Любомир Халачев

Тежката, непоносима лятна жега беше запалила улиците на града. Домакините, излезли да пазаруват сутринта, бързаха да направят покупките си и да се приберат. Мяркаха се пенсионери като неясни сенки, с вдигнати над главата вестници, за да се скрият от слънчевите лъчи.

Стояхме и чакахме нашия ред. Признавам си, че малко ме беше страх. Не го показвах, но вътрешно си мислех, че ако се проваля - първо, всички ще ми се смеят и второ - второ не си и мислех какво може да стане, ако се проваля и ме хванат. Сигурно ще бъде страшно! Но по-непоносимо ми се струваше всички да са откраднали по нещо и само аз да не мога да направя нищо в тази насока. Пълен провал!

На сергията имаше струпани зеленчуци, някои в щайги, а други - на големи купчини. Имаше ги по наклонената зелена количка, на която стояха подредени щайгите, имаше ги и струпани просто така, на тротоара. Горе бяха наредени доматите, патладжаните, чушките, ябълките. А долу стояха на голяма купчина дините, пъпешите и лятното зеле. Бай Йордан ту влизаше вътре, където на зелени лавици стояха подредени буркани с консерви, ту излизаше навън, за да мери на кантара с излъскани медни съдини. В средата на кантара, над стрелката, пишеше  с големи букви „Сашо Кофарджиев”.  Четях го винаги, когато пазарях и все не можех да разбера какво значи това. Канех се да питам баща ми, но след това забравях - и така всеки път, като заставах пред кантара в магазина. Жената на бай Йордан, пълна и весела, подскачаше напред-назад като футболна топка. И не преставаше да говори. Този непрекъснат поток от безсмислени думи, казани просто така, за  да развеселяват хората, пречеше малко на действието. Тя говореше и сякаш непрекъснато търсеше съучастие в разговора. Приближиш ли се до нея и трябва нещо да отговориш. А като се опитваш да отговориш, губиш концентрация и не можеш добре да си планираш действията.

По-смелите и опитните крадяха домати. Не много - по два-три, колкото могат да вземат в скритата си шепа, като минават покрай щайгата с домати. Някои се опитваха да вземат праскови, които бяха наводнили сергиите с плодове, но прасковите бяха мъхести и по-трудно се събираха в ръката. Връх на майсторлъка беше да се открадне патладжан, защото той беше голям и трудно се прибираше в ръката така, че никой да не забележи. Разбира се, за майсторите-крадци оставаше предизвикателството на едрите плодове - дини и пъпеши. Но колкото и да се въртяхме наоколо сергията никога не оставаше без надзор. Или бай Йордан стоеше до нея, пъхнал ръце в голямата синя престилка, която висеше отпред на корема му или жена му влизаше и излизаше така бързо, сякаш искаше да покаже на всеки крадец че тя може да бъде по-бърза от него. Работата не ставаше.

Но и времето не чакаше. Всеки път, като се прибирахме в двора, по-големите питаха:

- Аре бе, маляците, кво свихте? Ега си, нищо! Аре чупката бе, нещастници!

И ние получавахме по един удар по тила, който тогава се наричаше „петак”. Явно това беше прост и бърз начин да покажеш на някого как трябва да се движи в живота, сиреч кое е правилно и кое - не. Що петаци съм изял, докато разбера как се върти Земята! След това си ги върнах, разбира се, животът не може да има край и начало - всеки почва оттам, откъде са свършили другите. Но в онзи летен ден напрежението сякаш нямаше край - явно беше, че трябва да се действа, но техниката ни беше слаба и страхът от неизвестното наказание висеше в съзнанието ни като страшна съдба.

Времето бавно пълзеше,  слънцето припичаше убийствено и възрастните често вдигаха поглед към небето като казваха:

- Страшна работа, ей, страшна! Сега като ще вземе един дъжд да се изсипе - ще ни удави!

И се отпускаха да говорят за миналите времена, когато пак е имало такива страшни горещини. Ние не им обръщахме внимание от една страна, защото миналите времена не ни бяха познати, а от друга - защото цялото ни внимание беше съсредоточено върху действието. Най-после като че ли съдбата ни се усмихна. В един момент сергията се опразни - купувачи нямаше, бай Йордан влезе вътре, за да се скрие от горещината, а жена му беше отишла в тоалетната да налива вода, за да пръсне по зеленчуците. Ние се спогледахме с брат ми, едновременно сграбчихме една зелка и без да се оглеждаме хукнахме към вратата от ковано желязо, която отделяше двора ни от малката, павирана улица. Секунда и - край. Никой не ни видя, никой не извика, никой не разбра. Край, край! Ние сме велики. Големите момчета казаха:

- Ей, зелка, ега си! Много сте печени бе, братоците! Я дай малко зеле!

