ПЛЕВЕНСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ПРЕДСТАВИХА АЛМАНАХ „МИЗИЯ” - 2023
Да разговаряме за едногодишна продукция на поетите и писателите от Плевенското писателско дружество е традиция. Представяме не стиховете, прозата, творбите на детските писатели и хумористи, а стремежът на авторите, чиито творби, включени в този брой на алманаха, са част от духовния свят на града и на региона.
Този духовен свят, който се крепи на националната литературна традиция.
Това е традиция, която не изисква модерни сюжети, сложни конструкции и образи, които трябва да приличат на определени западноевропейски модели с оправданието, че само така западният читател ще ни разбере.
Съзнателно подчертавам, че наподобяването на чужди литературни образци е нещо, което не ни издига дори в собствените ни очи. Съхраняването на националния дух и националните традиции в условията на променящо се обществено съзнание е задача на творците, чиято чувствителност и свързаност с особеностите на изконните ценности на българския народ заслужават уважение.
Основната задача пред творческата интелигенция остава свързването на литературните ни образци с динамиката на съвременния свят и неговата естетика чрез създаване на оригинални, открояващи се по дух, форма и съдържание силно въздействащи творби.
Поредният алманах с творби на автори от Дружеството на писателите в Плевен разкрива стремежа на творците да не изостават от времето на непрекъснатите промени, теми, влияния, отклонения с неясна стилистика и дръзки опити за неуспешно защитена оригиналност.
Подбраните от екипа редактори творби представят най-доброто, съзнателно избягвайки творби с неясни внушения, лишени от жизненост поанти, лишени от оригиналност теми и образи.
Необходимо е да подчертаем вниманието, отделено на юбилярите. Сред тях са Христо Ганов, Георги Константинов, Татяна Любенова, Зоя Минева, Спаска Гацева, Валери Петров, Ваня Петкова, Боян Горанов.
Представените текстове отразяват различни теми и различни късове от нашето време, но по своя дух и послания те оформят една разнообразна сюжетна, цветова, с богати нюанси картина на съвременен Плевен.
И ако Христо Ганов ни напомня за мимолетността на времето със звучността на неговото предупреждение: „разпадането е напомняне”, Георги Константинов дръзко заявява: „стига измами, горе сърцето”.
Татяна Любенова е още по-директна, заявявайки: „Може би все пак ще оцелеем под тази поднебесна жар на Времето”. Зоя Минева напомня силата на живота чрез: „И все някой ще забрави вратата, да стане течение”.
Разглеждайки живота като възможност, Спаска Гацева заключава: „И ако до креслото ти случайно осъмне някой, - значи си спасен”. Валери Петров установява тъжно с изричното право на поет, че в любовта „бавно, неумолимо, неусетно се стопяваме”. Изключително оптимистично е заключението на Петко Спасов: „Но и след тъмна нощ се съмва”.
Поезията е духът, който със словото си разкрива страни, кътчета, тайни, въжделения, чийто смисъл е осветяването на пъстрата и непрекъснато променяща се сетивност и същевременно въпиещата нужда от разкодиране на думите.
Те са свързани с невидимото, но въздействащо чувство, което ни превръща в част от вълшебството на живота, колкото и неприемлив да ни изглежда понякога.
Усещането за съвременност и тоналност, възпроизвеждаща различни исторически обусловени възприятия и изводи, предлага нова образност, динамика и използване на думите като знаци, напомнящи, че поезията не е занимание за скучаещи хора.
Тя се явява барометър на чувствата, които вълнуват не само поетите, но и техните читатели. Днес поезията не е пакет от думи, заети от римния речник, а дръзка изява на духа на съвременния човек.
И, ако трябва да сме искрени, ще споменем, че в структурата на алманаха са вплетени безброй тънки линии, характеризиращи не само духа на поколенията, но и разликите между тях, без това да нарушава правото на поезията да възвисява, а човекът да я игнорира поради своята незаинтересованост и прагматичност, една от тъжните страни на нашето всекидневие.
В този смисъл се поставя въпросът за недостатъчно развитата съвременна тематика, част от представените в алманаха творби са дълбоко свързани с миналото, с личната съпричастност към визуализацията на природни картини, разкъсване плътта на поетичните изрази чрез опит за оригиналност и модерност.
И въпреки това алманахът е доказателство за любовта към поезията и стремежът на авторите да запазят усещането за приемственост и препращане на собствените си възприятия към бъдещето.
