Димитър Кенанов

УНАМУНО, ЛЕОПАРДИ, ДРАГОМИР ПЕТРОВ:
За да обичаш другите, вглъби се в себе си

Чета есето „Самота” на великия испанец Мигел де Унамуно в превод на Тодор Нейков. Текстът заслужава подробно аналитично изследване.

При написването на моята шесткнигова Библиотека „Албатрос” сякаш съм следвал някои Унамунови открития. Напр.: „Единствено в самотата <…> преставаме да имаме тайни за Бога; единствено в самотата издигаме сърцето си до сърцето на Всемира; единствено в самотата блика от нашата душа спасителният химн на спасителната изповед. Няма по-истински диалог от диалога, който водиш сам със себе си, а такъв диалог можеш да водиш само когато си сам. В самотата и единствено в самотата можеш да опознаеш себе си; а докато не опознаеш себе си, както познаваш ближния си, не ще достигнеш да видиш в ближните си други азове. Ако искаш да се научиш да обичаш другите, вглъби се в себе си” (Унамуно, Есеистика, НИ, С., 1983, 363-364).

И още: „Най-великото, което съществува сред хората, е поетът, лирическият поет, истинският поет. Поетът е човек, който не крие в сърцето си тайни от Господа. Когато възпява мъките си, опасенията си, надеждите си и спомените си, той ги орязва и прочиства от всякаква лъжа. Неговите песни са твоите песни; моите песни” (с. 367).

О, колко много примери мога да дам като цитати от моите „албатросни книги” за Янаки Петров, Огняна Свилина, Янко Димов”, „Зажъдица за прочити”, „Пилигрим на думите”, „Тихата лирика и търновското студентство”! Но ще посоча само няколко реда за/и от Янко Димов в самосъден пелиново горчив триптих с посвещения:

По тази улица вървяхме с теб тогава,
а после в кафенето седнахме отсреща.
И аз видях в очите ти зелени да изгрява
щастливата звезда на обич и надежда.

О, колко златно и зелено всичко беше -
косата ти и залеза, и виното и здрача,
във който се прегърнахме - високи и безгрешни,
не знаейки какъв трагичен път ни чака.

Сега,
изправен срещу спомена,
стоя потресен.
Възможно ли е, Боже мой, така да те оставя,
че даже върната в една сантиментална песен,
да ме пронизваш с поглед,
който не прощава?…

И кой като Янко Димов така самонаранително, „зазидан във бездомната си нощ”, е поискал тази възможна/невъзможна изповедна прошка-сълза:

Далечни мои синове, соколи мои,
зазидан във бездомната си нощ,
вас търся аз - човекът недостоен,
от всичките бащи в света най-лош.

Къде сте в тази неизбродна зима?
Ще чуете ли колко ме боли
виновната душа?
Сълзата ми незрима,
но истинска, ще ви съгрее ли?

От своите илюзии нещастен,
развяван от случайни ветрове,
ви моля аз -
простете на баща си,
далечни мои светли синове.

Глави вдигнете и се усмихнете!

* * *
Мигел де Унамуно разбираемо не пропуска библейската Книга Псалтир със 150 свещени песни, повечето от тях са на цар Давид. За псалмите, които са „убежище от демоните”, св. Василий Велики разсъждава:

„На какво ли не ще се научиш от псалмите? Не се ли познава тука величието на мъжеството, строгостта на справедливостта, честността на целомъдрието, съвършенството на благоразумието, образът на покаянието, мярата на търпението. <…>

Тук е съвършеното богословие, предреченото за пришествието Христово в плът, заплахата от съд, надеждата за възкресение, страхът от наказание, обетованието на славата, откровението на таинствата”.

Унамуно: „Слушал ли си някога поезия по-дълбока, по-съкровена и по-вековечна от поезията на псалмите? Псалмите са създадени, за да бъдат пети насаме. Знам, разбира се, че ги пеят множествата, събрани под един покрив, по време на религиозни служби. Но като ги пеят множествата, те престават да са множества. Когато се пеят псалмите, всеки се вглъбява в себе си и се съсредоточава, като гласът на другите отеква отеква в ушите му само в съзвучие със собствения му глас и за да го подсили” (с. 367).

В Първа и Втора книга Царства са пресъздадени трагическите последствия от пламналата любов на Давид към Вирсавия, жена на хетееца Урия и пристигането на пророк Натан, за да извести за Божията отсъда.

Съкрушението на сърцето си Давид излива в псалом 50 - покаянна богослужебна молитва на всеки каещ се грешник („Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.// Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене. <…> Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”):

ПСАЛОМ 50. Началнику на хора. Псалом Давидов, когато идва при него пророк Натан, след като Давид беше влязъл при Вирсавия.

Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.
Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях,
защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене.
Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших; тъй че Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд.
Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми.
Ето, Ти обикна истината в сърцето, и вътре в мене ми яви мъдростта (Си).
Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.
Дай ми да чуя радост и веселие, и ще се зарадват костите, от Тебе съкрушени.
Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония.
Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.
Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене.
Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.
Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат.
Избави ме от кръвнина, Боже, Боже на моето спасение, и езикът ми ще възхвали Твоята правда.
Господи, отвори устните ми, и устата ми ще възвестят Твоята хвала;
защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш.
Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.
Стори добро (Господи) на Сион по Твоето благоволение; въздигни стените иерусалимски;
тогава ще Ти бъдат угодни жертви на правдата, възношение и всесъжение; тогава на Твоя олтар ще възложат телци…
И неизчетимо да мълвиш: Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния…

Блуждаещи звезди на Мечката

На поета и преводача Драгомир Петров дължа признателност, споделяна няколко пъти при написването на шесттомната моя Библиотека „Албатрос”. В препоръчителния списък за самообразователно четене, даден ми от Янаки Петров през лятото на 1967 г., са включени две извънредно важни преводни книги на Драгомир Петров: „Животът не е сън” - избрани стихотворения от Салваторе Куазимодо (1961); „Блуждаещи звезди - избрани песни от Джакомо Леопарди” (1965).

Двете сбирки са придружени с предговори за поетичните светове на двамата велики поети на Италия. За Салваторе Куазимодо „задачата на поезията е да пресъздаде човека”, „чувствата на човека, стремежа му към свобода и стремежа му да излезе от самотата” (с. 9).

А в „Нощна песен на един овчар, който броди из Азия” Джакомо Леопарди нарича самотата „необозрима” и я разполага както върху човека микрокосмос, така и върху Мирозданието макрокосмос: „И какво// е ясната бездънна глъб?// Какво ли означава тази//необозрима самота? А аз какво съм?// Така за стаята небесна аз си мисля,// тъй неизмерна и великолепна// за нейната неизброима челяд,// за всичкото усилие, за всичкото// движение, което са понесли// небесните и земните неща,// които се въртят без миг почивка,// за да се върнат винаги, отдето// са тръгнали” (с. 67).

Както в моето юношество от бащиния си дом съм търсел да лицезря звездовата геометрия на съзвездието Касиопея и да насочвам туптежа на звездолъчите към образа на любимата, от която ми остана гоблен и няколко писъмца, така Джакомо Леопарди съзерцава някогашните „градини бащини” по съзвездието Мечка от „стаята небесна” („Възпоминания”):

Блуждаещи звезди на Мечката,
не вярвах вече да се върна тук
и да ви съзерцавам както някога -
искрящи над градините ми бащини;
да разговарям с вас от този дом
богат, видял да си отиват
последните ми радости детински.

За обгорения в дълги житейски битки и схватки със „сганта от зложелатели” Джакомо Леопарди светът на детството е инобитийна идилия, където няма още горчиво познание за бъдещето, а само копнеж да тръгнеш към него и подир мечтите си/„какви огромни мисли и мечти”, омиражени и повикани от далечно море, от „сини върхове”, зад които се ширят „незнайни светове” и въобразявано „незнайно щастие” в „бъдещите дни”.

Смислова и образна гъстота описва и сякаш докосва/възкликва с думи сладостните нявгашни образи/картини и видения, тяхната гълчава:

О, колко образи и фантастични
видения родихте в мисълта ми,
и вий, и светлините ви! Тогава
аз сядах всяка вечер мълчаливо
в градината и гледах към небето.
На жабите отколешната песен
изпълваше полята. Над лехите
и над плетищата блуждаеше
светулка някоя, а долините
уханни шумоляха със гората
и кипарисите; под бащиния покрив
гълчеха разни гласове и тихо
насам-натам шътаха слугите.
Какви огромни мисли и мечти
ми вдъхна изгледът далечен на морето
и тези сини върхове, които виждах
и да прехвърля някой ден мечтаех,
незнайни светове, незнайно щастие,
въобразявайки си в бъдещите дни! (54-55).

В природния и предметния/веществен свят, външен и вътрешен, живее изгубеното време в тайнствени състояния, шъпне „могъщата способност да греша” - „дохожда вятър” и разнася звън на часовете от площадната кула с пробудени протяжни стонове от детински нощи в стайния мрак, видения и въздишки в очакване на утринната заря.

Няма нито звук, нито вещ, които да не извикват „скъп образ или някой сладък спомен”.
Минало предишно и „мисъл за сегашното” - „жалба напразна по проклетото преди,// и думите: аз бях”:

Дохожда вятър и ми носи звън
на часовете в кулата площадна
отекнали; утеха беше този
протяжен стон и миналите нощи
детински ми припомня той, когато
във стайния ми мрак, от упорити
видения обсебен, бдях до сутринта
и със въздишка я очаквах: няма
тук нито звук, нито вещ, които виждам
и чувам, без веднага да извикат
скъп образ или някой сладък спомен:
за себе си” (с. 56).