Те посръфаха зелката ей-така, между другото, защото никой нормален човек не яде сурово зеле по обед, ние откъснахме няколко листа също ей-така, за да докажем че има полза от нашата кражба - и всички дружно я захвърлихме в храстите до оградата. И забравихме за нея - важното беше, че сме преминали изпитанието. Даже като ни даваха свидетелствата на 24 май не се чувствах така горд - имах усещането, че сме минали в по-горен клас. Продължихме играта на топчета, когато след малко слънцето изведнъж изчезна, небето се заоблачи, а след това притъмня. Като че ли беше седем часа вечерта, така тъмно стана. В близките дворове имаше кокошарник и петлите започнаха тревожно да кукуригат. Отначало се смяхме, след това изведнъж едно от момчетата каза:

- А бе, аре да бягаме, ще почне да вали! Не виждате ли какво е!

Ние с нежелание прибрахме топчетата, огледахме се - и изведнъж първите едри капки се посипаха от небето. Побягнахме и едвам успяхме да отключим входната врата. Бързо се изкачихме на втория етаж и едвам успели да влезем в апартамента, по прозорците зачукаха ситните топчета на градушката. Втурнахме се да затваряме щорите на прозорците - имахме стари, дървени щори „шиндлер”, които с меко скърцане се плъзгаха надолу и закриваха прозорците. Бързахме, защото ударите на градушката ставаха все по-силни. Успяхме да затворим прозорците и изведнъж  останахме в тъмнината на летния ден. Градушката беше станала по-едра и силно удряше по щорите. Слава богу, бяхме спасили прозорците. В онзи ден много от нашите съседи пострадаха и тъй като стъкларските работилници работеха бавно, прозорците на цели кооперации  дни след това зееха като слепи очи. Добре, че тогава нямаше толкова крадци. По едно време телефонът иззвъня - обаждаше се майка ни, която питаше какво правим, изплашена от силната градушка. Ние отговорихме, че сме затворили прозорците и тя ни похвали, че сме добри деца. И ние доволно решихме, че всичко e наред.

След половин час градушката спря. Слънцето отново напече и когато  излязохме навън, видяхме невероятна картина - толкова време оттогава, тя не се е повторила пред очите ми. По улиците имаше огромни купчини ледени топчета, високи по един метър, като преспи сняг. Водата от дъжда беше стигнала до стъпенките на трамвайните вагони. Хората слизаха и нагазваха във водата до коляно. Жените пищяха, мъжете псуваха и се опитваха да запретнат крачолите на широките си панталони, но това много не им помагаше. Само децата бяха щастливи - ние се събухме боси и така тичахме по улицата като гледахме да стъпваме в големите купчини градушка, които се топяха буквално пред очите ни. До вечерта всичко се успокои, водата се оттече, оставяйки кални следи след себе си. Няколко дена след това уличните миячи тътреха огромните колела с навити маркучи и миеха улиците, докато цялата кална вода не се оттече през каналите в Перловската река. И с това този удивителен ден завърши.

Вечерта татко се прибра. Ние вече бяхме измити, седнали на дивана, четяхме книжките, които ни бяха дали от училище за през лятото. Не знам за брат ми, но аз се чувствах достатъчно щастлив и спокоен, защото денят ми беше минал пълно и весело. Имаше приключения, имаше градушка, имаше бясна игра и накрая - спокойни и отпуснати можехме да четем книжките, които обичахме. Аз по това време, спомням си, четях „Меча поляна” - обичах да чета за животните, освен това имаше хубави картинки. Баща ми надникна в стаята, където ние седяхме и майка готвеше вечерята, поздрави строго и отиде да си мие ръцете. Ние бяхме до такава степен доволни от себе си, че не усетихме това, което наближава. А то е било вече във въздуха, баща ми вечер се прибираше весел и много обичаше да си подпява, обикновено тананикаше революционни песни. Сега не го чухме да пее, просто намръщено ни погледна и отиде да си мие ръцете. Но този проникновен анализ аз направих за себе си много години по-късно. А тогава разбира се не забелязах нищо особено - вечер като вечер. Вече казах, че се чувствах доволен от себе си и от прекарания на воля ден. На всичкото отгоре бяхме получили похвала от майка, която каза че сме добри деца.

Баща ни влезе, застана прав до вратата и строго каза:

- Я елате двамата тука, какво сте се разчели!