В представените стихотворения с разнообразна тематична насоченост се открояват познатите теми за любовта, историята, оценката на времето, в което живеем, надеждата за спомените чрез идващото време.
В тях има и радост, и болка, поантите са искрени, пъстри, духът е несломим, терзанията и страховете създават палитрата на поезия, разкриваща вътрешния свят на авторите.
Чувствата избуяват чрез един от стиховете на Найден Вълчев, разглеждащ походът на човека през неравностите на живота, за да признае, че всичко случило се го превръща във спектакъл с един актьор.
Откривайки планетите, които обитават творците, любителят на поезията ще прочете дръзкото изявление на Елена Вълкова: „Без да ви плаша, без да ви съдя, аз, по рождение, съм и стихия”.
С трохите на надеждата Лалка Павлова придава на живота магията на утрото и усещането за равенството между бедността и богатството, мечта на поет, който разчита кода на живота чрез светлината и усета за принадлежност към него.
Христина Комаревска е открила вълнуващият я полет на юг заедно с ятата, един образ на сбогуването без тъга и болка. Стиховете на Гюлшен Алиева са напевни, в тях се срещат думи, които събуждат спомени, оцветяват поетичния разказ с боите на залеза и утвърждават неизчезващия образ на бащата, на пшеничените лета, на едно минало, което се преселва чрез нея в нас.
Албена Декова използва кръговрата на душите, кодирайки световете чрез повторяемостта на появата на слънцето с неговия екстаз, екстазът живота. Ена Цветанова сполучливо включва историята в собственото си съществуване с една дума „героите”, за да заяви ясно отношението си към робството с гордото: „Аз съм свободна от моето”.
Ирена Цветкова разкрива отношението си към различния днес свят, лишен не от спомените, а от красотата на детството, преминало в друго време със съвсем различни ценности, от които наистина е останал само носталгичният спомен.
Васил Станков (Рудар) е завладян от следите, останали от миналото, преплетени с възторга, предизвикан от природата и нейната непреходна красота. Нина Чилиянска пресъздава с лекота в три четиристишия историята на една любов, втъкана във времето и превърнала се в душата й в неповторима картина.
Осман Мустафов обича стихът да е нежен, но и сериозен, втъкавайки в него съвременни проблеми, но винаги обвит в сиянието на любовта, еднакво силна за всички възрасти, за да изрече тържественото: „Човек през своята есен най-мъдро обича”.
Люлин Занов е поетът, чието перо е потопено в родната земя, търси опора в миналото, но и в съвременността, неговото коляно винаги е превито пред селото и селската къща, а дъхът на полето струи от стиховете му.
Наташа Басарова е съсредоточила вниманието си, в едно от двете си стихотворения, върху женската сила и е успяла да създаде запомняща се поанта: „Когато силната жена тъжи, крие страданието зад усмивка и не защото вярва в лъжи, а защото на душата си тъче завивка”.
Поетът Боян Горанов е представил детайлно битките за Плевен във връзка със 145 години от славната Плевенска епопея. Второто стихотворение, с любовна тематика, допълва неговата литературна биография.
Амплитудите в творчеството на Весела Димова придават на творбите й от лажерност до дръзки предизвикателства. За нея поантата се превръща в чаша, чието съдържание трябва да се изпие наведнъж. Любовта е отразена като филмова сцена, там, на последната есенна маса се изпива последната чаша любов. И умира.
Велина Ценкова държи в ръката си светлия дар на миналото - едно ключе, ключето на любовта, получено, но невзето. Здравка Шейретова, опирайки се на своя жизнен и поетичен опит, е категорична: „Животът ни река е, в която можеш да нагазиш един единствен път”.
Страхил Ерменков е осъзнал, че думите, произнесени на глас, пак се връщат преродени при нас, но той надживява и това, за да обяви на любимата, че ще я обича до онзи миг, „когато за отдих някой ден сърцето спре”.
Мариана Еклесия, осъзнавайки мимолетността на живота, възприема надеждата чрез откритието, че тя е в самите нас под лъчите на вечно топлото слънце.
Има само време за обичане - това е кредото на Геновева Неделчева, свързвайки всекидневните действия само с мига, в който човек изпитва безброй други чувства чрез ритъма на живота и неговите чисто човешки вариации.