Първото „втурване на младостта” - „дни усмихнати, неназовими”, когато първом те среща „смях момински, когато „в надпревара всяко нещо// наоколо се радва”, „когато// все още завистта мълчи или пък// изглежда добродушна”, „светът подава дружеска десница,// прощава грешките ти, поздравява/ новодошлия”:

Кой може да ви спомене без болка
теб, първо втурване на младостта,
вас, дни усмихнати, неназовими,
когато очарования смъртен
за първи път го среща смях момински,
когато в надпревара всяко нещо
наоколо се радва; и когато
все още завистта мълчи или пък
изглежда добродушна; сякаш вече
(о, удивление неповторимо!)
светът подава дружеска десница,
прощава грешките ти, поздравява
новодошлия и с поклон любезен,
с „добре дошъл” те среща, като повелител
приема те. Бегливи дни! Като проблясъци
се пръснахте (59-60).

И нежната любима, от която само спомен се намира. О, Нерина! „Далечно време. Бяха твойте дни// и вече няма ги, любима нежна.// Отминаха. И други по земята// минават днес, и други тези хълмове// уханни обитават”:

Нерина, тебе също може би
не чух да споменават тез места?
От паметта ми някой може би
и тебе е изтрил? Къде избяга?
Защо едничък спомена намирам
от теб, любима? От очите си
те е загубила рождената земя.
Прозорецът познат, където
обичаше да ми разказваш нещо,
е пуст сега и жално отразява
на месеца лъчите. <…>

О, Нерина,
ти никога не ще се радваш вече
на въздуха и на полята; ти
отмина, мое вечно въжделение.
Но все така оставаш си другар
на всяка моя рееща се мисъл,
на всички нежни усети, на всички скръбни
сърдечни трепети, горчив мой спомен (c. 60, 61-62).

Екзистенциалният мотив за стаята/стаите/предметнонебесни по Джакомо Леопарди е пренесен от неговия преводач Драгомир Петров в стихотворението „Стаите” (сбирка „Кладенци”, Варна, 1967) (този текст няма пряка връзка със стихотворението „Стаята” на Атанас Далчев).

Както при италианския поет, Драгомир Петров се завръща в споменното ехо на „невидимото някога”. Затова закрива с длан очите и мислено си спомня стаите /на любовта, на бащиния дом, където „върху масата те чакат изоставените книги”:

Сега закрий със длан очите си и си спомни за стаите.
Дълбоко нека да изтръпнат сетивата ти притихнали
и като ехо в тях да спре невидимото някога.

Върни се в стаята на любовта си.
С две икони
върху стената, с аления китеник над
тясното
пружинено легло, което бе вселена и небе.
Минават по стените й все тъй неуловими
отблясъците на нощта, но тя си е отишла…

Всяка времевоекзистенциална стая е преминато или предстоящо житейско състояние: „Стаята на твоето съзвучие с нещата// и със света. Дали ще стигнеш някога до нея - нужен// като варосаните четири стени. Смирил се// пред Божиите и човешките закони, ще ли// разказваш приказки на своите деца”…”О, стаята на верността и простотата”… „И най-подир последната, но неотменна стая.// Там всички са сами (срв. Димчо Дебелянов), но ти не ще узнаеш вече// дали си изоставен, или ти си изоставил.// Неважно ще е туй във този час последен.// Недей да съжаляваш. И тъгата ти да бъде// смирена. Ала запази онуй момчешко любопитство,// с което издържа през дни на болка и измами” (29-30).

… В предговора си към сбирката на Джакомо Леопарди, българският преводач Драгомир Петров оставя важни, проникновени размисли за „Възпоминания”: „Дните на неговото болезнено и ненормално детство, в което отеквали отзвуците на един действителен свят с Наполеонови войни, с първата любов към Джертруде Каси и звънкия глас на Силвия-Нерина; детство, което преждевременно зрялото дете слушало да отзвучава в библиотеката на бащиния му дворец и вътре в себе си; ще намерят израз във „Възпоминания” - една поема с така необикновено богатство на образната инвенция и на поетичната асоциативност, в която предметите, населяващи детинските спомени, откриват своята съкровена тайна и извършват истинско поетично чудо, цял век преди Джойс да напише прочутите си страници за градската кула в Дъблин, а Пруст да потегли „в търсене на загубеното време”.

Но в тази поема, наречена традиционно „идилия”, където романтичното начало взема връх над латинския дух на поета, откриваме и два други момента - основни за неговия творчески път: злъчното, презрително отношение към пошлата обществена действителност, която го е потискала и убивала цял живот, и бягството към безкрайната и неуязвима сфера на небесните светила” (9-10).