Петя Цолова

* * *
Имах. Раздавах. Себе си бях!
И пак съм такава - от раздаването
не обеднях.

——————————

* * *
И продължава да расте купът с въпроси.
За този свят и за човека, за вечното във краткостта.
И все тъй мамещо извива над бездна своя мост животът
като дъга, преметната нехайно от неразчетеното в дните днешни
до неизвестното зад прага на смъртта.

——————————

* * *
Все по-малко несъмняващи се в нищо точки, вече.
Все повече, все по-настойчиви въпросителни.
Все по-чести многоточия, оставящи края отворен.
И почти без удивителни.

——————————

* * *
Вече знам и как се попада в ада.
И как се излиза оттам.
Разбира се, става дума отново
за Нейно Величество Любовта.
Но само за онази любов, която
и с болката, и с тъгата й,
бихме предпочели отново
дори и пред радостта.

——————————

* * *
Не, не ме съжалявайте, не ме жалете.
Дошъл е най-после и този предчувстван миг -
хвърлям през рамо всичките загуби накуп сполетели ме и, за да изляза
на болката от дълбокия ров, вече
по отвесната му стена се изкачвам макар пълзешком.
И помнете - зная къде отивам:
при надеждата, вярата и любовта се завръщам
като във винаги подслонявал ме вярно
мой дом.

——————————

* * *
Из ония дни гледам ръцете си - не мога да ги позная.
Заприличали са досущ на мамините…
Каквито ги запомних накрая.

——————————

* * *
И когато в пътя житейски неочаквано ме застигне страх,
или отчаяние ме скове с дъха си леден,
припомням си аз онази повеля, която сама си избрах:
всеки свой ден изживявай така, сякаш ти е последен.

——————————

* * *
Въпроси, въпроси, въпроси - умът непрестанно срича.
Но ето и два отговора безпогрешни сред тях:
само безсилният да обича, по любовта може
камък да хвърли. Само най-големият грешник
може да я нарече грях.