете, той хвърли бърз поглед и каза много любезно: „Как е фамилията ви?” Казвам: „Шаганов Саша”, а той отговаря: „Виждате ли, Саша, имате такава забележителна фамилия за поет. Опитайте се да го оправдаете. Сега пишете поезия подражателно, а фамилията ви е много добра” и се усмихна с такава разкошна усмивка. Затова и до днес се опитвам да оправдая името си, следвайки съветите на гениите на нашата поезия.

Е. А: Мисля, че е време да кажем на нашите зрители и слушатели, че Александър Шаганов любезно се съгласи да стане член на журито на националната награда „Поет на годината”, и по-специално в категорията, както разбирате, „Песни”. Искам да попитам какво очаквате от участниците в състезанието? Как виждате въобще съвременния песенен пейзаж у нас?

А. Ш: Сега ще извадя критичните си стрели и ще кажа, че този пейзаж изисква вашето участие, скъпи мои песенници. Вие от своя страна трябва да дойдете като свеж полъх, който да не смущава нашата песенна съобщност.

Разбирате ли каква е работата - от съвременната ни песен изчезна определена образност, която беше характерна за онези велики образци на песенната култура от предишното поколение.

Говоря преди всичко за естрадните песни, където нямаме прилив на нови сили. Гледате нови песни, те се раждат, въртят се, ротацията свършва и песните изчезват. Сега говоря и някак си ми е неловко. Затова нека сега се запитаме за високата цел на песента, нека намерим тези насоки - коя е тази песен?

В една песен трябва да пишете не за любимия човек и страданието си, а за хората, така че да кажат - това е за нас. Просто ние самите не можем да го изразим с думи, но този прекрасен автор, този човек е отворил цялата ни душа и т.н., и т.н. Ето такава е историята.

Хумористите казват: вие, поетите песенници, сте щастливи хора, защото можете да слушате една песен няколко пъти. С годините колкото по-често звучи, толкова повече настоява, а не можеш да разкажеш добър виц два пъти. Те трябва постоянно да бъдат в кондиция.

Ето защо, от името на вашето поколение разкажете за високите теми на Родината, военните събития от Великата отечествена война, за вашето поколение и т.н.

Ще си позволя да прочета стихотворения, те още не са намерили мелодията си и много се надявам те, така да се каже, да са на тази висока тема:

Точно като нас,
обикновените момчета
от шумните градове
и тихите селца,
отидоха на фронта
по пътищата на войника.
И те на по двадесет години,
ушанка на една страна.
Ушанка на една страна,
всичко е в началото.
Чакат стихове и песни,
добри дела очакват.
Войната ги открадна
и ги ожени със куршум,
тя взе такива
млади хора от живота.
Те легнаха във залеза
отидоха си, недолюбили,
легнаха призори
под студените ветрове,
така че аз и ти, братко,
да оживеем в този свят.
Така че ти и аз, сестро,
да раснем,
без да познаваме бедите.
Такива като нас
родни и скъпи хора.
В теб, приятелю, и в мен,
гласовете им живеят.
И гледайки към небесата,
сред празнични салюти,
аз всеки път виждам
светналите им очи.

Подвигът е безсмъртен и не трябва да го забравяме, а да го кажем със свои думи.

Е. А: Тоест на първо място - искреността?

А. Ш: Да. Благодаря ви, че обърнахте внимание на това. Критерият е искреността. Това е най-важното за една песен! Споделете искреността на чувствата си.

Е, разбирате, че сега например има такава тенденция - емоции и нищо повече: „… ти спря да ме обичаш, спря да ме обичаш, спря да ме обичаш…”. Кой те разлюби? Защо те е разлюбил? Но ако поставите там някакъв свой ред: „…В моята стая е светло - това е от нощната звезда. Майка ми взема ведро и мълчаливо донесе вода…” Ето. Рубцов нарисува картина в четири реда.

Виждаме както времето на годината, така и времето на деня и там поставя чувствата: „ще мисля за съдбата си” - тези размисли… И това е всичко - това е от векове. Какво не разбирате, мили мои, не можете ли да напишете това?

Или великият Шаферан Игор Давидович, който наскоро навърши 90 години: „…Желаем ви щастие, щастие в този голям свят! Изгрее ли слънцето сутрин, нека влезе в къщата…” - кажете, не можете ли да измислите нещо такова?

Думите са прости, но завинаги! Защото той е енергичен в този момент, когато съчинява, той е максимално искрен.

Е. А: Това е отработено перфектно. Трябва да си гений! Но трябва и нещо свое.

А. Ш: Определено се нуждаете от свое собствено. Спомнете си, Есенин беше този, който каза: „Пей като жаба, но със собствения си глас”. Мисля, че за тези, които тръгват по този път, няма да навреди да подражават малко.

Винаги, в момента на чиракуването, избирайте добри, мощни насоки за себе си и рисувайте картини със същите цветове като художника, относително казано.

Тогава ще намериш своя път и нещо друго, но от опита на някой друг. Не се страхувайте, с други думи.

Е. А: Нека сега да поговорим за следното: обикновено казват, че поетите накрая се обръщат към прозата. Случвало ли ви се е това? Просто знам за автобиографичната книга „Аз съм Шаганов в Москва”.

А. Ш: Аз съм в традициите на националната ни литература. Каква прекрасна проза на Пушкин и Лермонтов. Искам да кажа, че е поетична проза. Каква прекрасна проза има Андрей Вознесенски и когато написах тази книга, я подарих на Швидкой и той ме покани да водя своя програма.

Казах - това е прозата на поета, тоест тези миниатюри са прозаични. Написах ги с такъв поетичен поглед. Ето една биография. И тогава се случват толкова колосални истории! Може да са съдби на много известни хора, може да има напълно непознати хора, но какъв интересен епизод - затова пиша, описвам.

