СРЕБЪРНА ЗЕМЯ

електронна книга

Георги Найденов

С благодарност към Асен Димитров

за приятелската му подкрепа!

ВЪВЕДЕНИЕ

Аржентина е една много красива страна, разположена в Южна Америка. По права линия разстоянието между България и Аржентина възлиза на около 12 000 км., което, при постоянна скорост на превозно средство от 100 км./час, може да бъде изминато за 120 часа или за 5 денонощия. Тази дистанция е равна на 29,8% от общата дължина на Екватора.

Въртенето на Земята около оста й налага разделянето на земната повърхност на часови зони, обхващащи територии с еднакво астрономическо време. Средната дължина на дъгата на една часова зона в посока запад-изток е 15°. Часовата разлика между България и Аржентина е 6 часа, ако се изключи лятното часово време.

В началото на миналия век в аржентинската столица Буенос Айрес е било открито метро, наречено „Първата подземна железница в Южното полукълбо”. В Аржентина през 1920 г. започва да работи първата в света радиостанция.

Буенос Айрес пък е официално признат за град с най-висока концентрация на футболни клубове в целия свят.

В многобройните кафенета в страната кавалери и дами пият сутрешното си кафе с изискан маниер, разговаряйки учтиво помежду си.

По обяд всички минават на червено вино. Тогава улиците се оживяват и се превръщат в дансинг, под звуците на тангото. Музикантите обикновено свирят на живо, но понякога биват замествани от преносими уредби.

Млади и стари, местни жители и чужденци - всички танцуват, защото Сребърната земя си остава страната на щастливите хора.

Настоящата студия за тази голяма и интересна страна с нейната непокварена действителност, включва авторски публикации по темата и  интернет-източници.

ЕВРОПРЕС

I

СВИДЕТЕЛСТВА НА ИСТОРИЯТА

Аржентина е държава в Южна Америка със столица Буенос Айрес. Простира се на площ от 2 777 410 кв. км. (8-мо място в света) и граничи с Бразилия, Парагвай, Боливия, Чили и Уругвай. Намира се в югоизточната част на континента. Населението й възлиза на около 42 046 118 души /2009 г./. В административно отношение Аржентина се дели на 23 провинции и 1 автономен град - Буенос Айрес.

Националното цвете на Аржентина е еритрина, по-известно като „петльов гребен”. Думата  „Аржентина” идва от латинската дума „argentum”, т.е. сребро.

Златото, среброто и платината отдавна са наричани „благородни метали”, но към тях се отнасят още пет по-редки метала -  рутений, родий, паладий, осмий, иридий /всички те са платиноиди - осмата група от Менделеевата периодична таблица/.

Отличаващи се с химическа устойчивост, всички тези метали се срещат в природата почти изключително в чиста естествена форма и за разлика от други метали, почти не влизат в химически реакции и не образуват  съединения с други елементи, поради което са малко податливи на корозия. Отличават се с висока пластичност /навиват се листове с дебелина до 0,0001 мм./, благодарение на което златото прецизно предава и запазва дадената му форма.

Според испанския писател Висенте Бласко Ибанес, Аржентина е гигант, чиито крака са потопени в антарктическия лед, а главата му лежи върху зелените възглавници на тропическата селва /гора/. Неговите  широки, могъщи гърди са пампаси, покрити със златна растителност от неизчерпаема реколта. Краката му търсят опора в най-южния край на обитаемия свят. Те са обути в бели кристални ботуши, оформяни дълги години от ледовете на Антарктида.

Аржентина постига независимостта си от Испания през 1816 г., като тогавашната й социално-политическа система е феодална президентска република. В религиозно отношение католиците представляват 91% от населението на Аржентина. Юдаизмът, протестанството и няколко други християнски и нехристиянски религии също са разпространени. Въпреки че конституцията гарантира свобода на вероизповеданието, католическата църква винаги се е ползвала с привилегиите на основна. През 1994 г. конституцията отменя изискването президентът и вицепрезидентът на Аржентина да бъдат католици. Обаче реформата поддържа простото правило, че „федералното правителство трябва да насърчава папската католическа вяра”.

Официален празник на страната е 9 юли. Коренното население са индианските племена мапудунгун кечуа, чаруа, гуарани и други. Официалният език в Аржентина е испански. Той се говори от почти цялото население на страната. Лунфардо - диалектна смесица между испански и италиански, е широко разпространен в Буенос Айрес. Освен него в Аржентина се говорят италиански, английски, корейски, както и няколко местни диалекта.

Президентът се избира на 4 години. Законодателният орган е Националният конгрес, състоящ се от Сенат /със 72 членове/ и Палата на депутатите /с 257 членове/. На всеки две години Палатата на депутатите и 1/3 от Сената се обновяват.

Изпълнителната власт включва президент и правителство, начело с министър-координатор. Аржентинската парична единица е песото, което е равно на 100 сентавос. Банкнотите са по 100, 50, 20, 10, 5 и 1 песо, а монетите - по 50, 20, 10, 5 и 1 сентавос.

Първите испански завоеватели откриват Рио де ла Плата /Сребърна река/. Туземците давали сребърни подаръци на оцелелите корабокрушенци от експедицията на Хуан Диас де Солис, който дава наименованието Аржентина /произхождащо от латински и подобно на нашето име Сребрина/. Известно е, че среброто по-късно от златото започва да се използва от човека. Това се доказва както от легенди, така и от археологически разкопки. Най-старите сребърни предмети, представляващи малки мъниста, са открити от археолозите в културни слоеве, натрупани в Средиземноморието преди около 4 хиляди години. Известно е, че среброто отдавна се добива в Египет, Древна Гърция, Иберия. Среброто, подобно на златото, е обожествено от човека. В представите на далечните предци златото олицетворява Слънцето, а среброто - Луната. Въпреки това археолозите намират сребърни предмети много по-рядко от златните.

В продължение на много хилядолетия среброто е използвано за направата на сребърни прибори, които дезинфекцират водата и храната на хората. Факт е, че водата в сребърните съдове е много слаб колоиден разтвор на сребро и има силно бактерицидно свойство /ефектът на „светената вода”/. Среброто убива патогенни и гнилостни бактерии, стерилизира водата дори в количество милиардни от грам на литър. И днес принципът на „осребряване” на вода се прави на морски кораби, по време на дълги пътувания в пустинни райони, а вече и в космоса. В медицината се използват и други сребърни съединения: лапис /сребърен нитрат/, протаргол, протаргентум, аргин, лозаргентум, аргирол. Среброто се използва и за направата на огледала. Преди векове полирани сребърни чинии са служели като огледала, а след изобретяването на стъклото, първоначално калаената амалгама започва да се използва като рефлектор, но след това се престъпва и към  нанасянето на много тънък слой сребро върху стъклото. Среброто се добавя и към метала за струни на музикални инструменти. От древни времена среброто се използва за направа на бижута и сечене на монети. Първите сребърни монети в света се появяват няколко века преди Христа. Известни са например древноримски динари, изработени още през 269 г.  пр. Хр. /половин век по-рано от златните/. При княз Владимир през X век /а според други източници през IX век/ в древна Рус се появяват и сребърни пари. През XIII век като пари започват да се използват сребърни кюлчета с тегло около 200 гр. Те се изрязват от продълговати отливки. Името „рубла” идва от думата за нарязване.

Историята на Аржентина обхваща времето от първото човешко присъствие по тези земи до днешни дни и е разделена на четири основни периода: Доколумбова епоха или Ранна история /до XVI век/, Колониален период /приблизително 1516-1810 г./, Войните за независимост и началото на следколониалния период на страната /1810-1880 г./  и История на съвременна Аржентина, започваща от около 1880 г.

Най-ранната история на съвременната територия на Аржентина започва с първите човешки селища в южния край на Патагония преди около 13 000 години. Писмената история започва с пристигането на испанските хронисти от експедицията на Хуан Диас де Солис през 1516 г. в Рио де ла Плата -  експедиция, която бележи началото на испанското владичество в този регион. През 1776г. испанската корона основава Вицекралство Рио де ла Плата, съвкупност от территории, от които с революцията от май 1810 г. започва процесът на постепенно формиране на няколко независими държави, включително така наречените Обединени провинции Рио де ла Плата. След обявяването на независимост на 9 юли 1816 г., военното поражение на Испанската империя през 1824 г. и продължителната гражданска война в периода 1853-1861 г., се създава федерална държава, позната днес като Република Аржентина.

Доколумбова епоха

Територията на съвременна Аржентина е относително слабонаселена до периода на европейската колонизация. Най-ранните следи от човешко присъствие тук датират от палеолита, а след това се увеличават по време на мезолита и неолита. Въпреки това големи области във вътрешността очевидно остават ненаселени по време на продължителното засушаване между 4000 и 2000 г. пр. Хр. Уругвайският археолог Раул Солер разделя коренното население на Аржентина на три основни групи: ранен стадий на ловци и събирачи на храна без обработка на керамика, напреднал стадий на събирачи и ловци и ранен стадий на земеделци с обработка на керамика. Артефакти на втората група може да се видят в пампасите и Южна Патагония, а третата включва племената чаруаки и гуарани. Някои от различните групи включват и Огнена земя, архипелага между протока Бигъл и нос Хорн, както и части от Патагония и провинция Чако.

Испански колониален период

Европейците за първи път достигат района през 1502 г. с пътуването на Америго Веспучи. През 1516 г. испанският мореплавател Хуан Диас де Солис посещава територията, известна днес като Аржентина, а през 1536 г. Педро де Мендоса основава малко селище на днешното място на Буенос Айрес, което бива изоставено през 1541 г. То повторно е създадено през 1580 г. от Хуан де Гарай, а преди това - през 1573 г., Херонимо Луис де Кабрера основава днешния град Кордоба. Тези области са част от Вицекралство Перу със столица Лима. Заселниците пристигат от този град. За разлика от други райони на Южна Америка, заселването на естуара на Рио де ла Плата не е повлияно от треска за злато, поради липсата на благородни метали.

Естествените пристанища в устието на Ла Плата не са използвани по това време, тъй като всички кораби са акустирали в  пристанището Каляо в близост до Лима - обстоятелство, което води до това, че контрабандата се превръща в нормално средство за търговия в градове като Асунсион, Буенос Айрес и Монтевидео.

През 1776 г. испанците основават Вицекралство Рио де ла Плата. То се състояло от днешните държави Аржентина, Уругвай и Парагвай, както и голяма част от територията на съвременна Боливия. Буенос Айрес вече е  начело на новата политическа структура и се превръща в процъфтяващо пристанище. Приходите от мините в Потоси, нарастващата морска търговия, развитието на скотовъдството за износ на кожени изделия и други продукти, както и редица политически причини, го издигат постепенно в един от най-важните търговски центрове в региона.

Вицекралството просъществува кратко време, поради липсата на вътрешна сплотеност между регионите, от които е съставено, както и недостатъчната испанска подкрепа. Поражението на френско-испанската флота при нос Трафалгар през 1805 г. дава на британците превъзходство по море. Те се опитват да нахлуят в Буенос Айрес и Монтевидео през 1806 и 1807 г., но са спрени и двата пъти от Сантяго де Линиерс. Тези победи, постигнати без помощта на метрополията, вдъхват увереност на жителите на испанските колонии, че те могат да изградят независимо самоуправление.

Поражението на Испания от Наполеонова Франция засилва тази увереност и довежда до многократни, но краткотрайни опити за отстраняване на местната власт чрез въстания в Чикисака, Ла Пас, Монтевидео и Буенос Айрес. Нов опит - този път успешен, е Майската революция, която избухва в Буенос Айрес през 1810 г., при вестта, че цяла Испания, с изключение на Кадис и Леон, е окупирана от французите. Майската революция поставя началото на процеса, довел до създаването на първите независими държави в Южна Америка.

II

ПРОБЛЕМИ НА ВРЕМЕТО

Войните за независимост

Майската революция сваля от власт вицекраля Балтазар Идалго де Киснерос и го заменя с така нареченото Първо събрание /Примера хунта/. Промяната не е ограничена само до формата на управление -  революцията започва процес на преход от абсолютна монархия към република, в съответствие с тогавашните идеи от епохата на Просвещението, макар че са обсъждани и други варианти като конституционна монархия и регентство. Вицекралството е преименувано на Обединени провинции Рио де ла Плата. Статусът на различните територии, принадлежащи към бившето вицекралство, се променя многократно по време на войната, тъй като някои райони остават лоялни към предишното устройство, други са превземани или отвоювани обратно, и това по-късно води до разделянето им на няколко държави.

Първите военни кампании срещу кралските сили са водени от Мануел Белграно и Хуан Хосе Кастели. Хунтата, след разширението й във Велико събрание /Хунта Гранде/, е заменена от Първия триумвират. Няколко години по-късно той е заменен от Втория триумвират, който прави неуспешен опит за обявяване на независимост и приемане на конституция и е наследен от едноличен държавен глава - върховен ръководител на Обединени провинции Рио де ла Плата.

Бившият испански офицер Хосе де Сан Мартин и неговите привърженици вливат нови сили на революцията. Те превземат Монтевидео /днешната столица на Уругвай/, а по-късно освобождават Чили и Перу от испанска власт. На 9 юли 1816 г. е обявена независимостта на Аржентина. Боливия я последва през 1825 г., а Уругвай е създаден три години по-късно в резултат на Аржентино-бразилската война.

Великобритания официално признава независимостта на Аржентина на 2 февруари 1825 г., с подписването на Договор за приятелство, търговия и навигация, а Испания признава аржентинската независимост след няколко десетилетия.

