Йоан Нечев

Този разказ е за това, как не бе написано стихотворението за една кокошка, която без да влиза в конфликт със законите на гравитацията и без никакво напрежение от своя страна пречеше на Вселената да функционира правилно и на практика я караше да се разширява.

Все още не много известният поет Рамзес Карастоянов с творчески псевдоним Рам Блек се намираше на етапа, който в литературните среди наричаха временна липса на муза или безмузие за по-кратко. Казано с други думи, той беше изпаднал в творческа криза, един вид затишие. Темите, които богатият на събития ден предлагаше, му се струваха прозаични, да не кажем безлични и безинтересни, така че перото му съхнеше.

Той усещаше, че отвътре го напира да изяви себе си да каже нещо особено важно на хората, но какво - не се сещаше. Ужасно положение, откъдето и да го погледнеш. Това се случваше не за първи път в творческата биография на не дотам популярния поет, но той бе намерил лек и за тази рана. Рам Блек залагаше на неизвестното и на собствения си късмет.

За това имаше няколко начина. Единият от тях бе пред него. Телевизора с около двеста програми. Може би там някъде се криеше разковничето на творческия подем. Рамзес разрови бумагите пред себе си и намери дистанционното. Реши, че ще се съсредоточи върху третия опит. Затвори очи и натисна два различни бутона на клавиатурата.

Оказа се политическо предаване. Трима политолози и един водещ се мъчеха да определят бъдещите параметри на управлението на страната съобразно със състава на поредното коалиционно правителство. Съгласете се, че един поет трудно би почерпил вдъхновение от колебанието на рейтинга.

Рамзес въздъхна и опита отново, този път с тройна комбинация. Оказа се музикална програма за нова българска музика. Едно младо момче с оскубана и изрусена коса подскачаше като ударено от ток и пелтечеше в микрофона на бързи обороти. Все пак нашият поет се заслуша. Знае ли човек от кой храст ще изскочи заекът? Когато влезе в ритъма на скоропоговорката, Рамзес долови някои думи като:

„Казах ли ти к`ва си готина?

Как ша та лъсна?

Как ша та блъсна?

Само дай ми обувалката!

И хвани се за совалката…”

Тука вече и Рам Блек осъзна, че не заек, ами и паяк няма да изскочи от храста. Той отне думата на рапажията и за трети път затвори очи. В главата му се мярна за миг: „Сега е момента!” Преброи до седем за късмет и натисна три копчета на клавиатурата.

Когато отвори очи, от екрана го гледаше млад човек с дълга коса, седнал под едно дърво, който кротко обясняваше нещо. Добре, че предаването беше дублирано и скоро Рамзес установи, че младежът е професор по физика в някой американски институт и говори за връзката между Земята и Вселената. В частност - между Слънцето и Земята. Оказа се, че всяко живо същество, върху което падат слънчевите лъчи, от своя страна излъчва други лъчи със съвсем други свойства.

На екрана се появи един селски двор, по който се разхождаха кокошки. Нормалната камера бе заменена с инфрачервени лъчи и на екрана се видя как вместо кокошките по двора се разхождат червено-жълти петна. Разяснението на професора беше, че всяка кокошка, например тази, поглъща наготово енергията на Слънцето, която в тялото й се трансформира в топлинна и се излъчва обратно.

Този процес явно ощетяваше Слънцето, защото то изпращало, според професора, като лъчи първостепенна енергия, а кокошката излъчвала второстепенна като топлина. Както вече се досещате, това малко интересуваше в момента поета Рам Блек и той щеше да угаси телевизора, ако в тоя момент професорът не бе произнесъл една фраза, която просто нокаутира нашия човек. Ставаше дума пак за кокошката. Професорът я нарече: “Кокошката, която излъчваше безредие във Вселената”.

Рам Блек бе поразен. Това си беше готова строфа на стихотворение, даже заглавие. А дълбочината на темата идваше от това, че една нищо и никаква кокошка може да окаже въздействие върху такова безкрайно нещо като Вселената.

Рамзес решително изключи телевизора и светкавично записа фразата. От опит знаеше, че поезията е хлъзгаво и илюзорно нещо и ако не се запише на момента - изчезва. При това тука не помага никаква памет, пък била тя и най-добрата. След това той се захвана за работа.

Първо написа фразата като заглавие и я подчерта. След това се замисли. Не вървеше да се започне пак със същата фраза. Затова той реши да я вкара в някаква обстановка за да се появи естествено и някак от само себе си. И той написа:

„Докато гледах слънцето,

една кокошка излъчваше безредие

в безкрайната вселена.”

