Пиер дьо Ронсар

бележка и превод: Милена Върбанова

В памет на моята единствена дъщеря Елена

Когато през 1570 година, след дълъг престой в своя манастир, Пиер дьо Ронсар посещава Лувъра, той се вглежда с изненада в едно ново лице, което през следващите месеци и години изцяло го завладява. Това е умното изтънчено лице на придворната девойка Елен дьо Сюржер, наследница на виден род, небогата, но високо образована, открояваща се посетителка на светския литературен салон на госпожа дьо Рец, където я ласкаят с прозвището “Минерва”. В момента на срещата им Ронсар е вече 46-годишен, измъчван от задълбочаваща се глухота, последица от тежко заболяване в юношеството му, лесно изнервящ се от дворцовите ритуали, които все по-често заменя с тишината на абатството “Свети Козма” край Тур-а Елен сияе в първия блясък на младостта. Отношенията им остават “непорочни”, въпреки че момичето, отхвърлящо страстните пориви на застаряващия мъж, не е равнодушно към даровете на славата, с които “принцът на поетите” го отрупва. През 1578 година, в петото издание на своите “Творби”, Ронсар включва две книги с прекрасните “Сонети за Елена”, придавайки антично величие на своята последна любов, превръщайки се в Омир за своята любима. Името Елена е ключ към древния мит, подновяван, разнообразяван, допълван във всеки сонет, така че в своята цялост, те постигат пълнотата и силата на епическа възхвала. Изградени са в обикнатия от поета дванайсетосричен александрин с цезура в средата, форма, която им дава здравината и елегантността на езически мраморен храм или измамното спокойствие на огледална езерна повърхност, набраздявана често от вихрите на любовния бунт.
Днес притежаваме убедителни доказателства, че във вените на влюбения Ронсар е кипяла българска кръв. В “Елегия на Реми Бело” той самият свидетелства за българския произход на своя прадядо, факт, безспорен за неговите първи биографи и напълно потвърден от родословния документ на семейството му, открит от нашия изследовател Любомир Йорданов в Националната Библиотека в Париж през 1975 г. Това трябва да насърчи преводачите ни да облекат в българска поетична плът обилното творчество на Пиер дьо Ронсар, което засега само отчасти е познато на българския читател.

——————————

Из Книга Първа

——————————

Сонет I

Във тоя първи ден на май ти се кълна
във Кастор и Полукс, чиято си сестра,
в лозата, с пипала обшила кестен здрав,
в ливадите, в леса, шумящ в зеленина,

във пролетта, дете от жива светлина,
в чакъла, зрял опал вдън речните недра,
във славея, пръв глас на пойната гора -
не ще възкръсне в мен друг образ на жена.

Обичам само теб. В душата си избрах,
а не във порив сляп прекрасното лице.
Да искам и да дам любов не ме е страх.

Един е пътят - ти си крайната му цел.
До твойта същина да стигна пожелах -
измами ли ме тя - спри да туптиш, сърце.

——————————

Сонет XXII

Щом в зимна пустота духът й е приспан,
щом нейното сърце тупти под броня лед,
щом в мен не търси мен, а дара на поет,
защо бях луд до днес да страдам окован?

А името, родът, високият й сан,
какво ми носят? Срам, затвор, позорен гнет.
Не съм тъй стар, Мадам, та радостно приет,
край друга да не спра, макар от теб презрян.

Амур си е дете и няма да спести,
че с толкоз хубост чак не си честита ти,
та да отблъсваш с жест нехаен любовта.

Не мога в младостта да върна мойте дни,
сега съм посивял, такъв ме обикни
и със любов докрай ще ти се отплатя.

——————————

Сонет XXVIII

Любима, ти мълвиш в Монмартр* впила взор,
притиснала чело в прозореца до мен:
“Покой и простота, живот усамотен
бих предпочела аз пред бляскавия Двор.

Над мойте сетива духът ще властва горд,
ще отзвучава в пост, в молитви моят ден
и знакът на Амур ще бъде заличен
и няма в мойта кръв да влива той раздор.”

Отвърнах ти:”Нима не лумва пак пожар
от огъня, макар под пепел да е скрит?
Връхлита той, руши свещения олтар,

в пустини, в градове, навред любов гори,
на всички богове Амур е господар.
Не ще го усмири молитвата дори.”

————

* В Монмартр е съществувал много известен женски манастир - „Абе де дам дьо Монмартр”.

——————————

Сонет XLII

Избрала си духа, повярвай ми, грешиш,
с плътта си в спор, а тя е висша благодат,
цената й расте със опита богат,
а другото е сън, загадка и фетиш.

Във порива към дух и интелект кръжиш
като Икар в един многострадален свят,
в живот без аромат, без топлина и цвят.
Уж влюбена в духа, ти глупостта цениш.

Придворния мъдрец ще победиш в диспут,
щом сочиш Трисмегист и с още малко труд
назубриш от Платон по някой друг цитат.

Но аз кипях и врях сред тая суета
и празният й слог до смърт ми е познат.
Презирам всеки фалш, ценя правдивостта.

——————————

Сонет LV

Любимата от сън във ранен летен час
пробуди се, щом Феб подгони своя впряг.
При нея бе дошъл Амур да пълни пак
колчана със стрели от светлина и страст.

Две ябълки съзрях във пазвата й аз,
от хесперидски по-желани в своя зрак.
Богинята от Книд ще им завиди чак
и таз, чиято гръд откърми бога Марс.

Такъв лъчист овал, на Фидий идеал,
ваяние от кост и форма от кристал,
спрял на Персей дъха, щом Андромеда той

видял: отломък бял, на ужаса творба.
Скована в смъртен страх сред морския прибой
лежала тя с гърди - две мраморни кълба.

——————————

Из Книга Втора

——————————

Сонет XXVI

Таз, чийто разум бе пометен от страстта,
зачената от Зевс във лебед въплътен,
на Кастор и Полукс сестра, божествен ген,
за който влезе в бой Европа със света,

ловейки своя лик във огледало, тя
едва го разпозна - от старостта сразен:
“Нима за тая плът, белязана от тлен,
наивните мъже проляха си кръвта?

Жестоки богове, крадци на наште дни,
гасите пролетта на смъртните жени,
а жалката змия празнува дълъг век.”

И двойника горчив Елена с плач разби.
За теб е тоя мит, повярвай ми, човек
изгуби ли април, в октомври ще скърби.

——————————

Сонет XXX

Когато от Амур понесена, влетя
в салона и се вля във танца поривист,
навън бе нощ, но ти със поглед я взриви,
избухнаха искри и утро запламтя.

Божественият танц телата завъртя,
разпръсна, сбра ги пак, в спирала ги изви,
разгъна ги в дъга - тъй в знойните треви
тече Меандър, път поел към вечността.

Плетеше танцът кръг, триъгълник, стрела,
подобно ескадрон от жерави, крила
разперили далеч от севера студен.

Греша, не беше танц, струеше ти отвъд,
небесно естество бе леката ти плът,
трептяща като лъч, в земята отразен.