Гражданската война

Поражението на испанците е последвано от продължителната Гражданска война между унитарианците и федералистите, предизвикана от техните противоречия относно политическото устройство на страната и ролята на Буенос Айрес в него. Унитарианците смятат, че градът трябва да ръководи по-слабо развитите провинции, като седалище на една силна централизирана власт. Федералистите от друга страна считат, че страната трябва да е федерация на автономни провинции -  като успешния пример на САЩ. През този период Аржентинската конфедерация е без държавен глава, след като поражението на унитарианците в битката при Сепеда слага край на управлението на върховните ръководители и на конституцията от 1819 г. През 1826 г. се прави нов опит да се напише конституция, довел до избирането на Бернардино Ривадавия за президент на Аржентина, но изборът е отхвърлен от провинциите. Ривадавия подава оставка поради лошото ръководство във войната срещу Бразилия и конституцията от 1826 г. е отменена.

По това време губернаторите на провинция Буенос Айрес получават правомощия да ръководят международните отношения на конфедерацията, включително войните и плащането на дългове. Доминираща фигура през този период е федералистът Хуан Мануел де Росас, който е представян по различен начин от различните историографски течения в Аржентина: либералните историци обикновено го считат за диктатор, а ревизионистите го подкрепят въз основа на действията му за защитата  на националния суверенитет.

Росас управлява провинция Буенос Айрес от 1829 до 1852 г., посрещайки многобройни военни заплахи - от провинции, опитващи се да се отцепят от съседни страни и дори от европейски държави. Въпреки че Росас е федералист, той продължава да  държи митническите постъпления от Буенос Айрес под изключителния контрол на града, макар другите провинции да очакват да получат част от приходите. Росас счита, че това е справедлива мярка, тъй като само Буенос Айрес изплаща външния дълг, натрупан от заема, който Ривадавия взима от Baring Brothers, войната за независимост и войната срещу Бразилия. Той създава собствени полувоенни формирования, Sociedad Popular Restauradora, по-известни като Mazorca.

Нежеланието на Росас да свика ново събрание, което да приеме конституция, довежда до поражението му от генерал Джусто Хосе де Уркиса от провинция Ентре Риос. След като побеждава Росас в битката при Касерос, Уркиса свиква събрание, което създава нова конституция на Аржентина през 1853 г.  С някои изменения, тя е в сила и до днес. Въпреки че провинция Буенос Айрес отказва да приеме конституцията в продължение на няколко години, основите на единството са положени. Първият президент на обединената държава е Бартоломе Митре.

III

ПЪТЯТ КЪМ СЪВРЕМЕННА АРЖЕНТИНА -

СПОЛУКИ И НЕВОЛИ

През втората половина на XIX век в Аржентина настъпва икономическо развитие, свързано с модернизации в земеделието, чуждестранни инвестиции, нови железопътни линии и пристанища, както и емиграционни вълни от Европа. Митре побеждава Чачо Пенялоса, отслабвайки федералистката фракция. Аржентина се присъединява към Уругвай и Бразилия във Войната на Тройния съюз срещу Парагвай, приключила по време на приемника на Митре /Сармиенто/. Парагвай губи войната и част от нейната територия е анексирана от Аржентина.

През 1868 г. Митре е наследен като президент от Доминго Фаустино Сармиенто, който насърчава развитието на общественото образование, културата и телеграфите. Сармиенто побеждава последните федералистки настроени „каудильоси” /политически и военни водачи в провинциите/.

Николае Авелянеда - следващият президент на Аржентина, разширява националните граници на юг със завладяването на Патагония, водено от неговия министър Хулио Рока. Тази военна кампания отнема по-голямата част от териториите на местните племена и намалява тяхното население.

Икономиката на страната преминава от екстензивно към индустриално земеделие, но индустриализацията все още е изолиран процес. В разгара на икономическата експанзия, приетият през 1884 г. „Закон 1420 за общото образование” гарантира всеобщо, безплатно и освободено от религия образование за всички деца.

В края на XIX и началото на XX век Аржентина временно решава граничните си спорове с Чили. През 1890 г. икономиката на страната е засегната от така наречената „Дълга депресия”. Аржентина  търпи сериозни лишения в условията на рецесията -  със спад на реалния БВП от 11%  между 1890 и 1891 г. Ефектът се усеща и в Лондон, където кризата става известна като „Паниката от 1890 г.” През 1896г. е основана Социалистическата партия на Аржентина, а през 1904 г. е избран първият й депутат, но социалистическото движение в страната все още е в периферията на политическия живот. През онези години системата е доминирана от Националната партия за автономия. Това се променя, когато президентът Роке Санц Пеня -  един от най- прогресивните консерватори, въвежда със закон всеобщо тайно и задължително право на глас за мъжете, което помага на Радикалния граждански съюз да спечели следващите избори.

Радикалните правителства /1916 - 1930/

Политическата сцена в Аржентина е доминирана от консервативните сили до 1916 г., когато радикалите начело с Иполито Иригойен печелят първите национални избори с въведено всеобщо избирателно право за мъжете. На 745 000 граждани е разрешено да гласуват, от които 400 000 се въздържат. /Цялото население на страната е 7,5 милиона души, но емигрантите, които представляват по-голямата част от населението, нямат право на глас/. Иригойен получава само 45% от гласовете, което не му позволява мнозинство в парламента, където водеща сила остават консерваторите. По този начин, от 80 законопроекта, предложени от изпълнителната власт, само 26 са одобрени от консервативното мнозинство. Предложението за умерена земеделска реформа е отхвърлено от парламента, както и тези за корпоративен данък върху лихвите и създаването на Банка на републиката /която е трябвало да изпълнява функциите на днешната действаща Централната банка на Аржентина, основана през 1935 г./. Трагичната седмица на януари 1919 г., по време на която Аржентинската регионална работническа федерация /FORA, основана през 1901 г./ призовава за обща стачка, завършва със 700 убити и 4000 ранени, след като полицията открива стрелба. Генерал Луис Делепиан се насочва към Буенос Айрес за възстановяване на гражданския ред. Социалните брожения след това продължават в британската компания  Forestal и в Патагония, където Ектор Варела оглавява военните репресии със съдействието на Аржентинската патриотична лига, убивайки близо 1500 души.

От друга страна, през 1921 г,. администрацията на Иригойен играе важна роля при приемането на Кодекса на труда, утвърждавайки правото на стачка, приема закони за минималната работна заплата и колективните трудови договори. Тя също така е инициатор за създаването на държавната петролна компания YPF през юни 1922 г. Радикализмът на Иригойен отхвърля класовата борба и препоръчва социално помирение.

Заслуга на радикалите е и запазването на неутралитет на Аржентина по време на Първата световна война, въпреки желанието на САЩ да ги подтикне към обявяване на война на Тройния съюз. Неутралитетът  позволява на страната да изнася стоки за Европа, по-специално за Великобритания, както и да дава кредити на воюващите сили. Германия потопява два аржентински кораба: „Monte Protegido” и „Toro”, но инцидентът завършва само с изгонването на германския посланик Карл фон Люксембург. Иригойен организира Конференция на неутралните сили в Буенос Айрес, за да се противопостави на опитите на Съединените щати да въвлекат държавите от Латинска Америка във войната в Европа, а също така поддържа съпротивата на Сандино срещу САЩ в Никарагуа.

През септември 1922 г., администрацията на Иригойен отказва да следва политиката на „Санитарен кордон” срещу Съветския съюз и като се базира на помощта, предоставена на Австрия след войната, решава да изпрати в СССР помощ в размер на 5 милиона песос.

През същата година Иригойен  е заменен от своя съперник в рамките на радикалното движение Марсело де Алвеар - аристократ, който събира в кабинета си личности от традиционно управляващите класи. В началото на 20-те години, разрастването на анархисткото движение, подхранвано от емиграциите и депортациите от Европа, създава ново поколение ляво настроени активисти в Аржентина. Новите леви, предимно анархисти и анархо-комунисти, отхвърлят идеите на старите радикални и социалистически елементи в Аржентина, за сметка на незабавни действия. Екстремисти, като Северино ди Джовани, открито апелират към насилие и пропаганда на дела. Следва вълна от бомбени атентати, престрелки с полицията и опит за убийство на американския президент Хърбърт Хувър при посещението му в Аржентина през 1928 г.

През 1921 г. е основана контрареволюционната организация «Logia General San Martin», която разпространява националистически идеи сред военните в Аржентина до разпадането си през 1926 г. Три години по-късно Роберто де Лаферер основава Републиканската лига, по подобие на черноризците на Бенито Мусолини в Италия. На десницата в Аржентина най-голямо влияние оказват испанският писател от XIX век Марселино Менендес и Пелайо и френският роялист Шарл Морас. Също през 1922 г. поетът Леополдо Лугонес, който приема идеите на фашизма, произнася прословутата си реч в Лима, известна като «Времето на меча», в присъствието на военния министър и бъдещ диктатор Аугустин Джусто, в която призовава към военен преврат и установяване на военна диктатура.

През 1928 г. Иригойен е преизбран, побеждавайки кандидата на консервативното крило на радикалите Леополдо Мело.

Позорното десетилетие

През 1929 г. Аржентина е четвърта в света по БВП на глава от населението. Тези години на просперитет завършват с Катастрофата от 1929 г. и разпрострялата се в световен мащаб Голяма депресия. През 1930 г. военен преврат, подкрепен от Аржентинската патриотична лига, сваля Иполито Иригойен от власт и го заменя с Хосе Феликс Урибуру. Подкрепа за преврата оказват влиятелните финансово-икономически кръгове. Поредицата от бомбени нападения и стрелби, включващи радикални анархисти, отблъсква умерените елементи на аржентинското общество и разгневява консервативната десница, която от дълго време е агитирана за решителни действия от страна на военните сили.

С военния преврат започва период, известен като «Позорното десетилетие» /на испански: «Decada Infame»/, характеризиращ се с изборни измами, преследване на политическата опозиция /най- вече Радикалния граждански съюз/ и коррупция в правителството - всичко това на фона на Голямата депресия.

През 1934 г. между Аржентина и Великобритания е подписан Договорът Рока-Рънсиман, който е в полза на британската икономика и е силно осъден от лявонастроената опозиция.

Колапсът на международната търговия води до индустриален растеж, фокусиран върху заместването на вноса, което би трябвало да даде по-силна икономическа независимост за страната. Политическите конфликти се увеличават, белязани от конфронтацията между десните фашисти и левите радикали, докато ориентираните към военните среди консерватории, контролират правителството. Въпреки че мнозина смятат изборите за опорочени, през 1937 г. за президент е избран Роберто Ортис, който встъпва в длъжност на следващата година, но поради крехкото си здраве е заменен /де факто - през 1940 г., де юре - от 1942 г./ от вицепрезидента Рамон Кастильо.

Революцията от 1943 г.

Гражданското правителство е било близо до присъединяване към Съюзниците, но много от офицерите в аржентинската армия /както и обикновените граждани/ са против това, поради страх от разпространението на комунизма. Елитът и гражданското общество се оказват разделени в подкрепата си към британските и германските интереси.

На 4 юни 1943 г. организацията „Grupo de Oficiales Unidos”, която е таен съюз между военни лидери, провежда марш до Каса Росада /седалището на аржентинския парламент/ и иска оставката на президента Кастильо. След часове на заплахи целта им е постигната и президентът подава оставка. Това събитие се смята от историците като официален край на Позорното десетилетие.

След преврата начело на властта застава Педро Рамирес. В периода 1911-1913 г. той е бил в армията на кайзера /жена му е германка/, а през 1930-1932 г. е изпратен в италианската армия. Въпреки симпатиите си към силите на Оста, Рамирес не обявява война на противниците им, макар че най-големият съсед на Аржентина - Бразилия, участва във войната на страната на Съюзниците от 1942 г. През 1944 г. Рамирес е заменен от Фарел - армейски офицер от ирландско-аржентински произход, който е прекарал две години в армията на Мусолини през 20-те години. Първоначално неговото правителство продължава да поддържа неутрална политика. Към края на войната Фарел решава, че ще бъде в интерес за Аржентина, да се включи към печелившата страна. Подобно на други държави от Латинска Америка, Аржентина обявява война на Германия, без намерение за предоставяне на войски.

По време на Втората световна война близо 4000 аржентинци отиват в чужбина, за да се присъединят към британските и канадските въоръжени сили. Над  600 души служат като доброволци в Кралските военновъздушни сили и ВВС на Канада, най-вече в 164-та аржентинско-британска ескадрила.

Преди и след войната Аржентина е една от дестинациите за еврейските бежанци. Понастоящем Аржентина е една от страните с най- големи еврейски общности извън Израел. От друга страна, в края на войната много нацисти бягат в Аржентина и изчезват сред населението с фалшива самоличност. През 1945 г. хиляди празни паспорти са изпратени в Германия, за да позволят влизането в страната на германци, желаещи да избегнат съюзнически плен и съд.

IV

АРЖЕНТИНА МЕЖДУ ПЕРОН И ВОЕННИТЕ

През 1946 г. президент става генерал Хуан Перон. Неговата популистка идеология добива популярност като перонизъм. Съпругата му - известната Ева Перон, играе водеща роля до смъртта си през 1952 г. Перон налага цензура чрез закриването на 110 печатни издания между 1943 и 1946 г. По време на управлението му броят на профсъюзните работници и държавните програми се увеличава. Правителството на Перон следва изолационистка външна политика и опитва да намали политическото и икономическото влияние на други страни.

