интервю на Марин Кадиев с писателя Николай Хайтов

- Какво прави в момента Николай Хайтов?

- Николай Хайтов в момента си подрежда недовършените неща, които е написал през последните 4-5 години, и тези от тях, които стават за печат. Търся къде и кой да ги обнародва.

- Има ли много неща за публикуване?

- Имам 3-4 книги, но са обемисти. Едната е третата част на „Дневника”, а другата е „През сито и решето” - моята автобиографична повест. Третата книга са пътешествията ми по чужбина. Неща, които съм ги записвал, но не съм ги дообработил и ги подготвям сега. Ще бъдат 2-3 книги „Пътувания по света”.

- А книгата за Левски (не за гроба му), в която изследвате характера му и която отдавна подготвяте?

- Тя е по средата още. Нея не можах да намеря време да я приключа. Дано имам време и за нея - ще са ми потребни няколко месеца, ама дали ще ги има?…

- Казват, че страданието и болката пречистват човека. Съгласни ли сте с тази констатация. Напоследък боледувате и това как се отразява върху Вас?

- Боледувам, но карам 83-та година. Разбира се, на тая възраст е почти естествено човек да боледува. А в моето детство и младост аз съм израсъл в пълно здраве и нямам никакви комплекси. Тъй че в това отношение съм цял и непокътнат.

- Вие не сте аполитичен човек. Как реагирате на тази социална дисхармония, в която битуваме?

- Това са най-ужасните ми преживявания - да наблюдавам как държавата се срутва. Срутва се в буквалния смисъл, като взривена сграда. Законите си изцяло ги поевропейчихме. Затова у нас хаосът ще остане много дълго време хаос. А нашият народ има други традиции.

Не може един убиец, като го хванеш, и да го пуснеш след два дена, за да може съдията след няколко месеца или година да каже, абе отново го спрете и отново го върнете. Докато го има това нещо у нас, няма да има ред и хаосът ще бъде хаос, а той пък от своя страна пречи за абсолютно всичко друго.

Нито икономика може в обстановка на хаос да се развива, нито инвестиции ще дойдат, нито хората тука имат кураж да правят каквото и да било.

Ние сме обречени в буквалния смисъл на думата на един много голям застой и сиромашия, ако хаосът продължи, а той ще продължи, докато не се промени този член от наказателния кодекс за задържане на престъпниците.

Има и корупция, но освен корупция има и престъпност - колят, застрелват, хероин, контрабанда - всичко това ще цъфти, докато нашите закони и нашият съд са в такова състояние, в каквото са в този момент.

- Всъщност какво липсва днес на българското общество?

- Липсва му спойката, липсва му това, което гърците го имат даже в излишък. Когато там стане дума за национален въпрос, за национален проблем - всички се вдигат: и голите, и босите, и богатите, и бедните, за да протестират, да покажат на правителството да си поправи поведението.

Това липсва у нас, при нас един митинг няма като хората - да бъде спонтанен, като изключим тоя на шофьорите за детенцето.

Той беше първото и последното нещо, всичко друго се организира от отделните партии.

- Г-н Хайтов, Вие сте създали много творби, но все пак има ли нещо, което да не сте написали и да мечтаете да го напишете тепърва?

- Много, много неща не създадох. Три четвърти, от това, което мислех, не успях да напиша, повечето неща останаха ненаписани. Не знам как е при другите писатели, вероятно и с тях трябва да е същото.

Сега се озъртам какво съм написал и какво не съм написал - гледам бележките в архивите: то стои, стои, стои, чакало, чакало, зряло, зряло, презряло. Но интересно, че докато човек е здрав никога не му идва на ум, че животът свършва.

А и не само животът свършва, а идва време, когато човешката работоспособност е с граници. Ето това не могат да си представят хората!

Всички млади хора виждат около себе си възрастни хора, възрастните виждат наоколо стари хора, но нито младият, нито възрастният не могат да повярват, че ще остареят, че с тях ще се случи същото, като със старите хора.

И така изтърват времето и викат: има време. Няма време! За човека, който има някаква дарба, подадине няма време. Затуй трябва всеки миг, дето се казва колкото е възможно да го използва, когато има, разбира се, физическа възможност.

Защото има хора пише му се, може да пише, но просто нуждите на живота го заробват и го карат да върши работа, която хич не му е работа. Ей го на сега колко писатели са пазачи. А има други дето не са и пазачи и е още по-лошо.

- Тревожи ли Ви фактът, че няма интерес към духовните неща, стойностните книги почти не се четат?

- Това е много голяма напаст, подчертавам тая дума напаст. Няма вече идеал. Ей сега срещни когото искаш от 15 години нагоре и го попитай има ли идеал. А какъв е националният идеал?

Няма национален идеал, а той въодушевлява много хора, целият народ. Ето сега държавата почти е хвърлена в реанимация, тя даже не е и там. Но добре е, че някой все пак се грижи малко да я повъзстанови.

Всичко е пустиня, няма на какво да се порадваш, няма на какво да се възхитиш, да видиш, че хаосът е, който движи живота, а не законът, не редът, не посветеният ум.

Страшно е това, много тъжно е без държава.

- В такъв случай се обезсмисля изцяло писателският труд, когато хората малко или никак не четат. А книгите от край време носят знание и възпитание - това е тяхната функция.

- Ами там е цялата работа, че като забиеш по-нататък и размислиш, виждаш, че литературният труд губи своя смисъл и цел. Защото долавяш, че всъщност онова, което са направили класиците, лека полека се покрива със забравата.

