Йоан Нечев

Писателят Тихомир Петрашков с псевдоним Тишо Перото не споделяше мнението на колегата си Богомил Райнов, че няма нищо по-хубаво от лошото време.

Колчем погледнеше навъсеното небе той си представяше, че и утре, а защо не и в другиден, ще гази калта между натежалите от рози редове, а отгоре му ще се сипе противен дъжд, който можеше да му докара настинка, да не кажем нещо по-лошо.

Жена му, госпожа Флора, която беше оптимистка по природа, гледаше на това като временно явление, докато той й опонираше, че вече от една седмица това явление е по-скоро постоянно.

За пояснение ще кажем, че семейството на писателя, притиснато от внезапно намалелия семеен бюджет поради непредвиденото съкращаване на госпожа Флора от поста й на начална учителка, бе изпратено от трудовата борса да бере рози.

След първоначалният шок, госпожа Флора все пак успя да убеди съпруга си, че творчеството си е творчество, но трябва и да се яде. С това писателят не можеше да не се съгласи.

Затова, ще не ще, той прие тежката съдба, която го прати на калното поле при новите му колеги - циганите, които сега се наричаха роми.

Ето, и днес. Точно в пет часа и двадесет минути Тишо Перото седна заедно с госпожа Флора до шофьора бай Георги, който беше и собственик на розовите масиви.

Закопча колана си, тъй като бе предупреден, че сутрин катаджиите спират за проверка само бусове. И тъй като се возеше именно в бус, той се завърза, не защото го плашеше глобата от петдесет лева, а защото бе принципен човек.

След около петнадесет минути превозното средство заобикаляше дупките по изровения асфалт, а когато не успееше, ги подхвърляше към тавана или към вратите, в зависимост от вида и размера на дупката.

След това неволно гимнастическо изпълнение бусът най-после пое по росната ливада и спря до познатата барака със счупения стол и безкракото канапе на земята.

Тишо взе два празни найлонови чувала и се спря пред петия ред, броено от дясно на ляво. Тоест, на същият ред, който бра вчера, че и завчера. Госпожа Флора се нареди до него. Щяха да берат от двете страни на реда. Така нямаше нужда да се връщат.

Розите бяха подгизнали от вода, хоризонтът беше отново потискащо сив и започна да ръми. Изобщо, същата позната от седмица картинка. Различното беше само, че сега беряха лице в лице с половинката му, което беше малко изнервящо.

За щастие, през първите десет минути госпожа Флора бе прекалено заета с розите и Тишо си отдъхна. Но изведнъж госпожата спря и се изправи, като огледа декорираното с черни облаци небе и за негово учудване каза:

- В това няма и грам романтика. Как ми се иска да чуя нещо красиво, а не подвикванията на циганската фамилия от съседните редове!

- Аз мога да ти помогна - обади се писателят.

- Това би ме изненадало - изгледа го госпожа Флора. - Все пак ми е любопитно какво ще ми предложиш… Не предполагах, че си падаш по романтиката.

- Само че при едно условие, драга. Да познаеш кой е авторът.

- Естествено! Аз съм учителка. И литературата ми е професия.

- Е, тогава слушай:

„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунно-сребърни води.
И над тъмният й гребен, сякаш в болка безнадеждна
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди…”

Госпожа Флора се замисли, но след малко си призна:

- Не си спомням. Сигурно го няма в училищната програма…

- Е, все си чувала за Христо Смирненски - подхвърли съпругът й.

- Естествено! - възкликна госпожата. - „Ах, летете ескадрони!” и тъй нататък. Но това, което цитира, е наистина красиво. Печелиш!

Думите й бяха заглушени от поредната кавга от циганите до тях:

- „…Со керес… Кандърма йок!…. Гелийорум .. Мале-е, лиазъм япълсън!”