Перон увеличава държавните разходи и това води до инфлация. От началото на 1948 г. до началото на 1950 г. песото губи около 70% от стойността си, а през 1951 г. инфлацията достига 50%. Членовете на опозицията са затваряни, а някои от тях - измъчвани. Перон освобождава от длъжност много значими и способни съветници, като в същото време издига други служители заради личната им лоялност. Перон е свален от власт през 1955 г. чрез преврат /Revolucion Libertadora/, воден от Едуардо Лонарди и осъществен с подкрепата на католическата църква. Диктаторът се оттегля в изгнание и в крайна сметка се заселва във франкистка Испания.

Revolucion Libertadora /1955 - 1958/

В Аржентина 50-те и 60-те години на XX век са период, запомнен с честите държавни преврати, нисък икономически растеж през 1950-те и високите темпове на растеж в края на периода. Аржентина се изправя пред  продължителни проблеми от социален и производствен характер. Творбите на аржентинския художник Антонио Берни от тези години  фиксират и документират социалните трагедии в периода и пресъздават най- вече живота в копторите /т.нар. villas miseria/.

След Revolucion Libertadora, Едуардо Ленардо остава на власт за кратко време и е наследен от Педро Арамбуру - президент от есента на 1955 г. до пролетта на 1958 г. През юни 1956 г. двама перонистки генерали - Хуан Хосе и Раул Танко, правят опит за преврат срещу Арамбуру, повлияни от чистката в армията, отмяната на социалните реформи и преследването на синдикалните лидери. Те също така настояват за освобождаването на всички политически и синдикални активисти и възстановяването на конституционния ред. Опитът бързо е потушен. Генерал Вале и други военни са екзекутирани. Двадесет цивилни граждани са арестувани в домовете им и разстреляни, а телата им са изхвърлени на сметището в Леон Суарес, провинция Буенос Айрес. Заедно с бомбардировките на  Casa Rosada  на Плаза де Майо през юни 1955 г., клането в Леон Суарес е едно от най- важните събития, които отприщват последвалия цикъл от насилие. По-късно, през 1970 г., Педро Арамбуру е отвлечен и екзекутиран за това клане от членове на движението Montoneros. Хулио Трокслер, „революционер-перонист”, е един от малкото избягали от клането. Рудолфо Уолш описва свидетелствата му в книгата си „Operacion massacre”. През 1973 г., при правителството на Кампора, Трокслер става началник на полицията в Буенос Айрес, но по-късно е убит от Аржентинския антикомунистически алианс /по-известен като „Трите А”/ по време на правителството на Исабел Перон. Рудолфо Уолш е убит след преврата на Видела през 1976 г.

През 1956 г. са проведени извънредни избори за промяна на конституцията на страната. Радикалната партия, начело с Рикардо Балбин, печели мнозинство, въпреки че 25% от всички бюлетини са предадени празни в знак на протест срещу забраната на Перонистката партия. Също така в подкрепа на перонистите, лявото крило на Радикалната партия, водено от Артуро Фрондиси, напуска Конституционното събрание. Мнозинството в събранието е сериозно засегнато от това отстъпничество и успява само да възстанови конституцията от 1853 г., с едно допълнение, което изброява някои социални права.

Цивилни правителства /1958 - 1966/

Забраната на перонизма продължава по време на слабите граждански правителства в периода 1958-1966 г. Фрондиси - кандидат на UCRI, печели президентските избори през 1958 г. Той получава подкрепата на Перон, който от венецуелската столица Каракас призовава привържениците си да гласуват за него. Перон смята, че Фрондиси ще възстанови социалното работническо законодателство, гласувано по време на неговото управление.

Новият президент следва програма, която предизвиква опасения сред католиците-националисти, довели между  1960 и 1962 г. до създаването на крайнодясната партизанска група „Movimiento Nacionalista Tacuara”. Нейни членове участват в няколко антисемистки атентата, особено след залавянето на Адолф Айхман от Мосад през 1960 г. По време на посещението на президента на Съединените щати Дуайт Айзенхауер в Аржентина през февруари 1962 г., „Такуара” застава начело на националсоциалистическите демонстрации срещу него, което води до арестуването и лишаването от свобода на някои от лидерите на групата.

Правителството на Фрондиси пада през 1962 г., отново след намеса на военните, след поредица от победи на перонистките кандидати на местните избори. В новите общи избори през 1963 г., не е позволено участието нито на перонистите, нито на комунистите. Печели кандидатът на Радикалната народна партия Артуро Илия. Независимо от икономическия растеж по време на неговия мандат, той е свален с военен преврат през 1966 г. Отстраняването на президента Артуро Илия първоначално е прието от избирателите като успех, а по-късно - като грешка.

Revolucion Argentina /1966 - 1973/

В разгара на нарастващите работнически и студентски размирици, през юни 1966 г. е извършен нов преврат, самоопределящ се като „Revolucion Argentina” /”Аржентинска революция”/, който издига на президентския пост генерал Хуан Карлос Онгания, последван от поредица от президенти, назначавани от военните.

Докато предходните военни преврати са насочени към установяване на временни, преходни хунти, то Revolucion Argentina, начело с Онгания, е насочена към създаване на нов политически и социален ред, който да се противопостави на либералната демокрация и комунизма и да даде на аржентинската армия водеща политическа роля в икономическото рационализиране на страната. Министърът на икономиката на Онгания - Адалберт Кригер Васена, постановява замразяването на заплатите и 40% девалвация, което повлиява на състоянието на аржентинската икономика, най-вече на земеделието и облагодетелства чуждестранния капитал. Протестите в Буеносайреския университет срещу военната намеса в университетите завършват с репресии и изгнание на 301 университетски преподаватели. Нараства недоволството сред различни слоеве на обществото.

Растяща нестабилност /1969 - 1976/

По време на фактическото управление на Revolucion Argentina, левицата започва да възвръща сили чрез нелегалните движения, най-вече с помощта на въоръжените партизански групи. По-късно от завърналия се на власт  перонизъм се очаква да успокои обстановката, но се получава точно обратното - създава се растяща дистанция между дясната и лявата фракция на перонистите, ескалирала в няколко години на насилие и политическа нестабилност, които приключват с държавния преврат от 1976 г.

Подривните години /1969 - 1976/

През април 1969 г. са извършени няколко  въоръжени акции от Fuerzas Armadas de Liberacion /FAL/, съставена от бивши членове на Революционната комунистическа партия, което води до редица арести сред членовете й. Освен тези изолирани действия, избухва и въстанието Кордобасо, предизвикано от Общата конфедерация на труда и лидера й  в Кордоба - Агустин Тоско, което поражда демонстрации в цялата страна. През същата година е създадена Народната революционна армия - като военизирано крило на троцкистката Работническа революционна партия, с цел отвличане и убиване на аржентинци.

През 1971 г. е назначен последният от военните президенти - Александро Ланусе.

Периодът на Кампора /1973/

На 11 март 1973 г. в Аржентина се провеждат общи избори за първи път от десет години. На Перон е попречено да се кандидатира за президент, но избирателите гласуват за неговия заместник - д-р Ерик Кампора. Той побеждава опонента си от Радикалния граждански съюз след кампания, базирана на предизборна платформа за възстановяване на страната. Начело на вълната от масова подкрепа, Кампора встъпва в длъжност на 25 май с церемония, която е приветствана от огромно народно множество на Пласа де Майо. Новият президент заема сериозна позиция по отношение на десните перонисти, обявявайки по време на първата си реч: „La sangre derramada no sera negociada” /”За пролятата кръв няма да се преговаря”/. На същия ден, под натиска на демонстрантите, са освободени политически затворници.

Правителството на Кампора следва традиционната перонистка икономическа политика, подкрепяща националните пазари и преразпределението на богатството. Увеличени са заплатите на работниците, но петролната криза от 1973г. сериозно засяга аржентинската икономика, силно зависима от петрола. Социалните конфликти избухват с нова сила.

Завръщането на  Перон /1973 - 1974/

След нарастващия терор - както от десните, така и от левите, Перон решава да се завърне и да поеме президентския пост. На 20 юни 1973 г., два милиона души го чакат на летището в Есеиса. Маскирани въоръжени лица от крайната десница откриват стрелба по привържениците на младежкото перонистко движение, убивайки най-малко тринадесет и ранявайки повече от триста души. На 13 юли Кампора и вицепрезидентът Солано Лима подават оставка.

На 23 септември Перон печели изборите с близо 62% от гласовете, заедно с третата си съпруга Исабел де Перон като вицепрезидент. Двамата заемат постовете си през октомври 1973 г., месец след преврата на Пиночет в Чили. Актовете на насилие обаче продължават да застрашават обществената сигурност. Правителството прибягва до редица извънредни декрети, включително за създаването на специален орган на изпълнителната власт, който да се справи с насилието.

Церемонията по встъпване в длъжност е на 12 октомври. Във втория си период като президент, Перон работи за постигане на политически мир, чрез нов съюз между бизнеса и трудещите се и възстановяването на страната. Харизмата на Перон и миналите му заслуги по отношение на  работещите, му помагат да задържи подкрепата на работническата класа. Икономическата политика е насочена към преструктуриране на заплатите и девалвация на валутата, с цел привличане на чуждестранни капиталови инвестиции в Аржентина.

Управлението на Исабел /1974 - 1976/

Перон умира на 1 юли 1974 г. На поста президент го наследява жена му, но управлението й е разклатено от икономическите проблеми /нарастване на инфлацията и намаляване на брутния вътрешен продукт/, вътрешнопартийните борби и нарастващия брой терористични актове на бунтовнически групировки. Исабел Перон е отстранена от длъжност от военния преврат на 24 март 1976 г., който отваря път на може би най-жестоко управление в Аржентина - Националния реорганизационен процес.

Управление на Националния реорганизационен процесс

/1976- 1983/

След преврата срещу Исабел Перон, въоръжените сили официално упражняват властта си чрез хунта, водена до 10 декември 1983 г. последователно от Хорхе Видела, Роберто Виола, Леополдо Галтиери и Рейналдо Биньоне. Тяхната програма за управление е наречена Национален реорганизационен процес. В края на 1960-те и началото на 1970-те години, марксистко-ленинските милиции /например Народната революционна армия/ си служат с агресивна тактика, която понякога води до насилие. По-късно военната хунта използва тези действия като оправдание за своите още по-брутални мерки. Доктрината на идеологическата война на аржентинските военни е насочена към премахване на социалната основа на бунтовете. На практика това означава убийството на много студенти, интелектуалци и работнически организатори от средната класа, повечето от които нямат почти никаква връзка с бунтовниците.

Цената за това, което военните наричат „Мръсна война” е висока по отношение броя на убитите и нарушените основни човешки права. Хиляди смъртни случаи се дължат на различни партизански атаки и покушения. Комисията за изчезналите от 1984 г. документира изчезването и вероятната смърт в ръцете на военния режим на около 11 000 души, много от които - без доказана вина. Правозащитни организации смятат, че над 30 000 души са „принудително изчезнали” /арестувани, измъчвани и екзекутирани тайно, без съдебен процес/ в периода 1976-1983 г. Само Народната революционна армия признава за загубата си на около  5000 бойци.

Сериозните икономически проблеми, нарастващите обвинения в корупция, общественото недоволство и поражението на страната във Фолклендската война през 1982 г. - всичко това дискредитира  военната хунта. Под силен обществен натиск, военното управление вдига забраната за политическите партии и постепенно възстановява основните политически свободи.

Конфликтът в протока Бигъл

Този конфликт набира сила още през 1960-те години, когато Аржентина започва да твърди, че островите Пиктън, Ленъкс и Нуева в протока Бигъл по право й принадлежат. През 1971 г. Чили и Аржентина подписват споразумение, което официално предава на арбитражен съд претенциите на страните в протока. На 2 май 1977 г. съдът постановява, че островите и всички прилежащи им образувания принадлежат на Чили. На 25 януари 1978 г., аржентинската военна хунта, начело с генерал Хорхе Видела, обявява решението за нищожно и подновява претенциите си над островите. На 22 декември 1978 г., Аржентина започва операция „Соберания” на спорните острови, но нападението е прекратено поради известни опасения.

Вестник „ Кларин” обяснява няколко години по-късно, че тази предпазливост се е основавала отчасти на военни причини. За да се постигне победа, някои от целите е трябвало да бъдат достигнати преди седмия ден след нападението. Някои военни са счели това време за недостатъчно, поради трудностите, свързани с транспортирането през андските проходи.

Според „Кларин”, опасенията са от две възможни последици. Първо, тези които се колебаят, се боят от възможна регионализация на конфликта. На второ място, като следствие от това, в конфликта би могла да се намеси някоя от големите сили. В първия случай, хората които е трябвало да вземат решения, обмислят вероятността от намеса на Перу, Боливия, Еквадор и Бразилия. Тогава великите сили също биха могли да вземат страна. В този случай, разрешаването на конфликта ще зависи не  от воюващите страни, а от страните, доставящи оръжието.”

През декември същата година, малко преди Видела да подпише декларацията за обявяване на война на Чили, папа Йоан Павел II се съгласява да посредничи между двете страни. Дипломатическият представител на папата - Антонио Саморе, успешно предотвратява войната и предлага нова окончателна граница, според която трите спорни острова ще останат чилийски. Аржентина и Чили се съгласяват с предложението му и подписват Договора от 1984 г. за мир и приятелство между Чили и Аржентина, слагайки край на спора.