Йовков не се препечатва, Елин Пелин - хич, Вазов се смята старомоден - отношението на училището е враждебно към тези писатели, понеже поддържат традиционните мислене, дух и чувства на българина.

Но това е България, което те са създали фактически, това е, което ни отличава от другите народи.

Родното, българското го пренебрегнахме от книгите, но и електронните медии също ни отчуждиха от духовните ценности. Точно това ние го смачкахме, пренебрегнахме и оставихме радиото да ни плакне всяка вечер с неговата помия.

И телевизията всяка вечер ни залива с подобни неща. Неизменно мелницата върви, стърже, стърже, особено младите. И не може да се усети никой. Не се усещат младите, пък не се сещат и старите.

Това са тревогите на всички хора, които се чувстват българи. И самите думи родина, отечество, не се употребяват. И думата България не се произнася така често, колкото би ни се искало даже. Ами хората се срамуват, че са българи, особено младите. Това е най-лошото.

- Смята се, че Ви сте най-българският писател след Вазов. Имате ли такова самочувствие?

- Разбира се! Цял живот - откакто пиша - аз пиша само за България и за българите. То е онова, което би могло да подхрани съзнанието на подрастващите поколения. Книгите ми „Хайдути”, „Козият рог”, „Капитан Петко войвода”, „Вълшебното огледало” - всичко е посветено на българщината.

Имам 5-6 тома публицистика - всичко е в защита на природата, на езика български, на родното, всичко е посветено на основните неща, които са свързани с физическата цялост на Родината, на Отечеството и затова, когато мисля сега да преиздам някои стари неща, ако има време, разбира се, аз няма да махна една дума, препечатвам си книгите както са си.

- Прави впечатление, че във Вашите книги няма идеологеми. Как сте се промъквали с тези творби в онова време?

- Да. Няма „Да живее Партията”, „Да живее Живков”. И сега мога да ги препечатвам. Може да звучи като хвалба, но е така. Защото съм се пазил много от партизанщина, от идеология, например главният герой да бъде партиен секретар и т.н. Затова „Дивите разкази” навремето много не ги харесаха, дори не ги приеха изведнъж.

- Г-н Хайтов, Вие влязохте в много полемики с хора и институции и си спечелихте много врагове, всъщност другомислещи, които Ви обиждаха и подценяваха и сами пожелаха да станат Ваши врагове. Какво бихте им казали сега?

- Нищо не бих им казал. На враговете каквото да им кажеш, те са си врагове, а щом са врагове си имат едно предубеждение. Хората не прощават. Ако си казал на някого, че е негодник, той не прощава никога, той си остава враг докрай. Това го знам, с това съм наясно, така е в живота и това на мене не ми е пречело.

- Вие бихте ли простили, прощавате ли?

- Зависи. Има неща, които се прощават, но има неща, които не се прощават. Измяната, подлостта не мога да простя. И предателството. Аз не мога да понасям хора, които се правят на най-големите космополити.

Точно хората, които избираха каймака навремето и бяха по най-високите места, как така се случи, че същите хора се превъртяха на същите места - в Президентството, в Министерския съвет, във фондации - тук и там по високото - за тях има и командировки, и пари, и квартири, и всичко - как върви тоя механизъм не можах да го разбера.

- Имате много приятели, не Ви ли забравят?

- Приятелите не ме забравят, от приятелите не мога да се оплача. Те не са много, но са истински, проверени приятели.

- А всенародната обич - Вие я имате. Най-търсеният писател сте за срещи. Виждал съм как непознати и възрастни хора Ви целуват ръцете като на светец.

- И в това отношение не мога да се оплача. Но и то ще мине, и то ще мине с времето. Моето поколение, в което са били моите читатели, се сменя, идва друго поколение, което не те познава, не те е чувало, няма и да те чуе, няма и да те види.

- Имате голям житейски и творчески опит. До какъв извод дойдохте за смисъла на живота?

- Смисълът на живота е да оставиш нещо светло след себе си. Не оставиш ли следа, и то светла, това не е животът. Ако не оставиш нещо в тоя живот, принос какъвто и да е в духовната сфера, в материалната сфера, ако не си турил тухла върху тухла, нищо не си дал на своя народ, аз смятам, че тоя живот е паразитен живот.

- Имате ли рецепта за щастието и как си го представяте?

- Щастието е удовлетворението от това, което човек работи. Аз говоря от моя гледна точка като писател. Изпитвам удоволствие от писането и затова съм щастлив човек.

- Г-н Хайтов, имахте желание и обещахте да отидем на среща с Ваши почитатели в Севлиево в клуб „Видима”. Цяла година Ви чакат.

- Обещах и все отлагам, защото боледувам, но ще отидем в Севлиево.

- Ще изпратят кола да Ви вземе и ще Ви върне обратно, и лекар може да Ви придружава, ако се наложи.

- Ще отидем, много се говори за тази „Видима”, пък и преди двайсетина години, когато ходихме с тебе, помня беше много хубаво. Сега сме коя дата? 14 юни трябва да бъде по средата на седмицата, няма да спим там, ще се върнем след срещата.

Сега има футбол, световно първенство, мене това не ме интересува, нещо по телевизията съобщават за мотоциклетни състезания в Севлиево, кога ще са?

- На 21-23 юни, след тази дата да бъде?

- Обади ми се след 25 юни, пък дано се оправи времето, да спре да вали. Имах наскоро някаква криза, но сега съм по-добре. Но знае ли човек какво ще се случи утре? Аз се движа из града, ходя по заседания и ако изляза извън София, първо в Севлиево ще отидем.

—————–

в. „Росица”, 3 август 2002 г.