Пламен Игнатов се възползва от градската среда, за да обобщи своята човешка изповед по различни проблеми с характерната за него вяра: „Животът, когато си тръгва, все пак любовта продължава”.
Отделно, но в никакъв случай поставяйки граница, ще споменем няколко млади поети и писатели, чиито творби са публикувани в този брой. Те заслужават това със свежестта и несигурното, все още неосъзнатото чувство, за превземане бастионите на голямата литература.
Людмила Стоянова в своята импресии „Сънувах човек” се отъждествява с лирическия герой, който в съня си чупи оковите на хоризонта, макар да знае, че един ден сънят им ще се превърне в светулка в бутилка, отнесена от времето и морето на живота.
Асан Хаджипехливанов, с перото си на търсещ творец, талантливо е предал чуждия опит като свой, създал е приятни и незабравящи се образи като: „косачите са окосили залеза”, „лудият преглъща залъци лято” и „гнездата щъркелови да обосеят”.
Мая Христова разкрива свят на очакване, мъдростта е в тревогата как ще търсиш себе си в пъзел с несглобими части. Борис Борисов се забавлява, взрян възхитено в живота, в стиховете му прозвучават нотки на учудване, но и на протест срещу неопитомения му подслон, срещу липсващото му слово, и забележете - неговата констатация: „когато още бе то”, един образ, подсказващ ни загуби, които все още не сме осъзнали.
В този дух представените творби от деца от кръжока на Албена Декова подсказват, че неотменимата, но позабравена задача на писателите, е да работят с младото поколение, подпомагайки го да осъзнае силата на словото и на личната си свобода всеки да намери крилата си да полети и да остави следа.
За Дилек Мустафова, Мерт Карнобатлъ, Иван Кучев, Самуил Илиев, Светлозара Марковска, Анжела Марковска, Патрисия Василева и Марина Игнатова представянето в новия алманах е повече от мечта - това е отваряне на вратите към личното литературно творчество и това е, което заслужава внимание.
Четейки красивите, но все още не укрепнали творчески поетични и прозаични опити, представянето на авторите - членове на дружеството, пишещи за деца, ни убеждава, че към младите трябва да се пристъпва внимателно и със съответната отговорност.
Петко Янков, Гергина Давидова, Вана Николова, Витка Витанова, Венета Йочева, Евгения Вътева, разкриват един непрекъснато променящ се детски свят, обогатен от собствените им чувства с усещането, че те се вплитат във венеца на бъдещето, в което приемствеността ще роди дръзновението на техните литературни последователи.
Представените хумористични и сатирични творби разкриват различни по сила и внушения поучителни ситуации (Атанас Славчев); предупреждението на Евгения Вътева да бъде даден шанс на бъдещето; кривдата и правдата, видяна през призмата на клиничната пътека на Иглика Нинова; коренът, който тегли лирическата героиня към своя род, според Христина Комаревска.
В областта на прозата отбелязваме стабилното присъствие на Пелин Пелинов с пространния му разказ „Родолюбците от Щип”, един щрих от историята, който вероятно още дълго ще разкрива истинската си същност.
Свилен Димитров се впуска със смелостта на лодкар по бушуващия планински поток в разказа си „Сбърканият триъгълник”, за да стигне до изводи, които не би трябвало да го безпокоят, особено ако се възползва от геометрични понятия, за да реши проблема си, оправдавайки се с живота, както той го нарича с не малка доза ирония - „Един голям тенекеджия”.
„Османовската воденица” на Цветан Лалов е разказ с познат сюжет, разкриващ събитие, което отново ни връща към времена, в които човешкия живот не е струвал нищо за потисниците. Въпросът струва ли си да бъде забравена тази част от историята ни звучи все така остро и съвременно.
Омиротворяването на спомена подтиква Христина Комаревска да ни представи своята неизживяна или възможно изживяна история, преплетена с живота на възрастния й дядо. Това не е спомен, по-скоро е опит да разчете кодовете на миналото, за да открие тайните, които все още я вълнуват.
Откъсът от романа „Кара Билял” на Ема Пенчева подсказва не само добър сюжет, но и драматични събития, повествованието се развива плавно до мига, в който Фатме е взела своето решение да предаде любимия си, за да отмъсти, да го забрави.
Читателят на този откъс вероятно ще пожелае да узнае края на историята, основата е поставена, интересът е предизвикан.