V

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ

На 30 октомври 1983 г., аржентинците отиват до урните за избор на президент, както и на национални, регионални и местни органи на властта - избори, признати от международните наблюдатели за справедливи и честни. Страната се завръща към конституционно управление, след като Раул Алфонсин - кандидат на Радикалния граждански съюз /UCR / получава 52% от вота за президент. Неговият шестгодишен мандат започва на 10 декември 1983 г. Пет дни по-късно, той създава Национална комисия за изчезване на хора /CONADEP/, начело с писателя Ернесто Сабато. Също по време на президентството на Алфонсин обаче, на 24 декември 1986 г. под натиска на военните е гласуван Ley de Punto Final - закон, предоставящ амнистия за всички престъпления, извършени преди 10 декември 1983 г. Едва през юни 2005 г. Върховният съд отменя всички закони за амнистия и разследването започва отново. По време на управлението на Алфонсин, на базата на  подписания Договор за мир и приятелство между Чили и Аржентина са поставени основите на общ търговски пазар между страните в Южна Америка - Меркосур. През 1985 и 1987 г. голямата избирателна активност на междинните избори демонстрира продължаващата обществена подкрепа за силна и енергична демократична система. Правителството, управлявано от Радикалния граждански съюз, предприема мерки за разрешаване на някои от най-належащите проблеми на страната, включително за изчезналите по време на военните хунти, установяване на граждански контрол над въоръжените сили и укрепване на демократичните институции. Едно от най-големите постижения на администрацията на Алфонсин е намаляването на корупцията в обществените учреждения. Все пак, постоянните търкания с военните, неспособността за разрешаване на някои икономически проблеми, наследени от военната диктатура и голямата съпротива от страна на синдикатите, намаляват ефективността на правителството на Алфонсин, който на президентските избори през 1989 г. отстъпва поста на перонисткия кандидат Карлос Саул Менем. Като президент, Карлос Менем започва основна промяна на аржентинската вътрешна политика. Мащабните структурни реформи изменят ролята на държавата в икономическия живот на Аржентина. По ирония на съдбата, перонистът Менем ръководи приватизацията на много производства, които Перон е национализирал. Менем не е склонен да използва правомощията на президентството за издаването на декрети, когато Конгресът не е в състояние да постигне консенсус по предложени от него реформи. Тези правомощия са ограничени до известна степен с реформирането на Конституцията през 1994 г., в резултат на сключването на така наречения „Маслинен договор” /”Pacto de Olivos”/ с опозиционната Радикална партия. Това споразумение отваря пътя на Менем да търси преизбиране и той печели с 50% от гласовете в тристранната президентска надпревара през 1995 г. На изборите през 1995 г. за първи път се появява умерения ляв политически съюз  FrePaSo. Тази алтернатива на двете традиционни политически партии в Аржентина е особено популярна в столицата Буенос Айрес, но й липсва националната структура на перонистите и радикалите. Важно значение в политическия и икономическия живот на Аржентина има фактът, че водещите политически партии отстояват принципите на свободния пазар.

През октомври 1999 г. кандидат за президент на алианса UCR-Fre Pa So е Фернандо де ла Руа, който побеждава перонисткия претендент Едуардо Дуалде. След като поема поста през декември 1999 г., Де ла Руа следва програма на МВФ за намаляване на държавните разходи и реформи в данъчната политика, за да успее да държи федералния бюджетен дефицит под контрол. Към края на 2001 г. Аржентина е изправена пред заплашителни икономически проблеми. Натискът на МВФ за обслужване на външния дълг, принуждава Аржентина да девалвира песото, което е фиксирано към щатския долар, или като алтернатива напълно да доларизира икономиката си. Строгите съкращения на бюджета и намалението на заплатите на служителите от публичния сектор не успяват да ограничат нарастването на държавния дълг.

През декември 2001 г. икономиката се влошава драстично.  В резултат на последвалите размирици има десетки смъртни случаи. На 20 декември президентът подава оставка, а на 2 януари 2002 г. Националният конгрес избира за негов приемник  перониста Едуардо Дуалде - загубилия кандидат в последните президентски избори. Дуалде и наследилият го Нестор Киршнер - победител в президентските избори през 2003 г., успяват да стабилизират страната в политическо и кономическо отношение. На 10 декември 2007 г. Кристина Фернандес де Киршнер поема президентския пост от съпруга си, след като печели изборите с 44% от гласовете. По време на мандата й Нестор Киршнер остава влиятелен политик, а пресата въвежда термина «президентски брак». Някои политически анализатори сравняват този тип президентство с двувластие. След смъртта на Нестор Киршнер през 2010 г., съпругата му подкрепя младите политици от организацията „La Campora”, водена от сина й Максимо Киршнер. През октомври 2011 г. Кристина де Киршнер печели втори президентски мандант с голяма преднина пред останалите кандиати, което е доказателство за възвърнатото доверие на аржентинците към демократичната политическа система.

VI

ПРИРОДНИ И СТОПАНСКИ ОСОБЕНОСТИ

Климат

В по-голямата част от Аржентина преобладават умерени температурни условия, с изключение на малки тропически райони на североизток и субтропичния Чако на север. В Буенос Айрес температурите варират между  20 и 30° през януари и от 8

до 15° през юли. В Мендоса - в предпланинските райони на Андите на запад средната температура варира между 16 и 32°

през януари и от 2 до 15° през юли. Значително по-високи температури преобладават около Тропика на Козирога на север,

където достигат до 45°. По високите части на Андите, Патагония и Тиера дел Фуего обикновено е студено. В западната част на Патагония температурите през зимата са средно около 0°. В повечето области по Атлантическото крайбрежие обаче, океанът оказва смекчаващо действие върху температурите. Валежите в Аржентина са характерни с големите си регионални различия. В най-северните части на страната годишно падат повече от 1520 мм. дъждове, но климатът постепенно става  по-сух на юг и запад. В района на Буенос Айрес годишните валежи са около 950 мм. В района на Мендоса показателите са 170 мм.

Формирането на климата е силно повлияно от Атлантическия океан на изток и Андите на запад. Неочакваните промени във времето са по-рядко срещани, поради липсата на планински вериги. Разпределението на климатичните типове определя наличието на съответните природни зони. В северната част на страната, сезонно влажен климат /дъждове през лятото/, има „полюсът на топлината” на цяла Южна Америка в междуречието на реките с благоприятен субтропичен климат. Тук растат субтропични гори с ценни дървесни видове. На юг има прерии със степна растителност. Субтропичната степ с плодородни почви е силно модифицирана от човека, който е създал тук земеделски пейзажи. От растящото там дърво Quebracho  се получават танини, които са необходими за обработката на кожата. В подножието на Андите има област, която се нарича „Градината на републиката”. Там се отглежда чай мате -  традиционната за този район горчива напитка.

Патагония представлява предимно високи равнини, заети от полупустини и сухи степи, от храстова растителност, но и от площи със зърнени култури. Климатът тук е сух. Растат гори, които във височина се заменят с храсти и алпийски ливади. Горите в тази зона съставляват 1/3 от горската площ на страната. Приблизително  една трета от територията  на Аржентина е покрита със сухи гори. Страната обаче е принудена да внася дървен материал. Всяка страна има своя главна река. За аржентинците това е Парана, простираща се на почти пет хиляди километра. Долното течение на Парана се нарича Ла Плата, а при вливането й в океана, където се намира столицата, започва тристакилометров залив. За да се защитят околните райони от опустошителни наводнения, се предвижда изграждане на мощни електроцентрали на Парана и нейните притоци. Реализацията на този грандиозен проект ще се свърже страните от региона. Морските кораби ще могат да се издигат до хинтерланда.

Рио де ла Плата е естуар, който носи водите на тази река до Атлантическия океан и образува част от аржентинската граница с Уругвай. В района между Рио Саладо и Рио Колорадо и в Чако някои големи реки изчезват, погълнати от тресавища и блата.

На юг аржентинският езерен район се простира от Андите до Патагонското плато. Този популярен курортен район е известен с многото  езера и гъсти вечнозелени гори, които се простират на фона на заснежените планини и ледници. Едно от най-големите

езера е Нахуел Хуапи в северна Патагония. Езерото и околната територия формират националния парк Нахуел Хуапи. Други езера в района са езерото Буенос Айрес, което е на границата между Аржентина и Чили и езерата Виедма и Аржентино, които се захранват с вода от топящи се глетчери. Езерният район привлича посетители както през лятото, така и през зимата за

зимни спортове.

Релеф, ресурси и особености на стопанството

Аржентина може да бъде разделена по релеф на две приблизително равни части: равнинна на север и изток, издигната и планинска - могъщите Анди се простират по цялата западна граница на Аржентина. В южната част на страната се намира Патагония. Характерни релефни форми тук са стъпаловидно-платовидни склонове, разчленени с каньони. Патагония под формата на стъпала и тераси се спуска от запад на изток до Атлантическия океан - до 100 м. надморска височина.

Между реките Рио Саладо и Рио Колорадо  на юг се простира обширната равнина, наречена Пампа. Това е най-населената и гъста част от страната. Други равнини са Гранд Чако и равнината между реките Парана и Уругвай. Поради разнообразието на релефа и особеностите на геоложкия строеж, Аржентина разполага с богата минерално-суровинна база. В западните райони  има рудни полезни изкопаеми. Страната се отличава със запаси от уран, манган, медни руди, берилий. По отношение на  запасите от уранова руда Аржентина е сред първите десет страни в света. От горивно-енергийните ресурси най-голямо значение имат природния газ и нефтът. Основните находища са ограничени. Газовите находища в Патагонската платформа и междупланинските падини на Андите /в провинция Неукен, Мендоса, Салта и на остров Огнена земя/ се оценяват на 600 милиарда кубически метра. Производството се е увеличило, особено с откриването на допълнителни находища. Въглищата са в незначителни количества. За сметка на това Аржентина се отличава със запаси от нерудни полезни изкопаеми, включително сяра. Като цяло геоложката познаваемост на територията е ниска. Липсват някои видове суровини. Половината от минната индустрия е разположена в Патагония, която заема 30% от територията на страната. Значителна част от територията на пампасите е разорана. Благоприятната комбинация от агроклиматични ресурси, определя специализацията на страната в зърнопроизводството. Сред водните ресурси на Аржентина основна роля принадлежи на реките. Речната мрежа е по-добре развита на североизток. Парана е втората /след Амазонка/ река в Южна Америка по дължина и площ на водосборния басейн.

Основният икономически хидроенергиен потенциал принадлежи на реките на Патагония, извиращи в планините. Само малка част от този потенциал се използва. Земята на Патагония крие много природни богатства. В тази област има малко жители и няма големи градове. Съществува идея столицата на републиката да се премести в Патагония, тъй като околностите на Буенос Айрес са много пренаселени. В столицата и близо до нея живее многобройно население, а половината от промишленото й производство е съсредоточено там.

Съвременна Аржентина се превърна в голяма индустриална страна - една от икономически най-развитите страни в Латинска Америка. Според типологията на географи от световно известния Московски държавен университет, страната принадлежи към групата на „мигрантско зависимия капитализъм”, заедно с Уругвай. Заедно с Бразилия и Мексико, Аржентина е окачествявана и като „нова индустриална територия”. Икономиката на тези държави осигуряват на първо място вътрешния си пазар, а  икономиката на „класическите развити страни” до голяма степен е експортно ориентирана. Така че, по същество, няма обща типологична характеристика.

През последните години страната следва курс към подобряване на икономиката си чрез обширна програма за приватизация. Започнатите реформи в икономиката на Аржентина за първи път от 70-те години на миналия век, възвърнаха своята динамика. Произведени са 1,6 милиона тона чугун, 3,2 милиона тона стомана, 2,5 милиона тона прокат и т. н. А през 1993г. БВП нараства с 6% спрямо 70-те години. Земеделският потенциал на страната все още определя нейната специализация в международното разделение на труда, но потенциалът на индустрията е нараснал до 30% от БВП.

Пампа е една от най-големите земеделски области в света. Тук се отглеждат пшеница, лен, слънчоглед, тютюн, ориз, фуражни култури. Десетки железопътни линии и магистрали свързват Пампа с крайбрежието. Те изнасят зърно, месо, кожи и вълна в други страни. В Аржентина се добиват олово и цинк, нефт и газ, уран и други руди, топят се метали, произвеждат се автомобили, трактори, включително електронно оборудване. Аржентина изгражда първата атомна електроцентрала в Южна Америка.

Структурата на горивно-енергийния баланс се характеризира с нарастване на дела на природния газ. С откриването на  нови ресурси добивът му нараства 10 пъти до 1990 г. /15 милиарда кубически метра/. Използването на газ в комуналните услуги е голямо. Нефтопроводите и газопроводите се полагат до находища  във вътрешни и отдалечени райони /включително от Огнена земя/. Мрежата е доста дълга и разклонена /5 хиляди километра/. Електрическата индустрия се развива бързо. Нараства използването на хидроенергия и ядрена енергия. Страната разполага със суровинна база и с развита система за научноизследователска и развойна дейност. Тя е производител на енергия от собствен уран /първата аржентинска атомна електроцентрала е построена през 1974 г/. Черната металургия използва предимно вносни суровини - само половината от нуждите се задоволяват от местно производство.

Сложността на развитието на суровинната база ограничава  потенциала на металургията. Характерна особеност на отрасъла са сравнително малки предприятия, фокусирани върху вноса на междинни продукти /скрап, кокс, мед/.

През последните години промишлеността е модернизирана, създадени са нови направления. Машиностроителният комплекс на Аржентина произвежда голямо разнообразие от продукти. Производството на селското стопанство, хранително-вкусовата промишленост и много стоки за бита са достигнали високо ниво на развитие. Една от основните индустрии е автомобилната. Предприятията  са създадени с активно участие на европейски и американски производители. Селскостопанското машиностроене в Аржентина произвежда над 250 вида аграрни машини.

