Добрина Симова

“Гледа” Дядо Йоцо, “гледа” и не вярва на очите си как така днес, в 21 век, в съвременна България, се строи с такова безхаберие! Без никаква грижа за човека, че всичко рухва, преди да е довършено, а вече започват да му правят ремонт… После втори, трети, до безкрай… Както се казва “дават се грешни пари на грешните хора”…

“Гледа” той с дълбока носталгия към онова възрожденско време, когато хората бяха истински хора, нямаше изкуствен интелект, а простите майстори изпипваха всичко от А до Я, ама не бяха с две леви ръце като днешните и сърцето им беше на мястото.

“Гледа” Дядо Йоцо как асфалтът все се рони подобно на юфка, неправилно, “икономично” - крадливо, поставен при минус 10,15 градуса или се нагъва като велпапе заради пишман майсторите, силно плачещи и отдавна за истински затвор. Това е тъй, щом вместо битомният слой да е по стандарт и по проект, се “икономисват” често по 6,7см., а париците потъват дълбоко в нечий джоб.

“Гледа” дядото как пред старите му и премрежени очи се срутват български къщи на три ката, построени с толкова труд и лишения, събрали с истинска любов многолюдната си челяд. А заради големите и непроучени свлачища под основите, грешно проектирани от недорасли архитекти, тройкаджии, всичко става на пух и прах… Сърцето му се къса от мъка, а горчивите сълзи се стичат по набръчканото от грижи лице.

“Гледа” старецът и си мисли тъжно, че това ще е така, докато ги има майсторите-левичари, които могат само с дясната ръка да държат кафето и цигарата, да чоплят семки и да се подпират на инструментите. Дай му на българина да мързелува, да се подпира на нещо, да преживя там, под сянката, да си подремне на крак, докато му се претърколи работният ден…

После да ходи смело на стачки, за да крещи като луд, искайки по-голяма заплата и по-добри условия на труд. Но поне дечурлигата да не учат на мързел с тези телефони.

Те сами им ги набутват в ръцете, за да се отърват по-лесно от грижите, ама много скоро ще научат колко грешно е било това. Никак не мирясва Йоцо, нещо го човърка отвътре и все подпитва:

- Ами дека са милионите бе, деца, дето Ви ги дадоха уж на калпак, без проекти и договори, без да сте почвали дори и ден работа? Онези, дето ги изнесоха в торби и в куфарчета, онези, грешните пари, как им викаха, а-а, по европейските проекти! Разбрах, джанъм, но Вие работа за две пари не свършихте, а парата взехте! Грешно е от Бога, от мен да го знаете! И що сторихте с грешните пари? А-а, в Дубай ги внесохте в техните банки за по-сигурно и пак там къщи си вдигнахте. Не Ви ли е страх, че ще дойде видовден?

“Гледа” Дядо Йоцо в далечината, ала не види, кръсти се дълго и мачка в треперещите ръце избелелия си каскет. Солените му сълзи напояват големия мустак, докато тихо си шепне: “Прости им, Боже, те не знаят колко голям грях са сторили…”

Той пак отпива глътка вода от старата си манерка, гледа учудено как едни хора скришом разтоварват торби с цимент от държавния камион и бързо ги хвърлят в багажника на инженера, шефа им. Въздиша тежко, тежко за пореден път старецът, слага ръка над челото си и пак поглежда с горчива болка към намръщеното небе:

- Що правите така бе, хора? Що за алчност е това, вашето? Къде ще го занесете? Там, на онова място, дето всички отиваме, ще бъде без багаж и без никакви имоти, ей тъй, само с дрешките на гърба си. Нямате ли срам и страх от Бога?

Голямата буца от мъка пак засяда на гърлото му, стои си там с часове и го кара да кашля. “Гледа” Дядо Йоцо как едни други хора се карат зад камиона, как се дърпат за яките и настървено се заканват с пръст… Той добре знае от живота, че когато “атовете се ритат”, обикновените “магарета” като него и съседите му, страдат много жестоко.

