КОГО ЛИ НЕ ПОГЪЛНА ТАЗИ БЕЗДНА…
превод: Надя Попова
***
Кого ли не погълна тази бездна,
разтворена пред нас!
Ще дойде ден, когато ще изчезна
завинаги и аз.
Ще стихне всичко пеещо, желало
в мен да се извиси:
очите светли, нежното ми тяло
и златните коси.
Ще си тече животът - с хляб насъщен,
с утехи - ден за ден.
Земята ни въртенето могъщо
ще продължи без мен.
Мен, влюбената с обич несравнима
в промяната, в страстта,
в часа, когато старата камина
изтлява пепелта,
в камбаната и тия кавалкади
в крайселската гора -
ще ме прежалят, истинска и млада,
когато аз умра.
Вас, близки и далечни - бях без мяра,
не търсех благослов, -
заклинам днес да ми дадете вяра
и моля за любов.
За да и не, за скритите причини
на всякоя лъжа,
за туй, че съм на двадесет години
и често аз тъжа;
че ми е съдено със неизбежност
на всички да простя,
за цялата ми безразсъдна нежност
под маска - гордостта,
за шемета на утрини и нощи,
за мъка и игра…
О, чуйте ме! - Обичайте ме още
за туй, че ще умра!
***
Бяло надвиснало слънце и облаци черни,
в края на селото - гробищна черна стена.
И плашилата от слама с прегръдки разперени
сякаш са хора в унилата далечина.
Аз през плета се надвесвам, картината жива
гледам: каруци, дървета, войници, къщя.
Селянка стара пред портата бавно преживя
черен комат - и сребрее по него солта.
Кой разгневи те, о, господи! - Как позволяваш
толкова хора да гинат с простреляна гръд?
Влакът премина, изсвири - и скръбен, влудяващ
стон се понесе над прашните релси - отвъд…
Не, по-добре да умра! Да не бях се родила,
но да не чувах каторжния, жалостен вой
за черновежди моми… - Ах, как пеят, помилуй,
тези войничета! Господи, боже ти мой!
3 юли 1916
***
Влюбил се търговец - в бедна,
влюбил се мъдрец - в красива,
влюбил се красавец - в бледна,
влюбил се добряк - в красива:
златото - в дрънкулка медна!
- Хей, търговецо, къде ти е
стоката? - „В пробита кошница…”
- Горделивецо, къде ти е
мъдростта? - „В легло я сложиха!”
- Ами бузите ти алени,
хубавецо? - „Непожалени”.
- Кръстът сребърен с верижката? -
„Под нозете на свадливката!”
Не е за търговец - бедна,
не е за мъдрец - красива,
не е за красавец - бледна,
не е за добряк - свадлива,
злато - дрънкулка медна!
21 - 26 май 1918
***
Стихът расте като звезда и роза,
като ненужна хубост в ъгъл тих.
А пред венеца и апотеоза
си мислим: „За това ли се родих?”
Додето спим - небесен гост гранита
пробива нежно с четири листа.
Поет извежда формулата скрита
на цвете - и закона на звезда.
14 август 1918
***
Ако душата роди се крилата -
няма за нея колиби, палати!
Чингис хан няма - и няма дружина!
А враговете ми - те са двамина,
двама близнаци, еднакво съсипващи:
гладен от глад - и преситен от ситост!
18 август 1918
***
На Сергей Ефрон
На плочата написах с лекота -
и върху шарките на ветрилата,
по речната и морската вода,
с кънки по лед и пръстен - по стъклата,
по стволите, по снежния килим
и пак - на всички тук да е известно! -
че си любим! любим! любим! любим! -
подписах се с една дъга небесна.
Как исках всеки в моето сърце
не ден, а вечност да цъфти и расне!
И после как с помръкнало лице
отново рязко името задрасквах…
Но ти, на стария гравьор в дланта
потънало - безценно притежание! -
не само в пръстена и паметта,
ще оцелееш ти върху скрижалите!
18 май 1920
***
Не ще помогнат станси и съзвездия.
Това се казва може би - възмездие,
че в мрак и сред лъчи,
глава повдигнала над своята тетрадка,
все търсех аз над челото си гладко
звезди, а не очи.
Че твойта власт признала не от вчера -
о, нито миг без теб, прекрасни Ерос,
в живота не скърбих!
Че тайнствени мъгли когато спусне
нощта - аз търсех в пламенните устни
не топлина, а стих.
Възмездие - че даже за палача
бях като сняг; че мойта гръд не плаче -
ликува и гори!
Че даже сред уханните градини
на Изтока - за челото си дирех
не рози, а зори!
20 май 1920
ОФЕЛИЯ - В ЗАЩИТА
НА КРАЛИЦАТА
Принц Хамлет! Послушай ме - стига си ровил
червивата плът… Погледни
наоколо! Тази, която отрови,
брои си последните дни.
Принц Хамлет! Послушай ме - стига си хулил
недрата на майка си… Чест
и дълг си зовал… Федра грешна е, чу ли,
но пеят за нея до днес.
А вие - тъй девствен - със костите мъртви
клюкарствайте, удряйте пръв,
принц Хамлет! Но чуйте: не е за ума ви
съдът над горещата кръв.
И ако… разкъртила плочата… Сянка -
в покоите влезна при вас…
Застъпвам се днес за кралицата-майка
аз, вашта - безсмъртната - страст!
23 фверуари 1923
МИНУТА
Минута: минало! - Минутно
минават страсти и съдби.
Хвърли това, което утре
ще ти изтръгнат може би!
Минута: мереща! Бакалка
с кантар в ръката, не лъжи -
чуй, загубата не е малка;
безсилното да продължи
не е започвало… Безгласи,
ще капят цифрите - листа
отбрулени. Кажи, коя си -
морета да делиш? Оста,
разполовяваща без смисъл?
Дори самият Властелин
на Благините - не е имал
по-славно царство от един
вещ надпис: „И това ще мине” -
на пръстена му издълбан…
О, циферблатови пустини!
Оголеност - като на длан!
Минута: мамеща! Привидност,
мним бяг - ти стриваш ни на прах!
Минута минала - по милост
подхвърлена на пес кора!
О, как жадувам да се срути
светът, на цифри разделен,
където властвате, минути,
и вехне вечността ми в плен.
1923
ЕВРИДИКА - КЪМ ОРФЕЙ
За всички - изтлели, превърнати в мощи
(дух скръбен в покрова протрит!),
не е ли над правила, над пълномощия
Орфей, който слиза в Аид?
За всички, разкъсали брънките тленни,
отхвърлили навика лош
за взиране в земното, в себе си взрени -
нима не е срещата - нож?
Нали заплатих - с всички рози в кръвта си
и в устните - сетния мой
безсмъртен простор…
До летейските устия
обичал ме - търся покой
в забравата… В царството призрачно ти си
блед призрак; реален човек -
аз, мъртвата… Само ще кажа: „Върви си
отвъд! Забрави ме навек!”
Не ще ме събудиш! Не мога да тръгна
след теб - без ръце, без уста
горещи! - Със змийското жило безсмъртно
умира в жената страстта.
Нали заплатих - със живота, с вика си
за този покой… Разбери:
не бива Орфей Евридика да търси
и брат да тревожи сестри.
23 март 1923