Росица Станева

ИСТИНАТА

А балът бе като по ноти,
записан е на флашка.
За миг той промени живота ми
на тъжна Пепеляшка.

Преобразена и нервозна -
не търсех брак по сметка,
едната ми сестра бе грозна,
а другата - кокетка.

Пък мащехата ми злонравна
с мечта бе да набута
щерките две на онзи празник -
за злато и валута.

А принцът беше млад, но мъдър,
веднага ме хареса,
той проумя - с мен има бъдеще,
разбра - не съм мутреса.

Зададе ми въпроси разни -
бях златен пясък в сито,
със любопитство ме подразни,
та викнах си таксито.

Да лягам рано не съм свикнала,
такива са нещата,
а фея, кочияш и тиква -
лъжа са опашата.

Днес принцът праща верни стражи
да чукат в разни двери,
от истината не се плаша,
знам, той ще ме намери.

Че принцът в мен е силно влюбен,
така е - общо взето,
пантофката не съм си губила -
изгубих си сърцето.

ЛУННИ КОНЕ

А вятър ланшна шума брулеше
над пресен още детски гроб -
погребаха дете с цървулки
и груба ризка от коноп.
Това бе братовчед ми Тотю,
недоживял девет лета,
в Отвъдното тръгна, защото
тук често гост беше Смъртта.
Планинска участ - зла, жестока,
връз гарван гарван изкрещя -
ни пътища, ни хляб, ни доктор,
на камък просната душа.
Небесната пътека вие се,
протягат му ръце безброй -
и чичовците- гурбетчии,
и млади лели с рожби рой.
Лунни коне пасяхме с Тотю,
той детството ми прекоси
с усмивката си синеока
и златни, слънчеви коси.
Върви с тъканата торбичка
през непогребана зора -
за Тотю, зная, свърши всичко,
но с него част от мен умря.

ЗА СНЕГА

А снегът е зелен,
защото под него мечтаят треви
и отглеждат изумрудената си краска,
скоро първото кокиче ще се появи
в шепичка от белота ласкава.
А снегът е и сребърен -
нощем по него танцуват звезди
като пепеляшки с пантофки стъклени
по дансинга му се плъзгат.
И едно цяло в ледени сълзи дърво
гледа завистливо от ъгъла.
А снегът става червен. Вълчата луна
следи гладната глутница, вой се разнася,
тя казва на младата сърна
как по-бързо да бяга.
А снегът ще стане напролет син,
ще тръгне със ледохода -
за него ще има път, само един,
който към морето води…

БЕЗ ПРАВИЛА

,,Значит наступила зима.”
(Из песен на Алсу)

Чувствата също имат сезони,
любовта е без правила,
щом за мене дори не си спомняш,
значи зима при нас е дошла.
Виелици неистово плачат,
сняг засипва мъртви листа,
не разпръсква тъгата ми здрачът,
значи зима при нас е дошла.
Като букви от некролози
черни гарвани литват в ята
над букети от ледени рози,
значи зима при нас е дошла.
Ти забрави. Бе ключ за сърцето ми
и по облачни стъпала
днес не ще достигнем небето,
значи зима при нас е дошла.
Няма вече да чакам влюбена,
вгледана в заскрежени стъкла,
чувствам - всичко докрай е изгубено,
значи зима при нас е дошла.
Пито - изпито, платено - недоплатено,
продължаваме без крила,
аз без тебе, ти пък без мене,
значи зима при нас е дошла.

БЯЛА ПЕСЕН

Мисли за мен като за цвят
от вишна, бездомно увехнал,
изгрял във мъжкия ти свят
със светла дреха, с бяла песен.

Мисли за мен като за връх,
достигнал го с крачка последна,
останал накрая без дъх -
от висината му прогледнал.

Мисли за мен като за сняг,
стопил се в топлите ти длани,
изгрял със белота сред мрак -
за миг блестял, а после - няма го.

Мисли за мен като за дъжд,
който като сълза се стича.
В годината поне веднъж
напомняй ми, че бях обичана.

ГЕРБ

На Иванка М.

Моят герб е измислена птица -
бяла врана,
дето никой никога не е видял,
от перата й светли
за лек бяло петно не остана
от замеряне с кал.
То да беше само тя,
но цели купища сажди,
хвърляни незнайно откъде.
Мислех, че са от редици вражи,
а били от приятелски ръце.
Ама чакайте! Вие ли ме боядисвате в черно
без палитра и четки?
Нали бяхме заедно на Тайната вечеря,
а сега искате да ми видите сметката.
Заявявам, че по-бяла ще стана,
и след клюките и тъмните думи
ще литна пречистена.
Как ще очерните бяла врана,
особено ако е измислена?

БАЛАДА ЗА ПОТЪНАЛИТЕ ЛАДИИ

Дъждът щом свършеше, тогава в локва
аз ладийки си пусках. За из път
им махах и развявах пъстра рокличка
край тъмното море и край калта.
Невероятно морско приключение -
хартиена армада имах аз,
останалото нямаше значение
за моята авантюристична страст.
Ах, малки, бели, книжни кораби -
съдбата всичките ги потопи.
Но с вятъра и с локвите не спорех,
така е - във главата си набих.
Каквото и да става - продължавай,
измисляй ветроход, море, небе
в мечтата си - магическа реалност,
на слънцето под златното кубе.
Приижда дъжд, ще грейнат нови локви,
аз нови ладийки ще построя.
Дано една достигне хоризонта! Колко му е…
Останалите… Тях не ги броя.

СЛАНА

Аз подарих ти вселена
с хиляди пъстри цветя.
ти я заключи, студена
плаче сега под леда.

Дадох ти моята пролет -
с вишни, с жужащи пчели,
ти размени я със болка,
с дрипави сиви мъгли.

Дадох ти моето лято -
беше в сърцето ми гост,
но се изви като вятър
над наранено гнездо.

Искаше моята есен
с танца на жълти листа,
и сред тревите несресани
с бурите ме завъртя.

Нищичко не ми остана,
няма какво да меня,
ти си и късна, и ранна
смъртоносна слана.