Невин Садъкова

Всеки се възхищава и обича баща си. Аз не правя изключение. Ще кажете: „Какво толкова изключително има в баща й, та ни занимава с него?” Имайте малко търпение.

Баща ми е роден в далечната 1928 г. Оженил се е, след като е подсигурил дом за бъдещото си семейство. Работеше много. Освен това обработваше почти сам два декара лозя и половин декар овощна градина.

Имахме и градина зад къщата, за която ние с мама и по-голямата ми сестра полагахме грижи, но за много неща той отново се включваше. От домашната продукция правехме зимнина в големи количества и баща ми беше с нас.

Сега се чудя как е успявал във всичко. Умът ми не го побира. Младите ставаме все по-инертни.

Няма да говоря повече за неговото трудолюбие, а за благородството му. Цял живот е бил изключително коректен към хората, с които е общувал. На никой не е направил злина, помагал е според възможностите си, без да търси благодарност и изгода.

Животът не беше благосклонен към него. Точно когато трябваше да се радва на порасналите си момичета, вече студентки по медицина, той си отиде внезапно от този свят, оставяйки три жени без мъжко рамо.

Справяхме се някак. Само дето като протече покривът на къщата и трябваше да търсим майстор, разбрахме колко още неща е правил, без дори да подозираме.

Да, до тук няма нито нещо извънредно, нито необичайно. Всички бащи са такива. Необикновеното всъщност стана след смъртта му - ракът го стопи и го уби за половин година.

Бях втори курс, а сестра ми - в четвърти. Разболя се късната есен на същата година. Местният лекар му казал, че има колит, защото в града върлуваше дизентерия. Това го беше успокоило. Настоявахме да дойде при нас за още един преглед.

След много увещания по Нова година ни погостува и веднага му предложиха операция. Прибра се и дойде пролетта, когато симптомите се задълбочиха. След операцията се установи, че всъщност е иноперабилен т. е. само е „отворен” и „затворен”.

Не му дадоха много живот и към края на май почина 63-годишен. Мама ни се обади и веднага се прибрахме с автобуса. Бях още в шок. Всичко ми се струваше като на сън.

Когато влязох в стаята, където беше положен баща ми, забелязах как застанал до него, неутешимо плаче един грамаден, червендалест балканджия, който само повтаряше: „Той е бил болен, а ми помогна, без да ме познава.”

Погледнах го учудено, но нищо не казах. След погребението, когато се прибрахме в опустялата ни къща, попитах мама кой беше този непознат и тя ми разказа как малко преди зимата при нашите комшии в старата им къща се е настанил на квартира този мъж.

Докарали му дърва, но започнало да вали. Баща ми видял, че човекът сам няма да се справи, излязъл и му помогнал да прибере дървата. Вече е бил болен, но онова ясно чувство за съпричастност както винаги е надделяло.

Спомних си как човекът тихо повтаряше: „Господ да помилва душата му!” и със сърцето си усещах онази прекрасна, незаличима нишка, която завинаги ме свързваше с баща ми.

И чувството, което никога не ме напуска - чувство за дълбока обич, на гордост и болка, защото болката в живота ни помага да усетим и оценим останалото в него.