Разказът „Въздушен бой над Дунав” на Петко Яков разкрива истински събития, предлагайки интрига, която ни връща в минало. Разкрива характери, които, независимо от всичко, съхраняват различията си в изключително трудна ситуация.
Иглика Нинова ни предлага две произведения, пресичащи границата между разказа и есеистиката, създавайки сюжети с конкретна цел - да изрази собственото си мнение относно отделни елементи - търсенето на децата да открият себе си, както и да се престорят, че все още не разбират мястото си в живота.
Мемоарните фрагменти на Венета Йочева изобилстват с лични спомени и усещане за болка, тържество на случващото се без да бъде поощрявано или отричано, за да позволи на авторката оповестяването на мимолетното усещане за погребването на чувства и усещания не къде и да е, а в света на спомените.
Положително е поддържането на рубриката „Памет”. В този брой са отбелязани Хинко Георгиев, Димитър Цанов и Катя Ванчева, автори, които духовно все още са сред нас.
Не бихме пропуснали литературната критика на Лалка Павлова. Нейните творби не трябва да ви изглеждат многословни, трябва да й се признае не само познаването на темите, които разглежда, в случая творчеството на Елисавета Багряна, или исторически събития като освобождението на България от османско робство, 180 години от рождението на Георги Бенковски, 170 години от рождението на Стоян Заимов.
Лалка Павлова е като извор, който не пресъхва заради нейния необикновен афинитет към словото независимо от темите, които обитават нейното съзнание. Тя е многоловна, но никога не излиза извън територията на преклонението пред живота на хора и събития, които я интересуват и привличат.
Албена Декова старателно и стегнато ни представя книгата на Свилен Димитров „Случки някогашни и сегашни”, разкриваща един свят, колкото реален, толкова и фантастичен.
Както винаги свое място в алманаха имат хумора и сатирата, с творби от Атанас Славчев (с поучителния му разказ „Предупреждението”); Евгения Вътева в стихотворението си „България” изпраща предупреждение към тези, които унищожават красивата ни родина; Иглика Нинова е насочила острото си перо към здравната система и нейните недостатъци; Христина Комаревска в двете си стихотворения иронизира грешно възприеманата красота и усещането на човека, дарен с крила, че животът (и в най-големия лукс), неговият корен винаги го тегли към своя род.
И още: пародийните народни записки на Петко Спасов, ироничната задявка на Илко Иларионов с неговия „Фонтан”, модерният свят на Наташа Басарова, изявяващ се като ревю и гротеска, кратките, задъхани епиграми на Люлин Занов, в които тържествуват определения като тулупи, кукловоди и още звучни определения за съпътстващи ни съвременни събития, които бележат живота ни.
Игрословиците на Свилен Димитров са звучни, чакащи нетърпеливо отговор, макар че той едва ли някога ще го чуе. Това са думи-обятия, в които роденото се преоценява, отрича или утвърждава, но винаги, поради дързостта на автора да предизвиква, намира нов въпрос, отговорът на който е отправен към съвременника, с неговите безкрайни колебание кое е бяло и кое - черно. И всезнайковците, за съжаление, се множат.
Преводите на Татяна Любенова, Люлин Занов и Петко Недялков обогатяват съдържанието на алманаха, разширявайки територията на словото и премахвайки вече остарелите - и физически, и духовни граници.
Представянето на поредния брой на алманах „Мизия” не е самоцелна инициатива. Обсъждането на творчеството на членовете на Сдружение „Дружество на писателите”- Плевен, е повод да се разкрие ролята на художественото слово в обществения и духовния живот на региона.
В диалога между хората и творците възникват нови идеи, творчески върхове, които следва да се изкачват с ритъма на нашия свят, преобразяващ творците и превръщащ ги в ловци на нови духовни постижения в областта на словото.
Тематиката на земния свят отново е променена, възникват нови световни пожари, творците са тези, които следва не само да ги отразяват, но и да ги използват назидателно, превръщайки ги в един вид поука.
За да имат смелостта да променят с творчеството си, ако не целия свят, то поне своите съвременници, чрез обогатяване на националната литературна традиция, придавайки й общочовешки смисъл.
Това са и темите за писателите и поетите, хумористите и сатириците, членове на Дружеството на писателите в Плевен, теми, разкриващи трагичните за човечеството съвременни събития, теми, вълнуващи всички, които обичат писменото слово и вярват в неговата сила.