СЪН

Александър Межиров

превод: Надя Попова

СЪН

След боя
бяхме изтощени, слаби,
душа и тяло нямахме сега.
Полковникът шегуваше се:
- Баби…
И падаше безсилен на снега.

А пък на нас ни беше безразлично
дали сме живи
в оня страшен час
и вярвай, смелостта ни безгранична
бе само от умора смъртна в нас.

Не мислехме
дали сме оцелели,
а може би умората надви
и в сън блажен
под своите шинели
един след друг отпуснахме глави.

Сънувах сън.
Водите му широки
браздеше плавно кораб насмолен,
в платната, всяващ радост и тревога,
плющеше волно вятърът солен.

Сънувах аз жената недостъпна,
далечната,
в косите си с цветя.
Със мамещи очи и лека стъпка
към палубата водеше ме тя.

Стояхме на кормилото, а близко
до кораба, в крайбрежния листак,
закука кукувица -
сякаш искаше
да ми даде съдбата таен знак.
Нанякъде летяхме, ранни птици
огласяха водата и брега…

Тъй спяха полумъртвите войници
край Шлиселбург, направо на снега.

Под пепелта последни съчки пукаха,
разсъмваше се в зимната гора.
Аз се събудих.
Кукувица кукаше
и невъзможно беше да умра.


***

Аз пиша за смъртта. Не съм виновен,
че тя събужда сенките предишни,
че е за мене доживотен спомен,
като за Франция - войната Стогодишна.

Че на въпросите ми отговори няма
и нямам никого. Отникъде не чакам вести.
И от сонетите на Шекспир само
бих се подписал под 66-ти.


***

От всички най-порочен и греховен,
пред хората навеждам днес глава
и от плесниците пламтя, виновен,
но не е думата ми за това.

За друго е - че жив погребан, ето,
сънувам ужасен за стотен път
как съдят ме, но не за греховете,
които знам, че върху мен тежат.