Развито е корабостроенето, включително за производството на океански, крайбрежни, речни, риболовни и спортни кораби.

Три четвърти от вътрешните нужди на страната се осигуряват от националната машиностроителна индустрия. В същото време новите  съвременни отрасли, като електроника и роботика, бележат ръст, надвишаващ другите латиноамерикански страни.

Въпросът за усвояването на вносните технологии е един от най- належащите. Сред перспективните е химическата и особено нефтохимическата промишленост, тъй като има мрежа от тръбопроводи и създадени  нефтохимически центрове за производство на основни въглеводороди. Засилва се тенденцията към самозадоволяване с химични и нефтопреработвателни продукти и разширяване на техния износ.

Полагат се основите за интензивно развитие на фината механика. В Аржентина се произвеждат фармацевтични продукти /въз основа на отпадъците от месопреработвателната промишленост/. Страната е на трето място в Латинска Америка по запаси на дървесина. Лозарството и винопроизводството превърнаха Аржентина в един от големите винопроизводители. Основните аржентински артикули за износ са зърно, месо, вълна, вино, плодове, промишлени стоки. Основната част от вноса се състои от машини, оборудване за горското стопанство и електроцентрали, като за сега основни търговски партньори са страните от Западна Европа, САЩ, Перу, Бразилия, Уругвай, Чили.

Бит и култура

Аржентинците, след като са усвоили традициите на много народи, са създали своя собствена култура. Много гаучоси не се разделят с китарата и цялата страна пее техните песни. Като цяло аржентинската музика е известна по целия свят. Страната дори има официален музикален празник - ден на тангото.

Аржентина е родното място на тангото и Буенос Айрес предлага на своите посетители много възможности да опознаят тази част от културното наследство. Ако желаете, бихте могли да се научите да танцувате танго - има доста центрове, които предлагат тази услуга. Освен това, ако просто се поразходите по улиците на града, ще можете да видите някои от импровизираните танго-представления, организиращи се по паркове и панаири. Много заведения предлагат вечеря, вино и програма, включваща много изпълнения на танго и дори класове по танго. Буенос Айрес е дом, а и своеобразна артсцена, изпълнена с живот. Вървейки по улиците на града, няма как да не се забележите огромното количество графити, носещи различни послания - както любовни, така и политически. Освен срещите с уличното изкуство, препоръчително е да посетите Националния музей за декоративни изкуства, Националния музей за изящни изкуства, както и Музея за изкуство на Латинска Америка.

Местните хора са обсебени от кафето. Всъщност 53 от най- старите кафенета тук са  обявени за част от културното и историческо наследство на града. Пиенето на кафе в Буенос Айрес включва протяжни разговори с приятели или четене на сутрешния вестник. За пълноценно изживяване на този ритуал, препоръчително е да се посети кафене „Tortoni” - най-старото в Аржентина, отворило своите врати в далечната 1858г. Местните жители обичат да се отбиват тук за кратка закуска преди вечерята, която обикновено се консумира около 23 ч. В самото заведение цари ретро атмосфера, включваща слабо осветление, старинни мебели, поизносени стени, класически произведения на изкуството и стари изрезки от вестници. Ако не обичате кафе, си поръчайте  submarine - чаша горещо мляко с парче шоколад във формата на подводница - най-добрият горещ шоколад, който някога ще опитате.

VII

БЪЛГАРСКИ ПРЕСЕЛНИЦИ В СРЕБЪРНАТА ЗЕМЯ

Според бившият консул на България в Аржентина Жоржета Пехливанова, в латиноамериканската държава живеят около 75 000 българи или потомци на наши преселници, като някои от тях са сред най-богатите хора в страната, а други заемат или са заемали важни постове в държавното управление. Едно от най- уважаваните български имена в страната на гаучосите е това на Флоренсио Тенев - дългогодишен губернатор на провинция Чако и лидер на тамошната Хустисиалистка партия. Неговият брат Карлос Тенев пък е дългогодишен шеф на земеделската комисия при Конгреса в Буенос Айрес и помощник на бившия президент Карлос Менем с ранг на държавен секретар.

България е отечество на всеки, който се е родил в тази земя и в която са костите на неговите предци. България е нашата Родина, независимо от нашата вяра и обичаи. Историята ни е научила да живеем заедно. Историята ни е сдружавала, за да оцелеем като цяло, като граждани на една държава - България! Но както днес, така и в миналото, много българи са пътували по света, заселвали са се в близки и далечни страни, донасяйки в тях своите знания и традиции.

От 1920 до 1935 г. голям брой българи идват в Аржентина, в търсене на по-добър живот. Привлечени от пропагандата, която им обещава работа, земя и средства за започване на собствен бизнес в селското стопанство. Но на място те се сблъскват със суровата  реалност, принудени да оцеляват в условия, коренно различни от обещаните - без пари, без работа и без владеене на език. Някои решават да се върнат у дома с  празни ръце - други успяват да се адаптират и  остават.

Първата голяма вълна на българска емиграция датира от юни 1914 г., когато преброяването на населението наброява 3312 души - преселници от България в страната. През 1927 г. техният брой надхвърля 12 хиляди души. Растежът продължава по време и след края на Втората световна война. В пристанището на Буенос Айрес българските емигранти се разделят на три основни потока: едните отиват към провинция Чако, другите към Патагония /главно към град Комородо Ривадавия/, а третите към град Берисо в провинция Буенос Айрес. В Чако  се развиват селища, жителите на които се занимават с отглеждане на памук. За целта мигрантите разчистват земята. В Чако се заселват над 300 български семейства. В средата на XX век броят на българите в провинцията е 3500 - 4500 души. Емигрантите, които са се отправили на юг - в град Комодоро Ривадавия, са работели в нефтени полета /сега затворени/, в тъкачна фабрика, а също и в предприятие за рафиниране на нефт. Около 500 български семейства се заселват в Берисо. Още през 30-те години на XX век в Берисо съществуват три организации на български емигранти -  Македоно-български клуб, Кирило-Методиево дружество и Дружество за взаимопомощ. През 1955г. се обединяват в  Българско културно дружество „Иван Вазов” /на испански: Sociedad Cultural Bulgara „Ivan Vazov”/. Тази организация първо заемала временна сграда, в която се провеждали събрания, но с течение на времето успяват да построят собствена сграда на улица „Монтевидео”. Както и в Берисо, българите в Комодоро Ривадавия също имат своя организация - дружество на името на Кирил и Методий /Дружба „Кирил и Методий”/. Сред известните аржентинци от български произход са: Антоанета Маджарова - режисьор на куклен театър, Флоренсио Тенев - губернатор на провинция Чако през 1983-1987г., Карлос Тенев - политик, Луис Карлос Петков Найденов - политик, Хорхе Китев - художник, Луис Бакалов - пианист, диригент, композитор и др. Тъй като емиграните от български произход участват активно и дават своя принос във всички области на обществения живот, предлагаме на читателя още информация за социално-икономическите условия, за постиженията и трудностите в ускореното развитие на тази голяма латиноамериканска страна. Имаме предвид и нарастващата роля на този регион в световната икономика и политика.

Аржентна е федерална и представителна република, съставена от 23 провинции и автономен столичен окръг - Буенос Айрес. За административни цели провинциите са разделени на департаменти и общини, с изключение на провинция Буенос Айрес, която е разделена на partidos. Град Буенос Айрес е разделен на общини. Провинциите държат цялата власт, която са избрали да не делегират на федералното правителство. Те имат автономен статут в синхрон с Конституцията. Приемат свои закони, свободно организират местните власти, притежават и управляват своите природни и финансови ресурси. Някои провинции имат двукамарни законодателни органи, докато други имат еднокамарни. Ла Пампа и Чако получават статута на провинции през 1951г. Мисионес направи това през 1953 г., а Фармоза, Неукен, Рио Негро, Чубут и Санта Круз -  през 1955 г. Последната национална територия - Огнена земя, стана  провинция Altantico Sur през 1990г. Тя се състои  от три компонента, въпреки че два са номинални, защото не са под суверенитета на Аржентина. Първият е аржентинската част на Огнена земя. Втората е област в Антарктида, заявена от Аржентина, която се припокрива с подобни области, заявени от Обединеното кралство и Чили. Третата се състои от двете спорни британски отвъдморски територии на Фолкландските острови и Южна Джорджия, както и Южните Сандвичеви острови.

Освен столица и най-голям град на Аржентина, Буенос Айрес е важен културен, административен, икономически и туристически център. Поправката към конституцията от 1994 г. дава на града статут на автономен град. Градът Буенос Айрес е основан първо под името Сиудад де нуестра сеньора Санта Мария дел Буен Айре /буквално „Град на Света Мария на попътния вятър”/ на 2 февруари 1536 г. от испанска експедиция, водена от Педро де Мендоса. Селището е основано от Мендоса на място, което днес е квартал Сан Телмо на Буенос Айрес, на юг от центъра на града. По- късно същата година територията е включена в състава на вицекралство Перу. Населението на града /с площ 200 км?/  е 2 891 082 жители /от преброяването през 2010г./, а на едноименната провинция Буенос Айрес /с площ 307,6 хил. км?/ е около 15,6 млн. души. От момента на основаването си до 1807г. Буенос Айрес преживява няколко нашествия. През 1582 г. английски матроси слизат на остров Мартин Гарсия, но са отблъснати. През 1587 г. англичанинът Томас Кавендиш се опитва да завладее града, но безуспешно. През 1658 г. французите, по заповед на крал Луи XIV, три пъти атакуват града, но дон Педро де Баигори Руис, който тогава е губернатор на Буенос Айрес, успешно защитава пристанището. Четвърти опит е предприет от авантюристите на де Пинтис, който също претърпява поражение. През 1699 г. има следващо нашествие, когато е разгромена флотилия на датски пирати. В губернаторство Бруно Маурисио де Забала, французите, начело с Етиен Моро слизат на източното крайбрежие на Рио де ла Плата, където са разбити от испанските войски.

Буенос Айрес е своего рода дом на изпълнена с живот арт сцена. „Ла Бока” е квартал в Буенос Айрес. Разположен е в югоизточните части на града. Кварталът е наречен така,защото се намира до устието на река Ла Плата - в превод „ла бока” означава „устие”. Местността на днешния квартал е мястото, където Педро дел Мендоса полага основите на града през 1536 г. През XIX век тук се заселват италиански емигранти, предимно от Генуа, които придават днешния вид на квартала. Те боядисват къщите си в различни цветове, тъй като не им достигала боя за цялата къща. В последствие  това се превърнало в традиция и боите ставали все по-различни и ярки. В „Ла Бока” се намира стадионът на един от най-известните аржентински футболни клубове „Бока Хуниорс”. В него е започнал кариерата си легендарният Марадона. Най-широката улица в света се казва „Avenida 9 de Julio” и се намира в центъра на Буенос Айрес. Това обаче не е обикновена улица, а огромен булевард с озеленен остров по средата, между двете противоположни посоки на трафика. Само хората, които умеят да ходят бързо, могат да стигнат от едната до другата страна на улицата, преди светофарът на кръстовището да светне отново в червено. Булевардът е кръстен на Деня на независимостта на Аржентина - 9-и юли. Той е дълъг 1км, а е широк 110м. „Avenida 9 de Julio” има по седем платна във всяка посока, като освен това разполага с локални, успоредни улици с по още две платна. Излишно е да казваме, че този булевард е отправна точка към почти всички основни забележителности на Буенос Айрес.

Възползвайки се от богати природни ресурси, високограмотно население, диверсифицирана индустриална база и експортно ориентиран селскостопански сектор, икономиката на Аржентина е третата по големина в Латинска Америка и втората по големина в Южна Америка. Тя има висок рейтинг по индекса на човешкото развитие и се нарежда на 65-то място по номинален БВП на глава от населението, със значителен размер на вътрешния пазар и нарастващ дял на високотехнологичния сектор. Аржентина е член на големите икономики на Г-20. В световен мащаб тя е най-големият производител на чай мате /поради голямото му вътрешно потребление/, един от 5-те най-големи производители на соя, царевица, слънчогледово семе, лимони и круши, един от 10-те най-големи производители на ечемик, грозде, артишок, тютюн, памук и вино и един от 15-те най-големи производители на пшеница, захарна тръстика, сорго и грейпфрут. Тя е традиционен износител на месо - през 2019 г. беше 4-ти световен производител на говеждо месо /след САЩ, Бразилия и Китай/ с производство от 3 милиона тона и 4-ти световен производител на вълна, в допълнение към други подходящи производства.

Минната индустрия на Аржентина не е толкова актуална, колкото на други страни. Аржентина се отличава с това, че е 4-ият най-голям производител на литий, 9-ти - на сребро и 17-ти - на злато /данни за 2019 г./. Страната се отличава с производството на природен газ, като е най-големият производител в Южна Америка и 18-ият по производство на нефт /до 500 хиляди барела на ден/, дори при недостатъчното използване на находището Vaca Muerta, поради техническата и финансова невъзможност на страната да извлича тези ресурси.

Въпреки тези успехи приблизително 43% от населението на Аржентина живее под прага на бедността. Слабост на аржентинската икономика е високата инфлация, довела до правителствен контрол над чуждестранната валута. Страната изпитва сериозни трудности в изплащането на външния си дълг.

