Дора Петрова

Винаги съм знаела, че да пишеш поезия не е никак лесно. Да я чувстваш и виждаш в света около себе си е едно, но да я сътвориш, обличайки мислите си в красиви и въздействащи думи, е нещо съвсем друго. Аз не мога. Да пишеш стихове, означава да се разлистиш пред света, да покажеш бодлите си, своите неравности, несъвършенствата си. За да пишеш стихове, трябва да не се свениш от себе си, от това какво мислиш или чувстваш, от образа, който те поглежда от другата страна на огледалото.
Когато наскоро чух стиховете на Делиана, си помислих точно това - как една жена може да е толкова крехка, привидно слаба и неизбежно свързана с мъжа и в същото време да е толкова силна в изричането на тази свързаност? От къде намира сили да бъде винаги вярна и чиста в поривите си за щастие? И каква е тази невидима жизненост, която тече по вените й, пулсира тихо в лъчите на деня и тупти така силно, когато всички други заспят?
Малцина знаят, че Делиана Начева започва поетическия си път още в ученическа възраст. През следващите години нейни стихотворения са публикувани във в. „Чирпански новини”, в. „Уикенд” и сп. „Наше минало”, както и в сборника „Писма от другата литература”. Несъмнено обаче домът на Яворов, където тя работи от 2007 г., укрепва таланта й и дава тласък да издаде своите лирически текстове.
„Само с поглед” (2020 г.) е първата поетическа книга на Делиана Начева, която откроява дарованието на един деликатен човек с голямо сърце, което долавя най-фините вибрации на болката, тъгата, но и на щастието и любовта.
Във втората си книга - „Очертанията на сърцето” - Делиана е по-уверена, по-чувствена, и с по-голямо сърце, което жадно поглъща мечти, сънища, болки и страхове. Това сърце често застава на ръба на света и гледа надолу към пропастта, без да се страхува, защото вероятното му падане би изглеждало като полет. Изборът на заглавието на книгата насочва към пулсациите на чувствителната личност, към границите на човешките търсения и питания. А рисунката на корицата илюстрира, че очертанията на сърцето сякаш едва побират и удържат неговия стихиен ритъм.
Книгата съдържа 60 лирически текстове, композирани в три цикъла - „Само с дъх”, „Озарения”, „До следващата нощ”, които само привидно са самостойни, защото творбите образуват единен емоционален поток, носещ полетите и потъванията на душата, прозренията от лудото надбягване с времето, мислите - ято в зимното небе. В уединение лирическата героиня търси дълбините на своето битие и се стреми да съхрани своята идентичност, немислима без любовта.
Любовта е водещият мотив, който организира всички стихотворения в синтетично цяло. Тя споява най-контрастните чувства на лирическата героиня, нанизва ги като перли, редува ги, преплита ги в мека поетическа тъкан, която внушава, че любовта е невъзможна без болка, а щастието без отчаяние.
Чувствата са само загатнати, плахо извиквани, а влюбването, макар и често търсено и желано, е плашещо. Страшно е да разбереш, че самотата осмисля дните ти:

Заключвам сърцето си
между часовете и минутите
Самотно е в думите,
които така и не изрече.

Четейки стиховете на Диляна, ние сякаш попадаме във водовъртеж от чувства, който ни придърпва навътре към необятното, сякаш сме в центъра на торнадо, започнало от самите нас, предизвикано от стихийните емоции на съня, мечтателността и виталността. Героинята се променя във всеки един нов ред - ту е плаха, чуплива и невинна, ту дръзка, приласкаваща и изпитваща любимия, но винаги устремена.
В поетическия свят на Делиана времето е счупено, думите се ронят, а душата е рисунка. Този свят е плод на нейната убеденост, че в края има истина - дълго жадувана през деня и изстрадана през нощта.
По несигурния път, по който лирическата героиня поема, тя се докосва до идеята, че жената и мъжът са едно цяло, че те никога не са се изгубвали и че през цялото време техните сърца са биели в едно.

Душите се срещат
и в светлина се превръщат,
там, където пространството
не е пространство,
времето не е време…

Героинята ту потъва в празното, ту се разтапя в една измислица, защото знае тайни, има споделени спомени и не се страхува да остане сама, а най-вече защото знае какъв е цветът на целунатите устни.
Тя жадува чистота в мислите, в чувствата, в казаното и премълчаното. За тази чистота е готова да се бори със сетни сили, дори на моменти да осъзнава, че тази битка е обречена.
През деня героинята влиза в ролята на една обикновена жена, чието ежедневие е подчинено на услужливото чувство да обича, да се слива с любимия, да бъде не себе си, а негова. През нощта обаче тя се превръща в самодива, която тихо се събужда и открива своята сила, красота и превъзходство:

Искам да погледна живота в очите
и да се слея в новия непокварен ден…

Новият ден предвещава и нови преживявания, нова самоличност. Тази двойственост е естествена. Тя вдъхва смелост на героинята, зарежда я с увереност и я изразява пълнокръвно.
Делиана е смела, защото по пътя, по който е поела, разбира, че жената принадлежи най-пълно на самата себе си. Тази жена оставя невидими следи, нишки, които са спасение за всички, потънали в крехкия свят на надеждата. Гласът на нейното сърце оставя посланието, че любовта е истина, а сърцето, закалено в такава любов, е обречено на вечно щастие.

И лети в тишината душата
небесно светла, лека, безкрайна,
колко много й трябва да бъде единствена,
колко малко й трябва - шепа вятър в късче
небе.