-  Добре  -  каза си Рамзес, но воден от опита си, допълни  -  Засега…

Втората строфа трябваше да защити първата, като в известен смисъл я поясни. И той продължи, вече по-уверено:

„Една кокошка се бъзикаше

със Слънцето

и от готовата енергия на Космоса

приготвяше кокоша топлина.”

-  Хм  -  рече си поетът  -  Тука нещо не стана…

Смущаваше го думата „бъзикаше”. Пък и това: „… приготвяше кокоша топлина”, все едно че кокошката си правеше омлет. Хайде, за „бъзикаше” щеше да измисли нещо друго, да кажем „не й пукаше”… Не, и това не ставаше! Ама, че тъпотия! Естествено, че няма да й пука! Коя кокошка ще се замисли за Слънцето? „Трудна материя”  -  мярна се в мозъка на Рамзес. Но той реши да упорства. И да помисли…

Цял ден поетът се бе вкопчил в кокошката, като я подложи на безброй превъплъщения, разкарва я тук и там, разпъва я във всички посоки, кара я да снася яйца, да кудкудяка, накрая едва не я метна на грила, но до резултат, който да удовлетвори високите му поетични критерии така и не се стигна.

-  Добре де - рече си нашият поет  - Какво съм седнал да се мъча аз с една кокошка? Ето, професорчето каза, че това с лъчите се отнася за всяко живо същество на земята. Защо се нахендрих баш на кокошката? Че има ли по-непоетично същество от тая тъпа кокошка? Защо не избера, например, славея. Може да е по-малък, но на Вселената сигурно не й пука. Тя и бездруго си е безкрайна. Дето се казва, и цялата земя за нея е прашинка, какво остава за една кокошка, да не говорим пък за един славей…

И Рамзес смени кокошката със славей, като по-подходящо за поезия животно. Но след като прочете резултата, остана изумен. Получаваше се, че славеят излъчва безредие във Вселената! Как ли пък не! Една шепа птичка, дето освен да чурулика друго не може, да вземе да се бърка на Вселената.

Глупости, ама глупости! Но от друга страна, чисто научно погледнато, размерът беше без значение и фактът си оставаше факт. Славеят пречеше на Вселената. Може и да е много малко, но пречеше. Защото и той излъчваше топлина, изпращаше я в Космоса и така сееше хаос и безредие. А от този хаос Вселената се раздалечаваше и някой ден щеше да изчезне. Вероятно и по милион други причини, но и заради славея. Невероятно, но факт!

От друга страна самият славей стоеше нелепо в строфата. Човек би си представил много по-различни неща, които би могъл да прави славеят вместо да излъчва безредие във Вселената. В края на краищата, Господ не го е създал за тази работа… И така, налагаше се славеят да отпадне. Остана пак проклетата кокошка!

До края на деня Рам Блек изпробва цяла плеяда животни за ролята на кокошката, обаче не остана доволен. Например, ако опиташе с кон се получаваше същото като със славея. Господ го бе създал за друго. Упоритият поет последователно пробва крокодила, орангутана, кенгуруто, орела, акулата и синия кит.

Но уви - получаваше се нещо не дотам убедително. В отчаянието си поетът сложи на мястото на кокошката човек и за свое учудване  установи, че след тъпото пернато хомо сапиенс най-много подхожда за ролята. Всъщност Рам Блек не би трябвало толкова да се учудва. Човекът и по призвание, и по предназначение си е пречещо същество. Освен това, съвсем естествено излъчваше безредие. И нямаше нищо против да прави бели. А каква по-голяма беля от тази, да всява хаос във Вселената. Не беля, а мечта!

И все пак имаше нещо, което не беше така. Също както при Висоцки, който, ако си спомняте, пееше: „Всьо не так, ребята, всьо не так!” И то беше следното: Ако човекът заемеше мястото на кокошката и започнеше да всява безредие във Вселената, това никого нямаше да учуди. Даже никого нямаше да впечатли. Човекът е правил и по-страшни работи.

В последен, отчаян опит да отстои позицията си поетът Рам Блек замени кокошката със самият себе си. И най-после въздъхна доволно. Поне сега не отговаряше за цялото човечество. А въпросът какво излъчва той самият си оставаше чисто негова работа. Пък и кого ли засягаше?

Единствено стихотворението остана ненаписано. Но и това е бял кахър! Да му мисли Вселената как ще се оправя с толкова милиарда същества, излъчващи безредие в нея …