През последното десетилетие туризмът бележи ръст, което превърна Сребърната земя във втората най-желана туристическа дестинация след Мексико, а Буенос Айрес - в най-посещаваният град в Южна Америка. В Аржентина има 30 национални парка, включително много обекти на световното наследство.

Транспортната инфраструктура на Аржентина е сравнително развита. Има 23 000 км. пътища /без частните селски пътища/, от които близо 2000 км. са скоростни пътни връзки.

Аржентина е първата страна в света, въвела специализирани безплатни парко места за водачите на МПС - бъдещи майки, пред хипермаркетите, държавните учреждения, стадиони, спортни зали, хотели, здравни и учебни заведения, детски градини, банки и на други места.

Общата дължина на железопътната мрежа на страната е 31,4 хил.км. Провинция Tierra del Fuego е домът на най-южната железопътна линия в света /известна на английски език като „Train at World?s End”/.

Аржентина има около 11 000 км. вътрешни водни пътища, по които се транспортират повече стоки, отколкото с железопътния транспорт. Това включва широка мрежа от канали, въпреки че Аржентина има и доста естествени водни пътища, най-значимите от които са Рио де ла Плата, Парана, Уругвай, Рио Негро и Парагвай.

Aerolineas Argentinas  е основната компания в страната, която осигурява вътрешни и международни полети. Austral Lineas Aereas  е дъщерно дружество на  Aerolineas Argentinas с маршрутна мрежа, покриваща почти цялата територия на страната. LADE е авиокомпания, управлявана военновъздушните сили и обслужваща широка мрежа от вътрешни маршрути.

В края на 2021 г. Аржентина беше 21-вата страна в света по отношение на добивана водноелектрическа енергия /11,3GW/, 26-та страна в света по отношение на инсталирани вятърни електроцентрали /3,2 GW/ и 43-та страна в света по отношение на инсталации за добив от слънчева енергия /1,0 GW/.

Вятърният потенциал на района на Патагония се счита за гигантски, като се смята, че районът може да осигури достатъчно електроенергия, за да поддържа потреблението на страна като Бразилия. Аржентина обаче има инфраструктурни недостатъци, за да извърши пренос на електроенергия от необитаеми райони с много вятър до големите центрове на страната.

През 1974 г. тя е първата страна в Латинска Америка, която пусна в експлоатация атомна електроцентрала - Atucha I.

В областта на науката и технологиите Аржентина е една от вадещите страни в Латинска Америка. Трима аржентински учени са получили Нобелова награда: Бернардо Хосе и Луис Лелиор за постижения в ендокринологията и Цезар Милщайн - за химия, физиология и медицина. Страната разработва собствени технологии, свързани с ядрената енергия. Ядрени съоръжения с аржентинска технология са построении в Перу, Алжир, Австралия и Египет. През 1983 г. страната призна, че има способността да произвежда оръжеен уран - важна стъпка, необходима за създаване на ядрени оръжия. Оттогава обаче Аржентина се ангажира да използва ядрената енергия само за мирни цели. Като член на Борда на управителите на Международната агенция за атомна енергия, Аржентина е силен глас в подкрепа на усилията за неразпространението на ядрени оръжия и е силно ангажирана с глобалната ядрена сигурност. Страната се развива успешно в областите на медицинските и космическите изследвания.

Днес населението на Аржентина е над 46 милиона души /на 32-ро място в света/. Урбанизацията /делът на градското население/ е най-високата в Латинска Америка след Уругвай.

Голяма част от около милион и половина индианско население е унищожена по време на испанската колонизация от XVI до XIX век. Аржентинската нация е формирана през XIX и XX век от множество европейски емигранти. Повече от 85% от аржентинците принадлежат към бялата раса. Индианците съставляват 1,5% от населението - останалите са предимно метиси, и мулати. Аржентина е в демографски преход към по-възрастно и по-бавно нарастващо население. Делът на хората на 65 и повече години е относително висок - 10,8%. В Латинска Америка това е второ място след Уругвай и доста над средното за света, което в момента е 7%. Детската смъртност е сравнително ниска.

Аржентина се смята за страна на имигрантите. Проучване от 2010 г., проведено от  Даниел Корах установява, че средният генетичен произход на аржентинците е 79% европейски /главно италианци и испанци/, 18%  местен и 4,3% африкански. 63,6% от тестваната група са имали поне един предшественик от коренното население. По-голямата част от аржентинците произхождат от европейски етнически групи, като над 25 милиона аржентинци /почти 60% от населението/ имат частичен италиански произход. Аржентина е дом и на азиатско население, мнозинството от които са потомци или на западноазиатци /ливанци и сирийци/ или на източноазиатци /китайци, корейци и японци, последните от които наброяват около 180 000 души/. Общият брой на аржентинците с арабски корени се изчислява между 1,3 и 3,5 милиона. Много азиатци емигрират в Аржентина през втората половина на XIX и първата половина на XX век. Повечето християни принадлежат към католическата църква /около 66% от населението/ и православните църкви. Прави впечатление големият брой атеисти: около 21%. Страната е дом на едни от най-големите мюсюлмански и еврейски общности в Латинска Америка, като последната е седмата по население в света. Аржентина е член на Международния алианс за възпоменание на Холокоста. Повечето от аржентинските евреи живеят в най-големите градове - Буенос Айрес, Кордоба и Росарио. Буенос Айрес се явява шестият по големина еврейски град извън Израел. Много евреи в Аржентина са емигранти от Русия и когато аржентинците говорят за тях, ги наричат руснаци /los rusos/. Отличителна черта на еврейските деца в Аржентина е високото ниво на владеене на иврит. Когато разговарях с деца в еврейските училища, отначало си помислих, че са дошли от Израел. Но те ми отговориха: „Не, учихме иврит тук - в училище!”. Това високо ниво на езика, разбира се, показва силната им връзка с Израел.

По неофициални данни, аржентинските граждани от български произход са около 40 хиляди души - главно от Буенос Айрес, Берисо, Мар дел Плата, Роке Саенс Пеня, Лас Бреняс, Комодоро Ривадавия. С българско самосъзнание са под 3 хиляди души, което се дължи на така наречената натурализация, свързана до голяма степен и със смесените бракове. Най-масовата вълна от български имигранти /над 20 000/ е през 20-те години на XX век. В Буенос Айрес, където е регистрирана Гражданска асоциация „Българите в Аржентина”, излиза вестник „Български вести”, а в Комодоро Ривадавия и Мар дел Плата има български културно-просветни дружества. От 1970 г. имиграцията идва предимно от Боливия, Парагвай, Доминиканска република, Еквадор и Румъния. Изчислено е, че 750 000 жители нямат официални документи, като се прави всичко възможно да се  насърчават  нелегалните имигранти да декларират статута си за пребиваване. Досега са обработени над 670 000 заявления.

Официалният език е испански, говорен от всички аржентинци, но отделните етноси използват и майчините си езици.  Има и много диалекти

На 13 март 2013 г. аржентинецът Хорхе Марио Берголио, бе избран за папа и прие името Франциск. Той е роден в Буенос Айрес в семейство с пет деца на италиански жп работник и съпругата му. Завършва семинария във Вила Девото и влиза в йезуитския орден на 11 март 1958 г. Завършва философия и след това преподава литература и психология в Буенос Айрес.

Ръкоположен е за свещеник на 13 декември 1969 г. от архиепископ Рамон Хосе Кастелано. Учи във Философския и теологическия факултет в Сан Мигел, където по-късно става преподавател. През 1980 г. става ректор на семинарията в Сан Мигел, където е учил. Той заема тази длъжност до 1986 г.

Защитава докторска дисертация в Германия и се връща в родината си, за да служи там. Папа Йоан-Павел Втори призовава Берголио на консисторията /събрание на папата и кардиналите от католическата църква, на което папата съобщава нови назначения на свободните кардиналски постове/ през февруари 2001 г. във Ватикана, където е ръкоположен за кардинал. Като кардинал Берголио става известен със своята скромност, доктринален консерватизъм и съпричастност към социалната справедливост.

След като е обявен за папа през 2013 г., президентът на САЩ Барак Обама излиза с изявление: „Като първият папа от Америка, изборът му също говори за силата и жизнеността на един регион, който все повече оформя нашия свят, и заедно с милиони испаноамериканци, тези от нас в Съединените щати споделят радостта от този исторически ден.”

Нивото на грамотност в Аржентина е 97%. Трима от всеки осем младежи или девойки над 20-годишна възраст имат средно или висше образование. Посещението на училище е задължително за всички деца от 5 до 17 години. Училищната система в Аржентина се състои от основно образование от 6 или 7 години и средно образование от 5 до 6 години. Образованието в Аржентина е безплатно на всички нива, с изключение на основната част от следдипломното обучение. През първата половина на XX век повечето аржентински младежи не са имали възможност да продължат да учат след задължителните седем години основно образование. С въвеждането на безплатното средно и висше образование /през 70-те години от миналия век/, търсенето му често започва да надхвърля бюджетните възможности. Съответно държавните образователни институции често нямат средства и намаляват качеството на образованието. Това има благоприятен ефект върху възхода на частното образование, въпреки че доведе до несъответствие между онези, които могат да си го позволят  и останалата част от обществото, тъй като частните училища често нямат програми за стипендии. Приблизително един на всеки четирима ученици и един на всеки шестима студенти посещават частни училища.

От 85 университета в страната 38 са държавни. Най-значимите университети са: Университетът на Буенос Айрес, Националните  университети в Кордоба и Росарио, Националният университет на Ла Плата и Националният технологичен университет.       Здравните грижи в страната се предоставят чрез комбинация от планове, финансирани от работодателя, синдикатите, обществено осигуряване, обществени болници и клиники и доброволно здравно осигуряване. Субсидираните от държавата медицински организации са над 300, от които 200 членуват в синдикати. Те осигуряват  медицинска помощ за повече от половината от населението на страната. Разходите за здравеопазването достигат почти 10% от брутния вътрешен продукт и растат в съответствие с нарастващия дял на аржентинците над 65 години.

Страната разполага с повече от 150 000 болнични лекари и 37 000 зъболекари /нива на глава от населението, сравними с развитите страни/. Относително свободният достъп до медицинска помощ исторически се изразява в структурата и тенденциите на смъртността, сравнима с развитите страни.

VIII

БЪЛГАРСКИ АДРЕСИ В АРЖЕНТИНА

При първото ми посещение през 2013 г. в Южна Америка - в Страната на сребърната земя, имах  изключителния шанс да придружавам видния български дипломат Максим Гайтанджиев, посланик на България в Буенос Айрес, по време на официалното му тридневно посещение в аржентинската провинция Чако. С визитата си той записа ярка страница в двустранните ни отношения.

Навсякъде българският дипломат бе посрещан топло и сърдечно от представителите на местната власт, а водените разговори трасираха новите хоризонти на традиционно добрите приятелски отношения в сферата на  образованието, културата, спорта и екологията. Представителите на местната власт и електронни медии дадоха гласност и подробно отразиха деловата визита на висшия български дипломат. Имах впечатляващата възможност и като първи европейски журналист да посетя музея на метеорита Ел Чако, където посетителите могат да се запознаят с интересната тема за метеоритите. Метеоритът Ел Чако е бил открит с помощта на металотърсач през 1969г. с помощта на металотърсач. Той тежи 37 тона и е вторият по големина астероид, ударил Земята.

По територия провинция Чако, отдалечена на 1200 км. от Буенос Айрес, е почти колкото България. Посещението Негово превъзходителство Максим Гайтанджиев започна от Роке Саенс Пеня - вторият по големина град в провинцията, където от десетки години работи българското културно дружество „Христо Ботев”. Посланикът посети местния университет. Вечерта в културния дом на българската общност бе дадена  официална вечеря за гостите и представителите на местната власт, на която присъстваха много наши сънародници. Вторият ден от визитата на г-н Гайтанджиев бе в град Лас Бреняс. Сутринта той бе топло посрещнат в сградата на местната управа от кмета г-н Виктор Омар Мачука, придружен от съветници, секретари на различни отдели и представители на българската общност.

В заседателната зала бе прочетен акт, с който кметството обявява г-н Максим Гайтанджиев за почетен гост на града. Освен копие от решението, г-н Мачука връчи на българския дипломат паметна плочка за посещението и книги от местни автори. Кметът изтъкна отношенията, които съществуват между жителите на Лас Бреняс и България, като  започна от откриването на паметника на Васил Левски в близост до площад „Република България”. От три години, чрез Северозападния университет, в града се водеха занятия по български език. Съвсем спонтанно ми се роди идеята за побратимяване на град Лас Бреняс с град от Република България. Споделих това с Н.П. посланик М. Гайтанджиев, който искрено подкрепи тази моя идея. Предложих  да се осъществят контакти с гр. Сопот - родният град на Патриарха на българската литература Иван Вазов - мястото, откъдето започва и революционната дейност на Васил Левски.

Г-н Мачука изтъкна ролята на българската емиграция за развитието на града и общественополезната дейност, която развива дружеството „Васил Левски” по време на традиционния празник на емигранта. Посочено бе, че в провинция Чако живеят над 10 000 граждани с български корени и затова връзките им с родината, от която произхождат техните деди, винаги ще бъдат живи.