Вчера отново дядото дълго слуша телевизия и радио, но нищо не им разбира, а само че там се карат люто за нещо. Синът му най-после му обяснява подробно за какво иде реч:

- Тате, ти не се кахъри, главният прокурор и заместниците му нещо се “ритат” и всеки дърпа чергата към себе като остро се заканва с компромати на другия. Но ти не се бой, нали знаеш, че у нас всяко чудо е само за три дни и след това нещата си тръгват по течението…

Сваля старецът избелелия си каскет, пак “гледа” към небето, не знае да се кръсти ли заради това течение дето отнася не когото трябва, или да кълне заради сиромашката българска съдба и да се моли:

- А дано бурята се размине и този път, за да не пострадат невинни хора, а само от онези, виновните, от “приятелските кръгове”, дето ги наричат журналята.

И дядо Йоцо наивно пита пак чедото си:

- А бе, синко, що на мене или на тебе не дадоха куфарче или малка торбичка с пачки? Ние нямаше да бягаме чак в Швейцария или в Дубай да ги крием, а щяхме да си ги харчим тука, у нас, в селото.

Синът го гледа с тъжна усмивка, съчувства му заради доброто и наивно сърце като му предлага загрижено:

- Тате, я иди си полегни малко на хладинка, ще ти стане по-леко на душицата, не се кахъри за тези глупости! Ние си имаме всичко, ще сколасаме и този път някак в живота…

Чуди се Дядо Йоцо и за друго, но не разбира защо снаха му все мие плодовете и зеленчуците със сапун, преди да ги сложи на масата, а след това ги кисне часове във вода. После научава, че тъй са рекли учените, докторите, за всеки случай, че имало опасни отрови, с които онези пръскат отгоре.

- Ами да не пръскат! - дума старецът. - Едно време чума и холера преживяхме през войните, ама пак оцеляхме. А сега като кихнеш и веднага хоп в болницата, а оттам може и да не излезеш жив. Калпав народ е днешният, ти казвам, сине, “капе като гнили круши”!

- Какво си се сетил за войните, бе тате? На нас не ни трябват, ние и така си водим слепешката “кървава война” по пътищата и се избиваме непрекъснато - въздиша на свой ред синът му, но дълбоко в себе си знае, че старият му и препатил баща отново е прав.

- Защо бе, сине? Къде са хукнали тия младоци? Все невръстни деца гинат по пътищата! Бащите им без акъл ли са, че им тикат в ръцете такива силни коли и насила ги правят убийци? Че то пътища като пътища ли са днешните? В дупките им може цяла кола да потъне или друга голяма беля да стане… Ами тези в Парламента слепи ли са, какво толкова се тюхкат, че едно Правителство не могат да изберат и все за избори се почесват? Да си дигат чукалата и беж оттам, щом са некадърни. Ама ние сме си виновни, че ги избраме все от кол и въже, затова за нищо не стават! Да додат други, по-арни хора. Целият свет ни се смее веке! Те само ластици и локуми ни разтягат, ама не са прости всички, все има някой да знае повече между тях, но си трае. И какво толкова дирят в Америка, че все там хойкат? Или канчетата им набиват да играят по тяхната свирка. То ние, българите, все по чужда свирка играем още от някога, затова и сме на този хал… Бай Ганьо някога викаше горделиво преди избори и се биеше в гърдите: “едно магаре ми турете и него ще Ви избера”. А днес като “гледам” толкова години с простия си ум, май все магарета си избираме, а после искаме да стане нещо по-добро за хората и за децата ни…Големи будали се оказахме, май направо сме си глупаци. Сега пак ще им сърбаме попарата…

Толкова лапнишарани се навъдиха през последните години, че дядо Йоцо “гледа” и се чуди как така винаги на новоизлюпените “въдичари” им кълве и тъй лесно ловят едра риба в мътни води. Но той добре знае още от прадядо си, че от векове рибата се вмирисва откъм главата и никой не може да промени това за жалост. Само дето често му засяда онази голямата буца на гърлото, трудно преглъща и често покашля..