Ние се стреснахме, защото такова нещо чувахме за първи път. Така ядно и остро баща ми не говореше. Дори когато се караше, в гласа му се чувстваше бащинска грижа. Сега гласът му беше  суров и студен. Ние уплашено се свихме и пристъпихме към мястото, определено за наказание. Майка ми, усетила и тя странни нотки в гласа му, учудено запита:

- Стефане, какво става, какво са направили?

- Сега ще видим какво са направили, сега ще разберем.

Ние пристъпихме напред, свили глави между раменете. Татко обикновено не ни биеше, отвреме-навреме по някое шамарче, и то повече за назидание, отколкото за да ни заболи. Но сега беше друго. Съвсем друго. Забелязах, че очите му са присвити и той гледа така лошо, че аз се уплаших.  Наистина се уплаших! Майка ми кротко се опита да успокои обстановката:

- Чакай, де, дай първо да видим какво е станало - после ще им се караш.

- Ти не се бъркай, не е твоя работа! - остро я отряза татко и аз усетих, че нещата са много, ама много лоши.

Но, честна дума, така и не разбирах за какво е всичкото това. Смятах, че не сме направили нищо осъдително. Само че явно не съм разбирал достатъчно живота.

- Я казвайте сега, кой от вас ще става крадец! Казвайте, че такъв яд съм набрал, че малко ще му се види всичко! Казвайте! - вече изкрещя баща ми и ни удари по един шамар.

Беше силен човек и дори замахна, но мене ме заболя повече от това, че ям бой, отколкото от самия шамар. Стана ми обидно, не обичах да ми се карат и не можех да търпя някой да ми вика. Стоях мирно и сълзите се лееха от очите ми.

- Не искам да ми циврите! - продължаваше баща ми. - Още не съм започнал с боя! Казвайте! Кой беше крадецът? Кой? Ти ли? - се обърна той към брат ми, който беше по-голям. - Ти ли го накара?

Брат ми не успя да отговори, когато изяде още един шамар. За да не се почувства онеправдан и аз получих допълнителен шамар, малко по-лек.

- Какво са направили, бе Стефане, кажи ми на мене! - изплашено повтаряше майка ми, като си бършеше ръцете в престилката. - Кажете деца, какво е станало, кажете на татко.

- Недей да ги глезиш, от това са стигнали до тука! Бой трябва повече и по-строго! Казвайте - кой открадна зелката на бай Йордан, кой!

Аз първи не издържах и си признах:

- Двамата бяхме - казах тихо - и …не сме крали… просто така я взехме… момчетата казаха…

Брат ми, който по начало е по-мълчалив, ме бутна по ръката - дали искаше да каже, че говоря глупости, или пък че издавам заверата, не разбрах. Но аз се чувствах задължен да обясня, че не сме имали нищо лошо предвид, просто това е игра.

- Кои момчета? - веднага попита баща ми. - Казвайте кой ви накара да крадете, кой?

Тука вече и двамата замълчахме разбрали, че става дума за чисто предателство. И повече нищо не казахме. Баща ми отпусна ръце и започна да се разхожда. Явно, най-тежкото беше минало.

- Вие чухте ли, че  в Съветския съюз са пуснали спътник в небето. Хората правят какви ли не хубави неща и вие като се изучите трябва да ги продължите. След това ще пуснат и човек в ракетата, космонавт. Вие като пораснете не искате ли да станете космонавти, а! Или искате да ставате крадци, а! Крадци! Няма да храня крадци - отивайте на улицата, там да се учите на този занаят! Разбрахте ли!

Сега вече загубихме  логиката на разговора и съвсем забравихме за какво е скандалът. Явно, че сме навлезли в тежки води, но защо - така и не разбирахме. Много години по-късно като се замислях за онзи ден си казвах: Добре, че не станахме космонавти! Тя се оказа много нетрайна тази професия! Баща ми явно не го е подозирал тогава, иначе нямаше да го дава като пример.

А той продължаваше с нов патос:

- Знаете ли какво правят сега с хулиганите? - изведнъж извика баща ми и ние стреснато забихме очи в пода. - Знаете ли къде ги пращат, а? Там ли искате да отидете? Да викна ли бай Тоде (бай Тоде беше кварталният милиционер, нисък, ходеше с голяма карабина на рамо) да ви прибере, а? И направо там, където се пращат хулиганите!

- Стефане, хайде стига, остави ги да вечерят! - тихо се опита да успокои нещата майка ми.

- Няма тихо, не се меси, където не ти е работата! - все още ядосан отговори баща ми, но явно гневът му беше успокоен. - Няма никаква вечеря - марш по леглата и утре ще видим какво ще правим!

Ние изведнъж се успокоихме, разбрали, че лошото е свършило - утре си е утре, какво има да му мислим. Хукнахме към спалнята, само аз се спрях и тихо попитах:

- Може ли да си взема книжката, да чета в леглото?