Следвайки програмата на официалното посещение, в следобедните часове посланик Максим Гайтанджиев, съпътстван от г-н Виктор Омар Мачука и другите официални лица, както и кмета на съседния град Корзуела г-н Габриел Нинов, придружен от председателя на съвета на кметството г-н Хорхе Йолов, се поклониха и положиха цветя пред паметника на  генерал Сан Мартин - освободител на значителна част от Южна Америка от испанската колониална власт. Букети от свежи цветя, в знак на почит и уважение, бяха поднесени пред паметника на твореца Марио Несторов, считан за поетичния славей на Чако. Негов бюст ще бъде открит в България при посещение на делегация от кметството на Лас Бреняс в Сопот. След това бяха поднесени венци и цветя пред паметника на Васил Левски, намиращ се на площада, който носи името Република България. Официалното посещение на българския посланик в град Лас Бреняс завърши с откриването на новопостроения културен дом, на изложба под надслов „Руско-турската освободителна война през погледа на руски, български, румънски и испански художници”, както и изложба за живота и делото на Васил Левски. Изложбата откриха провинциалната депутатка Вивиана Дамилано, посланик Гайтанджиев и кметът Мачука. Секретарят на Дирекция „Култура” на Лас Бреняс г-н Рубен Белски изтъкна голямото значение на това посещение и се спря на факта, че Лас Бреняс е град на „грингос” - емигранти от различни страни. В тази връзка той добави, че благодарение на българската емиграция е пренесена древната култура на европейските народи. Подчертана бе необходимостта да се работи за културния обмен и значението, което има за града преподаването на различни европейски езици, между които и български. Сред присъстващите бе и г-жа Ружка Николова, която от три години преподава в Лас Бреняс и е преводач, а в случая и организатор на двете изложби.

Президентът на съвета на кметството на Лас Бреняс г-н Орасио Бури, изрази своето задоволство от посещението на посланика на Република България и се спря на това, че по време на срещата с представители на кметството, състояла се в ранните часове, са

били обсъдени конкретни предложения и възможности за сътрудничество, за да продържават да се задълбочават връзките между двата народа. Депутат Вивиана Дамилано поздрави присъстващите и изказа задоволството си от новооткрития културен дом, който ще се превърне в активен център на културния живот.

В словото си посланик Максим Гайтанджиев отбеляза, че посещението му от една страна е официално - да посети кмета на Лас Бреняс - бъдещ град-побратим на Сопот, а също така да се срещне с българската колония, за да се разширят връзките на потомствените българи с отечеството на предците им. Експозициите  бяха показвани в продължение на месец, така че бяха разгледани от учениците, като част от учебната им програма, след което  отпътуваха за градовете Корзуела и Саенс Пеня.

В последния ден от своето пребиваване в провинция Чако, г-н Максим Гайтанджиев се срещна с губернатора на провинцията г-н Хуан Карлос Василев Иванов. Обсъдени бяха теми относно възможностите за установяване на бъдещи търговски, икономически и културни връзки на провинцията с българската държава.

Г-н губернаторът си припомни топлото посрещане по време на неговото посещение в България и в родното място на неговата майка. „Аржентинец съм, но не мога да забравя корените си -  моите родители са родени в България” - заяви г-н Василев по- късно. В тържествена обстановка той връчи на посланик Максим Гайтанджиев сертификат, с който го обявяват за почетен гост на Чако.

От своя страна нашият дипломат изрази гордостта си като посланик и като българин от това, че в Аржентина имаме един губернатор с български корени и че вече е набелязана програма с различни проекти, които той има амбицията да изпълни. Привечер поехме със самолет от местния аеропорт към Буенос Айрес. След впечатляващо пътуване, на летището в столицата на Сребърната земя ни чакаха консулът Стоян Михайлов и служебният шофьор. Споделих пред нашите дипломати, че побратимяването на Лас Бреняс със Сопот ще бъде нещо интересно и полезно за двете страни.

Община Сопот има богато и разнообразно културно-историческо наследство. Като възрожденски център, тук някога се е развивала и процъфтявала занаятчийската промишленост. Община Сопот е разположена в северозападната част на Пловдивска област, в южното подножие на Стара планина. Създадена е с президентски указ през 2003 г. Територията й заема площ 56,3 км? /0,9 % от тази на Пловдивска област/, а селищната й мрежа включва гр. Сопот и с. Анево.

IX

ПОЕТИЧНИЯТ СЛАВЕЙ НА ЧАКО

В Лас Бреняс, провинция Чако, е роден един от най-големите поети на Аржентина, който е с български корени - Марио Несторов. В този аржентински град живее голяма българска диаспора. А Марио Несторов, считан за натурализиран аржентинец, но останал с българско самосъзнание, се представя  с народността на своите български прадеди. Той е и едно от важните основания за предложението за побратимяване, отправено официално от проф. Мачука.

Марио Несторов - поетичният славей на Чако, е роден на 21 август 1936 г., когато Лас Бреняс все още е бил малкото градче. Заедно със сестра си Петра посещава основното училище в Саенс Пеня. Продължава образованието си в училището „Хусто Хосе де Уркиса” в град Консепсион дел Уругвай. След това започва да учи право в Буенос Айрес, но така и не завършва следването си. През 1960 г., докато той живее в аржентинската столица, ежедневникът „Кларин” организира литературен конкурс по повод 150-годишнината от Майската революция. Престижното жури, съставено от Енрике Ларета, Хорхе Луис Борхес, Фермин Естрела Гутиерес, Рикардо Молинари и Лисардо Сия, определя произведението на Несторов „Песен за Чако” за най-добро. Марио Несторов се връща в своята родна провинция, заема административни постове в община Сан Бернардо и в Саенс Пеня. Работи и във вестник „Ел Територио”, където са били публикувани значими негови произведения.

През 1964 г. поетът посещава България - роднината на родителите му. Живее в София близо две години, през които води университетски курсове. Поезията и Чако обаче остават голямата му страст. Връща се в Аржентина през 1966 г., където продължава да пише. Някои от поемите му са били написани на салфетки в аржентински барове, затова и част от творбите му са изгубени. Когато няма с какво да пише, рецитира вече написаните си произведения или импровизира. Запомнен е с чувствителната си бохемска душа. Марио Несторов публикува много поеми, в които възпява своята земя, своята любима Чако. Някои от най- известните му творби са: „Песен за Чако”, „Мъжът от бара”, „Песен за Раул Бернери”, „Градът на слънцето”, „Песен за моя беден квартал”, „Песен за Саенс Пеня”, „Идио”, „Песен за Лас Бреняс”, „Поема за едно сбогуване” и др. На 21 август 1980 г., когато навършва 44 години, Марио Несторов неочаквано умира. Погребан е в Сан Бернардо, където живее сестра му. Той обаче винаги е искал да бъде погребан в Лас Бреняс, където година по- късно са преместени останките му. В град Резистенсия - главен град на провинция Чако, е създадена „Общинска награда за поезия Марио Несторов”. Публикувани са негови стихосбирки, като аржентинския литературен елит отдава почит пред големия поет. И днес продължава да се чества годишнина от рождението и смъртта му. Организират се различни събития и всяка година се поднасят венци и цветя на паметника му в Лас Бреняс.

X

ПРОТЕГНАТИ РЪЦЕ ПРЕЗ ОКЕАНA

За възторга, с който се пое от сопотци побратимяването с Лас Бреняс, уведомих по електронната поща както посланик М. Гайтанджиев, така и  консула Стоян Михайлов. Като историческо събитие в Сопот отбелязаха и получената покана от кмета на аржентинския град Лас Бреняс проф. Виктор Мачука. Както вече отбелязах, градът се намира в провинция Чако. Кметът Веселин Личев, като доказал се патриот и родолюбец, се зае с изпълнението на тази задача. Най-напред запознал Общинския съвет с полученото писмо от кмета на  аржентинския град. Тъй като официалната визита на Сопотската делегация  се осъществи в края на изтичащата година, всеки член на делегацията сам  пое разноските си. Ръководител на делегацията бе Васил Личев - кмет на Община Сопот, а нейни членове Марин Бодуров и Анелия Бочева - общински съветници, Стефан Филчев - музеен работник и Цветан Цветков, ръководител на Сопотския отряд на Планинска контролно-спасителна служба. С уважение и задоволство се посрещна от сопотчани включването в делегацията на архиерейския наместник на Карловската духовна околия на Пловдивската митрополия отец Марко.

„Защо получихме тази покана ние, сопотчани? Защото на посещение в Аржентина преди няколко месеца бе един голям приятел на Сопот - д-р Георги Найденов - пояснява на земляците си  г-н Личев. - В този град той е споменал за Сопот и за Иван Вазов. Оказало се, че и един от най-големите поети на Аржентина - Марио Несторов, е роден в този аржентински град. Но не само това - той е с български корени. И се родила тогава идеята за побратимяването на двата родни града на двамата големи национални поети - Сопот и Лас Бреняс. А другият повод за побратимяването е, че в този аржентински град живее голяма българска диаспора. Българи трето поколение! От преселили се там българи още в началото на миналия век! И те са си останали с българското самосъзнание, считайки себе си за натурализирани аржентинци. Там се казва примерно: „Марио Петров - българин.” Задължително се представят с народността на своите български прадеди. Така се ражда и предложението на кмета проф. Виктор Мачука да се отправи покана за първа среща на аржентинска земя с делегация за побратимяване от Сопот. А след това, естествено, ние - сопотчани, ще се радваме да посрещнем делегация на нашите побратими.”

И така, на 13 ноември, преди едно десетилетие, членовете на сопотската делегация отлетяха за Аржентина, прекосявайки голяма част от света, за да си стиснат ръцете с нашите сънародници и с бъдещите си аржентински побратими.

На 16 ноември 2013 г. по време на посещението на официалната българска делегация, водена от кмета на Община Сопот г-н Веселин Личев, бе подписан договорът за побратимяване между  град Сопот и град Лас Бреняс. Това се случва за първи път между български и аржентински селища. За първи път и български свещеник -  отец Марко от Сопот, освети българското посолство и други свързани с България културни институции в Аржентина, кръщавайки бебета на православни нашенци. Той донесе като дар на Лас Бреняс голямата Сопотска икона, благословена в Света гора. За тази своя мисия той получи благословията на българския патриарх Неофит и на Пловдивския митрополит Николай. На културно-просветното дружество на българите там бе подарен бюст на Иван Вазов. Още един бюст на народния ни поет зае почетното място и в сградата на Общината на Лас Бреняс.

По случай побратимяването в Лас Бреняс бяха обявени тридневни културни празници. А на площада в Сопот, наред със знамето на общината и българския трибагреник, се развяха знамената на Аржентина и Лас Бреняс! От своя страна и ние дарихме нашите български знамена в Аржентина и те ще се развяват над тази земя, за да се знае и помни за побратимените два града от България и Аржентина.

Побратимени градове - какво означава това?

Как общуваме с братята? Разбира се много по-отблизо  и искрено, отколкото със съсед на стълбищната площадка във входа на блока или с колега в магазина. На същия принцип се формира взаимодействието между сродни селища. Това включва постоянно сътрудничество в различни сфери на живота, културата, медицината, спорта, екологията и др.

На практика това се изразява в различни дейности:

1. Посещения на делегации;

2. Организиране на конференции;

3. Съвместно честване на значими дати;

4. Организиране на изложби.

Лас Бреняс и Сопот вече са побратимени градове.

Освен термина „побратимен град”, също така може да се срещнат и термините „twin towns” /градове-близнаци/ и „sister cities” /посестрими градове/, които означават същото. Използват се също: „приятелски градове”, „градове партньори” и др.,  като всяко понятие е характерно за съответната държава, която го използва. Пример: в Германия говорим за     Partnerstadt, в Англия - Partner Town /партньорски град/ или Twinned Town, във Франция - Ville Jumelee. Широко разпространен е англоезичният термин „sister cities”, но независимо кой термин се използва, основната цел е насърчаване на културните и търговски връзки между два града.

Идеята за установяване на приятелски отношения между градовете стана широко разпространена през втората половина на  XX век, но това сближаване е било известно още в древността. Първите селища-близнаци през 836 г. са френския Льо Ман и германския Падерборн. Първият договор за приятелство и сътрудничество между градове на съюзническите страни от Антихитлеристката коалиция е подписан през 1942 г. между  Сталинград и английския Ковънтри - градове, напълно разрушени от войната.

В продължение на 11 часа на 14 ноември 1940 г. хитлеристите бомбардират английския град. Повредени са 60 хиляди сгради, като височината на пожара достига 30 метра. Яркото сияние се забелязва от 220 м. Все пак Ковънтри  оцелява след 41 бомбардировки.

През 1942 г. историята се повтаря отново. Методично, в голям мащаб, хитлеристите унищожават Сталинград. Загубите са огромни - стотици пъти по-големи от тези в английския град.

Жителите на Ковънтри се възхищават от героизма на сталинградчани и техния принос за разгрома на Хитлеристка Германия. По дипломатически канали, те подаряват пари и красива покривка, ръчно изработена с подписите на 830 жени от Ковънтри. В центъра на покривката е фразата: „По-добре малко помощ, отколкото голямо съжаление”. Жените от Сталинград, в отговор на този жест, изпращат албуми със снимки и спомени. Между двата града по-късно се сключва договор за сътрудничество и приятелство.

Възпоменателната покривка се съхранява в Панорамния музей, посветен на Сталинградската битка. По повод 65 годишнина от побратимяването на двата града, през 2008 г. жителите на Волгоград изпращат своя покривка в Ковънтри.

Десетки градове, разположени в различни части на света, са установили постоянни приятелски  отношения помежду си в името на подобряване на взаимното разбирателство и укрепване на междуетническите връзки. През 1957 г. се създава Световна федерация на побратимените градове, в която членуват над 160 държави, а броят на градовете надхвърля 3500. В това число от нашата страна има почти 40 града с близо 260 побратими по света. От 1963г. последната неделя на април се отбелязва като Ден на побратимените градове. Побратимяването води до установяване на приятелски връзки между градове и държави, до запознаване с живота, историята и културата на близки и далечни страни. Побратимените градове провеждат съвместни културни и спортни събития, обменят опит в решаването на различни проблеми.