Но най-голямата му мъка бяха работливите пчелички като ги “гледа”, че умират толкова беззащитни и невинни, чак сърцето му се къса от болка. Пак човекът е виновен със своите грешни действия и онези, дето пръскат с отровите от небето, без да съобщават, без да предупреждават.

Жал му беше за хилядите пчелари и за изгубения им на вятъра труд, за изпепелените им надеждици. Та те челядта си гледат с него, а сега тя е обречена несправедливо на тежка мизерия и глад…

Днешните българи не жалят земята си както нашите деди и майки, мисли си с мъка Дядо Йоцо. Те са я поливали с бедняшките си сълзи и са разбирали стенанията на душата й, защото върху нея са кърмили децата си, там, на нивата.

Малчуганите са си играли върху топлата й пръст, докато възрастните са орали и копали дългите й бразди, а после са жънали до припадък на знойното слънце. Затова земята щедро им се отплаща, защото и тя ги обича!…

А днешните…”вятър ги вее на бял кон”, дай им само да вземат, да грабят, да рушат, сякаш са заклети врагове на земята си. “Гледа” дядо Йоцо, тюхка се, но знае причината за този хал, на който сме днес - безчинственото стопанисване и хулиганство върху земята ни. Затова милата си отмъщава на всички, виновни и невинни, с наводнения, със суши, със земетресения, с епидемии… Това си е божа работа, иди, че го спри!…

- Как няма да прииждат реките без причина, бе джанъм, да изскачат като непослушни деца от коритата си, като мало и голямо ги е превърнало в сметища, дето изхвърлят всичко почупено и ненужно. Затова тя залива къщята им, да им даде урок, но главите им лесно не увират. Грехота е от Бога, че в сърдитите им, придошли и мътни води загиват толкова невинни душици и такива като мене, вече “с изпята песен”! - почти с плачещ глас говори сякаш на себе си дядото, останал само с мрачните си мисли.

Как няма да се тресе и друса земята, майчица, като я разкопават дето, когато и който свари, за да вдигнат огромни палати на подземни свлачища и на бреговете на самото море: къща до къща, блок до блок, курорт до курорт?…

- Няма край това незаконно строителство! - въздиша угрижено и с болка дядо Йоцо. - И как да издържи земята, като от цимента за един блок се строят най-малко три!… Човешката лакомия е по-голяма и от необятното море. Затова се мръщи сърдито земята, тресе и се цепи, люлее се като вода при потоп под краката ни. Сигурно така си отмъщава на некадърниците и на “злодеите”, дето искат само с една капка вода да удавят бедния човек…

Но и за друго нещо се сеща дядо Йоцо, а хич няма обяснение, та се кахъри дълбоко защо са спрели толкова селски автобуси? Децата не могат до училището да стигнат, бедните им родители от грижи сън не ги лови, че нямат излишни пари с коли или с таксита да ги закарат…

Докато другите, онези, милиардерчетата, “червивите” с пачки, мислят само за скъпите си разходки до Космоса и лесно могат да ги направят винаги, когато им се прище…

Жално въздиша дядо Йоцо, “гледа” тъжно към небето и за пореден път бърше старчешките си сълзи и потта с намачкания каскет. Отново се кръсти с трепереща и костелива ръка, а буцата в гърлото му е толкова голяма, че не му дава ни минута покой.

Но той със сърцето си все се надява един ден Бог да възцари справедливостта на земята ни. А дано вземе поне малко от онези с големите “излишъци”, за да го даде на такива като него с жестоките недоимъци!

И пак милозливият старец се унася смирено в своята спасителна дрямка да не “вижда” и да не чувства, да не разбира и да не мисли за всичко онова, пред което “окатите” нарочно си затварят очите, оправдавайки се, че това са само бели кахъри!