Баща ми учуден, че все още съм в стаята, грабна „Меча поляна” от дивана и ме удари с нея по главата. Добре, че беше с меки корици.

- Няма никакви книжки! Марш в леглото! Ще видя аз какви книжки четете!

След това, видимо усетил че греши, погледна книжката и видя, че от там го гледа един таралеж, седнал под голям дъб. Явно нямаше нищо хулиганско в нея. Но той вече беше казал думата си и затова ядосано хвърли книжката на дивана и повтори:

- Марш в леглото!

Докато го казваше, ние вече бяхме заспали. На другата сутрин в просъница чухме строгия глас на баща ми:

- Ставайте, ще ходим да се оправяме с бай Йордан.

Ние скочихме от леглата, набързо се измихме, сложихме гуменките и още сънени, излязохме на улицата. Пресякохме улицата и застанахме пред сергията на бай Йордан. Бяхме като Христос с двамата разбойници - баща ми ни държеше за ръцете, а ние леко се опъвахме. Като че ли за зло имаше купувачи, а пред кантара стояха и бай Йордан, и жена му. Баща ми нито за секунда не се поколеба и каза:

- Ето ги, бай Йордане. Какво ще кажеш?

Бай Йордан, явно и той зачуден от строгостта на баща ми (тогава повечето такива простъпки се оправяха с няколко шамара и извинение пред пострадалия) измърмори тежко:

- Ами, какво да кажа…нека те да кажат…

- Какво се казва в такива случаи? - попита баща ми строго - казвайте! Бързо, няма да бавим хората и аз бързам за работа.

И той ни разтресе, както ни държеше за ръцете. Ние не обичахме да се извиняваме, всички деца не обичат. Особено когато не разбирахме защо заради една раздърпана зелка трябва така ужасно да се излагаме. Но изход нямаше - трябваше да го направим. Като си спомних какво беше предната вечер - и потръпнах. Кой знае какво ще стане, ако мълчим, казах си аз. И първи промълвих:

- Не сме искали, бай Йордане, без да искаме…

- Как без да искаме! - ядосано каза баща ми. - Казвайте: Да се краде е лошо! Никога повече няма да крадем! Няма да крадем! - почти извика той.

- Никога повече няма да крадем! - повторихме ние тихо, едва чуто.

- Не така! - пак се ядоса баща ми. - Високо! Всички да чуят!

Сега вече и  хората наоколо, явно до този момент разбиращи целта на занятието, се застъпиха за нас:

- Казаха го децата, чухме го! - обади се една жена. - Те са добри деца, аз съм ги виждала как си играят.

- Добри деца, пък крадат! - не се успокояваше баща ми. - Искам още веднъж да го чуя, високо.

- Да се краде е лошо! Няма повече да крадем, бай Йордане! - казахме ние в хор, сякаш артисти в детски театър.

- Добре! - отговори бай Йордан и се засмя. - Айде, Стефане, разбрахме се. Отивай на работа - ние ще ги гледаме тука. Да дойдат днеска да помагат в магазина и всичко ще бъде наред.

- А, виж това е хубаво - успокоен каза баща ми. - Днеска цял ден ще помагате на бай Йордан, ясно ли е!

Ние кимнахме бързо и въздъхнахме успокоително. Слава богу, всичко мина. И хората на опашката се разсмяха, разбрали че страшното е минало. Баща ми ни предаде, образно казано, в ръцете на бай Йордан и се затича към трамвая, защото закъсняваше за работа. Ние цял ден се въртяхме около сергията, дори след обеда бай Йордан ни разреши да теглим стоката на кантара. Макар, че и с протегнати ръце аз не достигах горната част на съдинките, носех и патладжани, и зеле, и праскови, и домати. Цял ден. Вечерта, като си идваше от работа майка ни видя и дойде да ни прибере.

- Много добри помощници! - похвали ни бай Йордан. - Ето, това им е надницата за днес - и той даде на майка ми една торба домати и краставици. След това като се усмихна, каза: - Зеле не ви трябва, нали?

- Не ни трябва - усмихна се и майка ми - със зелето се оправихме вече.

Така завърши тази лятна одисея. Представете си толкова години оттогава - и всичко е пред очите ми. Явно, някои неща трябва да се разберат в годините, когато все още можеш да правиш разлика между добро и лошо. По-късно вече животът така те обърква, че тези понятия започват да се смесват, започват да си приличат и докато разбере - човек вече е загубил ясната представа и за лошото, и за доброто. А това, струва ми се, е най-важното в един човешки живот.