„Побратимени градове” и „ партньорски градове” са различни понятия. Въпреки приликата им на пръв поглед, разликата между тях е съществена. Побратимените градове сключват общи споразумения, което им позволява да си сътрудничат в различни области, както и да кандидатстват пред международни организации за подкрепа на съвместни проекти. Освен това побратимените градове са именно два града, а не три или повече. Партньорски градове са градовете, с които има сключени споразумения за сътрудничество по конкретни проекти. В подписването на едно споразумение могат да участват произволен брой партньорски градове.

Докато първоначално побратимяването между градовете имаше политически цели, с течение на времето все повече градове започнаха да се обединяват на други основи - например това са общи програми срещу детската наркомания и други социални проекти, както и изпълнението на програми в областта на културата. Държавата-рекордьор по брой побратимени градове е Китай. Китайските градове са приятели с  2022 града от 131 държави. Ключът в хералдиката символизира града, поради което е в изображението на емблемата на Световната федерация на побратимените градове, чиято централа е в Париж. Цялата емблема изглежда така: два свързани пръстена /символ на съюза/ и ключ между тях.

Трябва да се отбележи, че британският Ковънтри се побратими не само със Сталинград. След края на Втората световна война той се побратимява с немския Дрезден - град, който също е пострадал силно от бомбардировките.

Сопотският зет, който спаси чилийските миньори

На 5 август 2010 г. на 45 км. северно от чилийския град Копиано, в мината „Сан Хосе” за добив на злато, става промишлена авария. По време на срутването в мината се намират две миньорски групи. В резултат на срутването се вдига облак прах, който заслепява много от миньорите за шест часа и причинява възпаления на очите им. Първата миньорска група се намира близо до изхода на мината и успява да се спаси веднага без инциденти. Основната група от 33 миньори остава затрупана дълбоко под земята. Спасителната операция започва още на следващия ден, но миньорите са открити едва 17 дни по-късно - на 22 август. Изваждането на първия миньор започва на 12 октомври 2010 г. в 23:55 ч. местно време, като спасителната капсула достига повърхността след 16 минути - на 13 октомври в 00:11 ч. На същата дата в 21:55 ч. местно време е изваден и последният миньор, като с това спасителната мисия приключва успешно.

Фондация „Помогни на нуждаещите се”, Колеж „Източен Европейски Образователен Център” и Граждански форум „Съвет на  нацията” наградиха с Почетния знак-медал „За хората с добри сърца” инж. Раул Дагнино -  виден чилийски специалист по организация на спасителните операции. Високото хуманитарно отличие му се присъжда за проявената от него храброст, смелост и професионализъм при спасяването на тридесет и тримата чилийски миньори през август 2010 г., затрупани в мината „Сан Хосе”. Специално за българските читатели инж. Дагнино сподели, че най-важното в една спасителна операция е да се влезе в контакт със затрупаните, за да им се даде достъп до въздух и вода. Това увеличава шанса им за живот. „Така ние действахме при срутването на мината в Чили. От изключително значение е и техниката, с която се работи. От първостепенна важност е и да се вярва в Бог. При спасяването в Чили трябваше да направим сондажи на дълбочина 700 м., за да спасим хората бързо и да им осигурим достъп до въздух, вода и храна” - каза инж. Дагнино. Високото отличие му бе връчено при тържествена обстановка в аржентинската столица. На церемонията присъства и съпругата му Анна Баталова, която е родена и израснала в Сопот, а професията й е мениджър- галерист.

XI

„ДУШАТА НИ Е НАПРАВЕНА ОТ ЗАВРЪЩАНИЯ”

В Пловдив, в родината на неговите родители, на хиляди километри от родния му град в Аржентина, латиноамериканският поет с български корени Марио Несторов бе увековечен  с паметен знак. В културно-медийния комплекс на  духовността „МИЛЯ” на фондация „Помогни на нуждаещите се” в Пловдив, за пръв път в България, със съдействието на МАЖ Европрес, се състоя паметен рецитал на стихове на поета. Роден в Лас Бреняс, израснал като един от големите латиноамерикански поети на XX век, Марио Несторов посещава България и близо две години е университетски преподавател в София. Завръща се в Аржентина и се отдава на голямата си страст -  поезията. Умира неочаквано на 44 годишна възраст. Оттогава аржентинците всяка година организират възпоменателни тържества. Издигнат му е и паметник в родния му град. След рецитала със стихове на поета на 21 август 2013 г., с тържествена церемония бе открита мемориална плоча на Марио Несторов. Така големият аржентински творец с българска кръв се завърна в България отново - като послание за духовно единение на два народа.  А стиховете му прелетяха океана:

«Нашата земя ни вика и обвързва.

Нашето сърце е вечен пленник.

Пленник, който хиляди пъти тръгна

и още толкова се върна.

Нашата душа е направена от завръщания…»

Предлагаме ви стихотворението, което покойният доктор Бонев написа за поета от аржентинската провинция Чако и стихове на Марио Несторов в превод на български /преводачите са отбелязани под стихотворенията/.

НА МАРИО

Поете, майчиното мляко

засука в слънчевото Чако

и там е твоята родина

в Лас Бреняс, в топла Аржентина.

Но бащиния корен, стария

е от Балкана, от България,

и Чако с планините ни зелени

са две страни побратимени.

Чрез теб е връзката най-зрима:

с поезия, в словата с рима,

през гените ти ти тя премина

в България и в Аржентина.

Д-р Боньо Бонев

10.11.2013

ПЕСЕН ЗА ЧАКО

Небе  в полето с памук и небе -

топлото небе на моето Чако.

Светлината на северния вятър потръпва

върху обширния лес с кебрачо.

Палещо слънце осветява нашето тяло

и ни обгръща със сенки на земята.

Луната охлажда заспалите селца,

а от изток украсява палмите.

Земя на пуми, отровни змии и елени.

От глъбините на времето индианецът тоба идва.

Отваря пътеки в лесовете й

и пени нейните потоци със своите канута.

Това е моята земя, където се оре и пее.

Това е моето Чако, прострян памук

на следобния вятър, който го къдри

като бяла потръпваща кърпа.

Това е моята земя. Тук човекът мълчи

и фаталността хапе неговите вътрешности,

когато в небето една драма от скакалци

затъмнява засети земите.

Земя на традиции. На горчиво мате.

На печено месо. На огън и дрънкане на китари.

Земя на гаучо, където някой спор

се решава с блясъка на ножовете.

Пътувайки по селца и градчета,

една тръпка на мир ни потапя.

Блаженство блика от хората.

Скромността излиза от нещата.

Племето тобо владееше тази земя,

когато слънцето беше слънце, и лесът - лес.

Все още съществуват индиански палатки

като сън, избягал от нощта.

Индианецо с тъмна кожа и тъжни очи,

потънал в джунглата на тази земя.

Остави ме да назова твоята болка, братко,

лист от дървото на една мъртва раса.

Това е моето родно място. На север е моята родина.

Земя, отворена за светлината на прогреса,

която следва повика на един стар зов,

която следва повика на една нова съдба.

Нашата земя ни вика и  обвързва.

Нашето сърце е вечен пленник.

Пленник, който хиляди пъти тръгна.

Още толкова се върна.

Нашата душа е направена от завръщания.

Занесох моята бедна песен до лесовете

и покачих моята нежност на техните кебрачо.

Защото съм далече, като тъжно дете,

нося в душата си небето на моето Чако.

превод: Елена Атанасова, Николай Гюлев

СИВИЯТ КОСТЮМ

Върнал се в моето село

старият ми посивял костюм.

Бе тогава нашето дело

в поетичен и младежки друм.

А костюма беше чист и нов,

аз бях плагиатор в стиховете,

плод на пламенната ни любов

и таланта - дар от Боговете.

Много време мина от тогава,

не години, сякаш векове,

аз в костюма нов получих слава

под туй южно, слънчево небе.

Днес - небето и костюма сиви,

побелели от житейски прах,

но пък спомените ми са живи,

патината не внушава страх.

В спомени живота се повтаря,

устните червени нявга, там,

чрез фантазията ще говорят

пак с младежки, поетичен плам.

Новият костюм не трае вечно,

с времето мени се, става сив,

в сивия костюм си по-човечен

и по-мъдър, даже по-красив.

превод: д-р Боньо Бонев

XII

АРЖЕНТИНИДАТ

Нека припомним, че през последните 100 години човекът изобрети автомобили, самолети, ракети, телефони, телевизори, компютри, интернет. Тази експлозия на знания е действително зашеметяваща. В цялата записана човешка история не е имало друго време, в което събитията да са се развивали с такава скорост и откритията да са следвали едно след друго с толкова бързи темпове. Както е казал Галилео Галилей - предпочитам да открия една истина, дори и в незначителни неща, отколкото дълго да обсъждам най-големите въпроси, нестигайки до никакви истини.

Мисля, че ако всеки вникне по-дълбоко в това прозрение на великия италианец, ще открие в себе си, някъде дълбоко скрита, своята душевна истина. Това разбира се е история между личността и другите  за малките и големите неща. Всъщност и до ден днешен светът е пълен с истории. Аз си позволих да разкажа една от тях за Сребърната земя - Аржентина, където живеят хора с добри сърца. Последните две десетилетия, най-напред по- неуверено, а сега вече съвсем открито се заговори за Нов световен ред. И несигурността, която разклаща всичките ни устои и опори, прави тази тема изключително актуална. Трябва да признаем обаче, че тя съвсем не е нова. И всъщност е била постоянен спътник на човешкия род в стремежа му към по-добро настояще.

В живота си, освен добри хора, съм срещал и недоброжелателни. Аз лично мисля, че лоши хора няма. Лоши могат да бъдат само техните помисли и дела. Не винаги човек знае какво ще последва, но и не бива да забравя за отговорността, която носи за станалото. И нека не забравяме, че характерът на човека не трябва да се измерва с пълната му свобода. Така съм свикнал още от времето на детските си години, които прекарах на пловдивската улица „Иван Вазов”№ 10. Там, за сведение на читателите, се помещаваше Домът за деца и юноши „Вълко Червенков” или казано по-просто - един дом за сираци.

В моята многогодишна професионална журналистическа кариера като кореспондент на БТА в страната и чужбина и ръководител на Южнобългарското бюро на Агенция „София Прес”, винаги съм се старал да бъда коректен и точен в работата си. Счетоводството на живота е такова, че понякога можеш да пожертваш своето днес, за да имаш своето утре. Такива са безпогрешните везни на битието. Затова, когато станах професионален журналист, се запитах: има ли значение дали ще се давя в една река или в една епоха? Затова като бетеанец се потопих в политиката. За мен тя бе като наука за неотложните неща, без да забравям думите на  големия общественик, писател, драматург Лозан Стрелков, че нищо не е политически правилно, ако е морално погрешно. Тъй като заговорих за политика, нека поясня, че политиката е война без кръвопролития. Тя е призвана да използва добрия опит от миналото и да не допуска стари грешки. Всички ние, волю-неволю, участваме в нея, а нашите знания за света ни помагат да се ориентираме в политически и житейски план. Затова написах този разказ за далечната Сребърна земя - осмата по територия држава в света с 46 милионно население, която е дарила на света екзотичния танц танго. Родила е личности като Хосе де Сан Мартин - генерала, революционера и държавника, починал във Франция и погребан в Буенос Айрес; революционера Ернесто Че Гевара, убит през 1967г. като партизанин в Боливия; футболните чародейци Марадона и Меси.

В Аржентина е разпространен култ към Диего Марадона, но освен него и споменатите вече личности, в нейната история има и други ключови фигури и лица. Такива са двукратният президент Хуан Доминго Перон и военният диктатор Хорхе Рафаел Видела, при чието управление изчезват над 30 000 души - национална травма, която все още не е преодоляна. От съвременните политици трябва да споменем Нестор и Кристина Киршнер, както и Маурисио Макри. В политическо отношение аржентинците са разделени на отделни лагери. Има такава специална аржентинска дума - „grietta” - пукнатина, празнина. Тази празнина съществува между десния и левия политически сектор, колкото и условни да са тези понятия.

Като цяло съвременна Аржентина се слави с хуманитарни либерални ценности и закони. Тук дискриминацията и расизмът не се насърчават по никакъв начин. Гражданското общество в Сребърната земя е развито, но то не се е появило магически, а е продукт на доста дълъг труд, борба и взаимодействие между обществото и държавата.

Останах с впечатлението, че Аржентина е страна, в която хората постоянно са в диалог и в някакъв вид политически дебат. От ранна възраст голямо влияние върху тях оказва така наречения Аржентинидат. Запомних аржентинците като големи патриоти и родолюбци, защото смятат родината си за най- добрата държава в света. Този възвишен, но романтичен аржентински национализъм, по-известен като „аржентинидат”, не позволява на аржентинците да говорят за родината си непринудено, а по-скоро със суперлативи.

За мен, като български гражданин и журналист, далечната Сребърна земя е една страна с красиво име, католическа по дух, с испански начин на изразяване на мисли и европейска по стил на живот. Когато си спомням за нея, си спомням и мисълта на Айнщайн, че логистиката може да ни отведе от точка А /Ag /до точка Б /Bg /, а въображението - до всяко място на духа.

Навярно, след като се затвори и последната страница на книгата, си струва човек да помечтае за бъдните дни… независимо от възрастта.