Е. А: А художествената литература?

А. Ш: Художествената проза е малко по-различна история. Александър Борисович Стефанович каза: „Знаеш ли, Саша, имам такъв талант, че събитията, които ми се случиха, мога да ги изобразя литературно, но никога не успявам да измисля нещо такова, художествена проза.”

Сега пиша. Главните ми герои са двама: единият е продуцент, другият е среден артист - някакъв артист в нашия естраден „департамент”. Единият е успешен, другият е напълно вегетативен, но те са приятели, защото младостта ги обединява и единият покровителства другия, както Щолц защитава Обломов.

Единият носи фамилията Кадетски, другият Заспасибов (заблагодарников - бел. пр.), той взе този псевдоним. Той казва, че вече му е омръзнало да говори за благодарност, нека да бъде Заспасибов…

Това изисква определени навици. Ние не сме завършили литературни институти - този „заварчик” пред вас, така да се каже, не е истински, така че ще изисква някакви усилия, но, повярвайте ми, не боговете горят тенджерите .

Е. А: Значи вече сте поели по този път? Нокътят вече „забит” ли е?

А. Ш: Да. Това, което прави художествената литература интересна е, че ако правилно сте изградили характера, външния вид на тези герои, те започват да си взаимодействат и живеят, може би дори независимо от вас.

Просто съумявайте навреме да запишете момента на вдъхновение. Накъде ще се обърне и ще те отведе този път? И разбира се, пред творчеството на прозаика също имам голямо благоговение, голямо уважение…

Защото можем да напишем песни за кратко време, за два-три часа, и това е. А писателят, така да се каже, ден след ден протърква стола си, затова той е юнак.

Е. А: Пожелавам ви да протъркате повече от един стол по този път.

А. Ш: Имам много увлечения. Тегли ме към пейзажа - руския пейзаж. Руският поет трябва да обича пейзажите. Тези пейзажи са от моите пътувания. Това лято плавах по Ладога и моите скици по-късно се изляха върху тази „акварелна история”.

Всичко това ме вдъхновява. И как да кажем за този свят с думи, да опишем живота с думи, а тези цветове да отминем - те са за едно и също нещо.

Или, както знаете, ето един диамант, относително казано, той блести с всичките си аспекти: тук е поетично, тук е живописно и т.н. Но тук има и известен интерес: вижте, не можете да докоснете песента, как можете да я докоснете?

Можете да докоснете момичето, което пее песента. Можете не само да докоснете картината, но и да я вземете и след това да я занесете у дома и да я окачите на стената. А на картината има и автограф. Стефанович ми каза: „Александър, знаете ли, че най-важното нещо е автографът.”

Есенин свиреше на хармоника, но ако беше оставил своите не само ръкописи, но и акварели, без значение в какво качество, щеше да намериш възможност да поставиш хубава рамка и да намериш видно място, за да кажеш: „Виждате ли, Ръката на Есенин, това е неговата ръка”, не е репродукция.” През годините ръкописите само се „настаняват”. От времето цветовете на картините са потъмнели малко и си мислите: „О-о-о, и тя доживя да види нашето време!”

Има хора, за които със сигурност сте скъпи. Вашето семейство, вашите приятели и за тях този акварел, който ще направите за рождения ден на човек, скъп на сърцето ви, и ще го сложите в рамка, и ще им го занесете като подарък, и ще го подарите, и ще бъде най-добрият подарък вместо някаква дрънкулка.

Това ще ви напомни за вашите добри приятелства. И кой знае, може би имате някакъв спящ талант, може би не сте учили математика в клас, но сте рисували постоянно, след това те са забравили за вас и тогава ще си кажат: „О, това са Кукриникси, които живеят тук!”

Е. А: Александър, възхищавам ви се колко хъс имате, колко енергия! Вероятно все още имате невероятни планове? Да научите 25 езика, да ходите по въже?

А. Ш: В годината на моето раждане бяхме лишени от движение по планетата, така че не беше необходимо да учим езици. Моите връстници, когато напускаха училище, имаха оценки 3 по английски, а аз, между другото, имах 4.

Трябваше да правим първо това, което е интересно, и второ, Жванецки правилно казва: „Изберете авторите си в крайна сметка, тоест не губете време и вървете с тези хора, които са в унисон с вас.”

Е. А: На тази философска бележка сигурно ще погледнем часовника и ще видим, че нашето време вече изтича, но то изтича само тук и като цяло ни принадлежи. Вярно ли е? И аз съм сигурна, Александър, че ще вървите по тази писта все по-високо, по-високо и по-високо. Летете все по-далеч и по-далеч и някаква стратосфера ви очаква с нови песни и това ще бъдат песни, които ще се пеят точно като всичките ви предишни песни.

Защо го казвам? Защото ние сме в среда на руската литература, между другото, на руската литературна телевизия и за нас думата винаги е важна. А песните, които са базирани на междуметия, не са нашите песни. Имаме нужда от смисъл, нали? Това е, за което говорихме много днес, когато говорихме за нашия песенен пейзаж. Има много песни без смисъл, но аз искам да пея заедно с вашите песни, защото имат много смисъл, наистина са за всеки от нас, за всеки.

А. Ш: В заключение на нашата беседа искам да кажа конкретно за песните. Те са като истински приятели, никога няма да те предадат и са с нас и в момент на почивка на празниците ни, и в моменти на тъга си тананикаме нещо такова, и моментите озаряват самотата ни, така че обичайте песента.

Забелязах, че хората, които могат просто да пеят така, дори и без глас, обикновено са много, много добри хора. Някак си са с отворени сърца. Обичайте песента.