Тука вече писателят не издържа и се развика, като от това се получи интересна мешавица от стиховете на Христо Ясенов и бушуващата ромска разправия:

- „През гранитните огради на замислените здания”… Чок ниисъджак…. „Всяка скрита скръб заплаква, всяка горест зарида”… Вер бир джигара! Не рейе гьозгерим… „И събужда се вълната на заспалите страдания”… Бак онун аклънъ… „Сякаш пее, сякаш плаче тишината на града!”… Гелиьорум! … Язък, диел еми язък!… Малии! Не атмъшън бей гиби!

- Ех, дотук сме с романтиката! - констатира Тишо Перото, като се обърна към госпожа Флора. - Дай поне да напълним чувалите!

Към осем часа писателят, разжалван в берач, се надигна и усети как кръстът го заболя. Не беше обикновената тъпа болка, а някакво пронизване, от което му се зави свят и краката му натежаха.

- Май трябва да си почина - каза той на половинката си. - Ще седна за малко в бараката на любимия си счупен стол.

- Какво стана? - разтревожи се госпожа Флора. - Блед си като платно!

- Изглежда се пресилих - рече Тишо. - Ще ми мине, не се безпокой!

- Валидол искаш ли?

- Не питай мен, а кръста ми! А краката си усещам като два бетонни стълба.

- Можеш ли да вървиш?

- Мога…

- Тръгвай тогава! След малко ще дойда да те видя - каза загрижено госпожа Флора. - Само да си довърша този храст…

Писателят закуцука към спасителния пристан, като при това залиташе, защото теренът бе толкова неравен, че при всяка крачка беше загадка къде ще попадне кракът ти - в дупка и върху някоя бабунка.

Това не можеше да се предвиди, тъй като високата мокра трева покриваше всичко. Без видими травми като изкълчване или, не дай си боже, счупване на глезена, Тишо стигна до заветния счупен стол в бараката и се строполи на него. По чудо столът остана цял.

Известно време той се упражняваше в изкуството да пъхти и пъшка, а после пъхна една цигара в устата си и я запали, за да прочисти дробовете си от чистия въздух.

В дима на цигарата пред него изплува образът на Димо Циганинът, който нижеше тютюн в саята на дядовата му къща в Любимец.

Грубо казано, той беше нает от баба му Лесена да ниже тютюн за стандартната надница от пет пакета „Тютюнопроизводител” на ден. Цигарите се даваха като безплатен бонус на работещите в Текезесето, а баба му работеше точно там.

Освен пълната кошница с пакети „Тютюнопроизводител”, тя получаваше и две дамаджани шарлан. Сега такова чудо няма, но общо взето то представляваше нерафинирано олио със специфичен вкус.

Тишо си спомни, че дядо му беше най-бедният човек в селото. Професията му беше чобан, както викаха в Хасковско на овчарите. Покрай него бъдещият писател усвои още като дете тоя занаят, защото всяка година родителите му го пращаха всяко лято в село Любимец.

Та като най-беден човек неговият дядо Иван имаше едноетажна къща със сайвант до гарата, кочина с две прасета, кошара с тридесетина овце в задния двор, безброй кокошки, пуйки, патки и юрдечки, както и четири декара овощна градина до къщата.

В нея се раждаше какво ли не - ябълки, круши, сливи, череши, праскови, кайсии, смокини и всичко, което човек може да си представи.

Сутрин малкият Тихомир с голям комат от току-що извадения от пещта хляб от баба му, с пъхнато вътре парче овче сирене, откъсваше един голям домат „Биволско сърце” от зеленчуковата леха и тичаше да играе с децата на блатото до мелницата… После потегляше върху магарето Марко да пасе овцете с дядо си. Златно детство!

А сега, вече побелял пенсионер, Тишо Перото береше рози, за да може да си купи здравословния пълнозърнест хляб, с който тогава хранеха само кокошките и прасето…

- Колко странен е животът! - размисли се той. - Преди, когато имах всичко, си мислех, че нямам нищо, а сега, когато би трябвало да имам всичко, нямам нищо…

Тогава го стресна звънът на мобифона му. Той го извади от джоба и чу гласът на любимата:

- Добре ли си? Виж дали нямам някакви мокри кърпички в чантата ми, че се убодох на един трън!