ДАНА
Внезапно придошлата горещина на този есенен ден бе не само неприятна, но и лепкава. От челата и подмишниците извираше обилна пот. Хората бързаха да се скрият някъде от разсърденото огнено око на слънцето. Но случайно преминалите край мегдана селяни се бавеха.
Много често тук - в сухо време като днешното, се вдигаха рошави валма от прах. Те излитаха под краката на шумната чета от фитки на Дели Дона, балдъза на голяма клечка от околийското. Или пък някое бълхливо и бездомно куче триеше гърбина и кълки на пресекулки като се търкаляше.
Но сега в нагърчилата се непоносима мараня се бе ширнала тъмносива завеса, зад която прозираха мътно силуети.
- Дана… Нашата Дана - Йордана, божке ле! Джандарин дошъл чак от Филибето да я арестуват! - издума бабичка в тъмни като пръст дрехи и черен чембер, която напускаше сборището, към което другите бяха хукнали. - Горкана тя. Сурнат я сегинкана, га е торба с бурчак …
На селския мегдана наистина се разиграваше едно небивало представление. В праха се въргаляше млада селянка. Тя ту се извиваше като змия, затисната с камък, ту се опитваше да драска като дива котка от Джендем дере. Двама мъжаги - Буньо Кехаята и полският пъдар Ташо Манлихерата, се опитваха да я отделят от земята, да я изправят и усмирят.
- Кметски мекерета! Изедници ниедни, чумата да ви натръшка до девето коляно! -кълнеше тя. - Пущете ма да си гледам дечинката!
Стъписалата се тълпа направи път на униформен мъж с мустаци. Беше старши пеши полицай. Той коленичи до завикалата жена и рече кротко:
- Стани, булче, стани! Ще стане иначе по-лошо! Ще отидем до Пловдив… Там ще се види - кой крив, кой прав!
На китките на изправилата се жена щракнаха белезници.
- Брей, келепчета сложиха на Дана! - замърмориха селяните. - Таквоз нашето село не бе видяло…
Не след дълго кехаята заедно с мустакатия се качиха на една каруца, теглена от два мършави коня. Крантите закрачиха с тъжна старческа меланхолия в очите. А зад колата, вързана с въже за нея като добиче, водено на хайван пазар, накуцваше Дана.
Над цървула на десния й крак се бе спуснал, омотал глезена й, памучен чорап. Другият крак бе бос. На разбараченото й лице - там, където сълзите се смесваха с праха, вадичките от мъка бяха разчертани светли пътечки.
Уморени, конете се добраха до гарата на Борисовград. Оттук с влака полицаят щеше да отведе Дана в Пловдив. Слязъл от каруцата като погледна намусеното лице назад, той рече на кехаята:
- Инат и зехир жена ми се види тази джанабетка. Суха като чироз, а мъж убила. Кръвнина ли искат роднините му? Погребахте ли го?
В следващите минути река от думи отнесе мустакаткото. Той се озова в някакъв водовъртеж от неразбории. Мустаците му, две запетаи, разположени над горната устна, станаха на удивителни. Ех, бе се отнесъл нечестно към нещастницата, която с часове влачеха пеш под жаравата на южното слънце. Сметнал я бе за зла престъпница, която не заслужава капчица човешко снизхождение и милост…
Сега мислеше обратното… И затова в купето - разкаян, започна внимателен и подробен разпит. След дългото лашкане с пътническия влак двамата, уморени от пътуването и жегата, се озоваха в Пловдив. Задухът и тук не се бе оттеглил още.
- Уважаемый барин, а куда мы все таки едем? - запита файтонджията - светлоок белогвардеец, който полицаят бе извикал само с помахване на ръка.
Посочвайки адреса, униформеният си помисли, че днес среща още една осакатена от войните съдба. Навярно русолявият на капрата бе от някогашната армия на барон Пьотр Врангел, част от която се бе спасила в Царство България. Бивши герои и офицери от загинала велика империя… Той въздъхна дълбоко.
- Кого доведе от онова село? - запита сухо приставът, с който се срещнаха на вратата на полицейското управление и който, опирайки се на бастуна си с гримаса от болка, направи малък завой, за да се върне. - Престъпницата ли?
- Водя ви една пишман убийца, господин приставе! Набедена нещастница. Няма убит, няма ранени, няма труп. Мътна селска история. Довлякоха я от къщата й с един цървул. Пет деца - сираци са от днес и без майка… Не си била издължила наряда сиромашката, дето незаконно са й го поискали. И данъците не платила…
Дана не чу разговора, защото я бяха отвели вече в стаята за разпити, където един суховат и бледен мъж - детектив, я заговори. Тя поиска малко водица, защото устните й се цепеха чак от жажда и премести босия си крак досами стола, оставяйки кървава следа по пода.
Лицето й, изложено безбожно с часове на слънцето подир онази безжалостна каруца, бе почервеняло и на него светеха с всичката неприязън на света две жълтозелени като на вълчица женски очи.
- Какво се случи? Разкажи ми, без да лъжеш! - рече сухият. - Слушам. Хайде!
