Йоан Нечев

Писателят Тишо Перото всъщност не беше писател. Както е известно, училища и университети за това никъде няма. Обикновено бъдещите писатели учеха филология или журналистика, ако предпочитаха да тръгнат по пътя на Хемингуей. Но нашият герой дори не бе помислял да изучава нещо подобно.

От времето, когато беше още на четири години и му подариха един скицник с кутия разноцветни моливи, той мечтаеше да стане художник. И не само мечтаеше. Той знаеше още на тази невръстна възраст, че ще стане художник. Защото от тогава нищо друго не го интересуваше толвкова, колкото рисуването. И резултатите на закъсняха.

Той спечели първия си регионален конкурс за детска рисунка. След този успех, към разноцветните моливи се добавиха кутия акварелни бои, пастели и комплест темперни бои. Тогава всичко, до което се докоснеше малкият Тишо, се превръщаше в рисунки, дори и стените. Семейството единодушно го подкрепяше и насърчаваше. Това за него беше допълнителен стимул.

И той печелеше конкурс след конкурс, докато това му омръзна. Може би, защото за победите си той получаваше грамоти и похвали, но това въобще не го интересуваше.

Четеше жадно биографиите на велики художници и разглеждаше албумите с техни творби, с които семейната библиотека беше богато снабдена.

Единственото нещо, което изместваше живописта от съзнанието на малкия художник, беше музиката. Баща му беше изключителен любител на класическата музика. Така че, в апартамента половината библиотека, която покриваше цяла стена, беше пълна с плочи, кята се започнеше с Бах, Хендел, Бетховен, Верди, Пучини и Моцарт и се стигнеше до Стравински, Шопен, Скрябин, Римски-Корсаков и Панчо Владигеров.

Малкият Тихомир беше опиянен от този нов прекрасен свят, който се разкриваше пред него. Можеше да слуша плочи с часове.

Предпочиташе Чайковски с неговия неподражаем Първи концерт за пиано и оркестър, балетите, симфониите и оперите му. Друг любим композитор за него беше Фредерик Шопен и донякъде Ференц Лист, Глинка и Бородин.

Можеше да възпроизведе в съзнанието си цялата „Интродукция и рондо капричиозо” на Сен Санс или първият концерт на Едвард Григ в ла минор за пиано и оркестър.

Това не му струваше никакво усилие. Той потъваше в музиката и чуваше ясно в съзнанието си всеки инструмент, както и оркестъра като цяло.

Това му се струваше естествено и затова не го споделяше с никого, защото мислеше, че с всички е така. Само когато се убедеше, че е останал сам, заставаше пред огледалото и дирижираше поредната симфония или концерт.

Така в него вече се бореха две мечти - да стане художник или диригент. Но както ще видим, съдбата беше решила нещо друго…

Когато Тихомир завърши Английската гимназия в Пловдив стана ясно, че семейството му твърдо е решило по-малката му сестра Наташа да учи за лекар, а той да стане архитект.

Именно за това го бяха насърчавали да рисува. За да се влезе във Висшия институт по архитектура и строителство в София, или накратко ВИАС се държаха два изпита - по рисуване и по математика.

Първият беше в три кръга, като оценките от тях се удвояваха. Имаше и допълнителен изпит по Научен комунизъм без оценки - само с „Да” или „Не”.
Тук трябва да кажем, че наш Тишо не си падаше по математиката. В дипломата му по нея фигурираше оценката „пет”, докато по научен комунизъм беше факир.

Обяснението беше просто. Когато той навърши девет години, баща му се похвали, че на неговите години вече бил прочел целия Хегел и Кант. Дебелите томове със съчиненията им действително почти заемаха горните два реда на семейната библиотека, която покриваше едната стена в хола.

Тогава младото момче се амбицира и действително за около година изчете двата реда тлъсти томове от класическите философи. Разбира се, от тях не разбра нищо, само остана учуден, че може да се пише толкова много, а да не се казва нищо.

Все пак, той не счете това за изгубено време. Беше се изравнил с баща си и самочувствието му нарасна. Да прочете научния комунизъм след това му се стори детска играчка. А и баща му остана доволен, тъй като самият той беше заклет комунист.

Но младият Тихомир не искаше да става архитект. Затова той кандидатства и в Художествената академия. Още повече, че във ВИАС не го приеха заради тройката по математика. Както се бе изразил вуйчо му: „Къде си тръгнал с мечки хоро да играеш? Че там е пълно с министерски момчета”.

Но в Художествената академия нещата като че ли се получаваха. Той изкара петица на първия изпит „Глава” и продължи във втори тур. Беше кандидатствал в две катедри - „Декоративно-монументална живопис” и „Графика”.

Но когато излязоха резултатите, Тихомир беше потресен. Бяха го приели в „Графика”, а в любимата му „Декоративно-монументелна живопис” го бяха скъсали на композиция.

И нашият герой се почувства обиден. Досега не му се бе случвало да губи. А никой не си бе направил труда да му обясни, че това не е краят на света.

Така че Тихомир изтегли документите си и отказа да учи в Художествената академия. Затова отиде в казармата да отбие военната си служба.

Всичко това се въртеше в главата му, докато години по-късно пушеше цигара на счупения стол в бараката на бай Георги, докато жена му, госпожа Флора довършваше последния розов ред.

До краката му бяха завързани два натъпкани с рози найлонови чувала. Краката го боляха, а кръстът направо го режеше. Това можеше да се очаква.

Защото Тихомир се бе превърнал в шейсет и пет годишен старец с бели коси и накрая бе станал писател с псевдоним Тишо Перото, автор на седем романа, четири повести, пет сборника с разкази и четири стихосбирки.

Но за съжаление си бе останал непознат за света, на който ги бе посветил. А сега береше рози, за да не умре семейството му от глад.

Или както бе казал на времето великият Остап Бендер бей: „Съдбата се забавлява с човека, докато той се забавлява с музикална тръба”…