- Посегнаха на Мирка… Налетяха й. И аз с кобилицата по онези… Набъхтах ги двамината хубавичката. Малко им беше… А децата пуснаха Рунтьо…
Май се касаеше за битово престъпление. Коя бе тази Мирка? Сестра или пък близка на разпитваната? За опит за изнасилване ли се касаеше? Детективът започна да разнищва мъченически заплетената случка. Но обвиняемата бе откровена до глупост.
И пред мъжа възкръсна случилото се през ден от изминалата седмица. Селянката не хитруваше и не отричаше вината си. И разказваше…
Онази сутрин двама мъже, пратени от кмета, се вмъкнали в двора й. Намърдали се в дама и задърпали Мирка - единствената кравичка, останала на семейството. Тя изхранвала децата - мляко, сирене, масло и отвара, всичко това ги спасявало. Без нея сиротинките й загивали.
И Дана отчаяна от нашествието, подхванала кобилицата и ги заудряла. Били Топал Делю - селският бирник, и кехаята. Бъхтяла ги по-надолу от кръста - отзад.
А комшиите, надали глави над плетовете, се смеели на посрамените кметски гавази. Пък Гошето, най-голямото й момче, пуснал кучето им Рунтьо. Видели зъбите му, онези хукнали…
Скоро цялото управление - и конните, и пешите полицаи, и младшите, и старшите чинове, знаеше какво е сторила онази ,,луда” Дана - селянката, докарана с един цървул и разранен крак, със смъкната забрадка от медената коса и обезсилени от белезниците ръце.
Никой не я упрекваше, напротив - съчувстваха й, и на ум хвалеха нейния кураж.
Приставът нареди да дойде фелдшер, за да прегледа раните, да й донесат бързо храна. Извади банкнота и прати служител да купи веднага чифт галоши.
Това, което бе сторила тази непозната жена, не бе бунт против закона, както пишеха от кметството, не бе и престъпница, която отглежда врагове на държавата. Брат й, както и неин млад вуйчо - от Десети пехотен родопски полк, бяха убити при превземането на Одринската крепост. В Междусъюзническата - имаше близки загинали мъже, а съпругът й бе оставил кости при пробива на Добро поле през Европейската война.
Пускането на кучето преди дни пък бе реакция на уплашеното й полугладно дете. Как ли се справяше с толкова гърла тази несретница? Пет момчурляка…
Накуцващият мъж, сега пристав, бе бивш военен, който посрещна проклетото Солунско примирие във военен лазарет, където го бяха отнесли много преди това полумъртъв с биволска каруца. След дни Фердинанд абдикира. А той бе тежко ранен, окуця, пък след време като се съвзе, премина на работа към полицията.
Бе свидетел някога на боеве и на трите безсмислени войни, които не помогнаха на България, за да осъществи историческата си мечта - да си върне Тракия и Македония. Заради крал Константин, който бе и пруски фелдмаршал, немците спряха настъплението на българите към Солун, а хитрият Венизелос направи преврата си печеливш коз. Бедна, нещастна България с избити млади мъже и жени - вдовици и безброй сираци.
Тази ,,грешница” Дана! Вместо да й отпуснат помощ, която й се полагаше, селските дерибеи я преследваха.
Та нали принцесите Надежда и Евдокия Сакс Кобургота затова бяха създали специални фондове за подпомагане на всички сираци от войните. Нали имаше пенсии за вдовиците и помощи за децата без бащи.
Щеше да потърси тази вечер председателката на едно от женските дружества, за помощ. Можеше да вземат и някои от момченцата в сиропиталище и да ги образоват тук. Би било добре.
Тази топла есенна нощ не донесе покой на един мъж с посребрели коси. Не болките от старите рани, а размисли пропъждаха съня от очите му.
Спомни си окупационните войски, дошли в столицата. Немците се оттегляха и на мястото на дългите муцуни на мерцедесите се появиха бронираните военни коли ,,Рено” на французите. По софийските тротоари се движеха сенегалци с белозъби усмивки. За пръв път тук виждаха хора с тъмна кожа.
А столичани нямаха право да се качват горе при тях. Те можеха да ползват само ниската част на улицата. Другото бе за окупаторите.
Появиха се и зуави. Във френските военни части имаше и колониални войски. Зуавите - алжирци, бяха с живописни шалвари, шарени елеци и тънки африкански ножове, както и фесове. От времето, когато бяха пленили Сервантес, дрехите им бяха същите, без да загубят своя колорит.
Смуглите деца на Магреб носеха по шантаните и кабаретата фурми и шамфъстък, лакомства за платените им на час любими. Те също бяха привилегировани гости и победители. А излазът на Бяло море за българите бе поредната подигравка. Униженията - всекидневни. Колата на генерал Луи Франше Д’Еспер можеше да се види често, както и хората от щаба му - наперени и горди.
Преспала в една кантора, Дана се появи с лъскавите си нови галоши на сутринта в управлението. Вчера си мислеше, че ще я пратят в зандана, но тук се бяха отнесли човешки с нея. Дарили й бяха пари, както и торба с дрехи и обувки за дечицата.
Приставът лично я качи на файтон и я съпроводи за влака до гарата. От стъпалата на вагона тя се обърна, за да му махне за сбогом.
И видя как той застава мирно, вдига високо ръка, за да й отдаде чест. За него тя бе воин, отбранявала малка крепост - семейството си.
