90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЛЮБЕН ГЕОРГИЕВ

Продрум Димов

През 2001 г. този, изключително скромен, духовно извисен и рядко интелигентен интелектуалец, с приносно присъствие в родното ни литературознание и литературна история си отиде ненадейно от този свят.

Недоумявам докога унизителното пренебрежение към изконните ни духовни ценности ще продължава да ни погубва като нация с доказани културни традиции и стойности, с които трябва да се гордеем пред другите народи.

Здравият разум не може да мълчи и е длъжен да осъжда категорично това безразсъдно поведение, което ни унижава, покривайки с праха на забравата достойни съзидатели на духовния храм на отечеството ни.

Именно тези тревожни съображения ни заставят да си припомним ролята и мястото на Любен Георгиев в генезиса на съвременната ни изящна словесност.

Роден е на 13 януари 1933 г. в София. Израства в рядко интелигентно семейство, което предопределя до голяма степен бъдещото му успешно развитие.

Завършва гимназия в столично авторитетно учебно заведение, а след това и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Още като студент литературните му интереси го отвеждат да диша въздуха на самодейните кръжоци по „Теория на литературата”, „Васил Воденичарски” и „Цветан Спасов”, където получава първата школовка младият литературен творец.

Там го впечатлява, че мнозина се увличат да пишат стихове, а много малко се опитват да нагазят в нивата на прозата.

И в същото време вижда, че критиката е загърбена и зее като празно пространство, в което не всеки, особено младите, не се решават да търсят творческа реализация.

Малцина предпочитат да се занимават с изследване и писане на отзиви и рецензии за новоизлезли художествени произведения.

И това го амбицира да потърси себе си в света на литературно-критическата ни мисъл, макар че никога не се задоволява само с чиста литературна критика.

Тази по-разнообразна творческа дейност младият Любен Георгиев осъществява още в началото като редактор на „Народна младеж”, сп. „Септември” и по-късно, сравнително професионално узрял, натрупал опит в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”.

С течение на времето бъдещият литературовед навлиза все по-дълбоко във водите на литературно-изследователската дейност. Усърдната му работа се увенчава с успешна кандидатска дисертация на тема „Петко Ю. Тодоров” и докторска за изследванията му върху Димитър Димов.

Тези постижения му отреждат място на желан научен сътрудник в Института по литература към БАН. Постоянно расте авторитетът и влиянието му в обществото и е удостоен, вече като доцент, да преподава в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

Паралелно с това упорито и целенасочено чете, рови се из необятните дебри на литературата ни, изследва, анализира задълбочено произведения, автори, литературни течения, влияния, тенденции в развитието на родната ни изящна словесност.

Така се раждат и първите му литературно-критически заглавия „Статии и портрети” /1962/, „Полемики по съвременни литературни въпроси” /1965/, „В търсене на нови герои” /1967/, „Наши писатели” /1968/, „Млади писатели” /1969/ и мн. други. Тези издания нахвърлят впечатляващите щрихи, изграждащи облика на професионалния и компетентен литературен критик.

За разлика от колегите му - критици, той постоянно разширява своите интереси, като насочва изследванията си и върху житейския и творчески път на значими български писатели и поети, както вече стана дума за издадените му литературно-творчески портрети на Петко Ю. Тодоров и Димитър Димов.

В тази насока той отиде много по-далече, обогатявайки литературната ни история с една поредица от монографии и литературно-критически очерци. Сред тях се открояват заглавията, посветени на „Христо Смирненски” /1962/, „Димитър Бояджиев” /1963/, „Васил Воденичарски” /1964/, „Пеньо Пенев. Поетът с ватенката” /1965/, „Георги Кирков. Майстора” /1967 /, „Любомир Левчев” /1985/ и други приносни издания.

И може би това негово вглъбяване в текущия ни литературен живот дава основание на Здравко Петров да сподели, че Любен Георгиев умело съчетава в своята творческа дейност литературния историк и изследовател с естетическите търсения на критика, боравейки компетентно с инструментариума на монографията, литературнокритическата мемоаристика, проблемната статия, литературния портрет, рецензията и пародията.

Едва ли може да се добави още нещо към тази творческа характеристика, направена от известния ни литературовед от Шумен.

За отбелязване е, че литературнокритическите му разходки съпътстват неизменно неспокойното му всекидневие, бродейки не само из миналото, но с неукротим афинитет плува ненаситно и из творчеството на Христо Радевски, Йордан Радичков, Божидар Божилов, Първан Стефанов и други съвременни автори.

В този ред от мисли се чувствам задължен да ви припомня и вълнуващите му, изключително сърдечни, близки приятелски отношения с Владимир Висоцки. „Обичах този многостранно надарен творец от съветската епоха - сподели пред мен покойният ни литературовед - за същите негови качества, заради които го обичаха и милионите му поклонници на неговия талант.”

Имал е редкия шанс да го гледа като актьор във всичките му роли на „Таганка”. Срещали са се много пъти в Москва, а също така - и по време на гостуванията му у нас, когато го е придружавал навсякъде из страната ни.

И това му дава възможност да напише една изключително стойностна монография за незаменимия си съветски приятел, която представя през есента на 1980 г. в Клуба на дейците на културата в Пазарджик.

А с Пазарджик - Града на Константин Величков, го сродяват упоритите търсения на следи, спомени и документи, свързани с живота на Димитър Бояджиев, на когото посвещава един изключително приносен житейско-творчески портрет.

Припомняйки си този невероятно надарен наш творец, не мога да не изразя удовлетворението си, че макар и късно, установихме близки творчески контакти в началото на 90-те години в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5, където се бяхме разположили на кафе и раздумка с Евтим Евтимов.

Изневиделица се яви, все така забързан, търсеше някого, но като не го откри, седна на нашата маса. Още от първите думи, които разменихме, ми се стори добронамерен събеседник, земен и достъпен човек.

Като разбра, че съм от Пазарджик, веднага прехвърлихме разговора за неговите посещения в нашия град, посветени на проучванията му за Димитър Бояджиев, за когото беше издал една твърде стойностна книга.

Сетне се виждахме в София и пътувахме из неговите литературно-творчески търсения. Интересуваше се от литературното битие в града ни и сподели желанието си да се срещне с местната културна общественост, макар че е постоянно затрупан с нескончаеми творчески ангажименти.

И на 21 ноември 1966 г. гостува в Клуба на дейците на културата, където говорихме за някои от последните му издания. И, разбира се, отново ни върна към близките му приятелски връзки с Владимир Висоцки, но ударението падна на неудържимия му пиетет към руската литература и впечатленията му от културата на Голямата славянска страна.

Неслучайно той разкри преклонението си към родината на Пушкин и Лермонтов, Горки и Шолохов в изповедната си книга „Русия в моята съдба”, която през 2000 г. попадна в ръцете на първите читатели.

Възползвах се от гостуването му и се поразходихме из нелицеприятните усои на съвременната ни духовност. Неговите тревожни размисли намериха място в едно доста обширно, минорно натоварено интервю, което, онасловено „Наши критици убиха литературата ни”, на 1 януари 1987 г. се появи на бял свят в пловдивското културно издание „Арт-клуб”.

Навремето много силно зашумя чудесната му книга за Пеньо Пенев. Хрумна ми да отнеса отново мислите му към „Поета с ватенката”. А пък той само това и чакал.

„Пеньо - отпусна съжалителен глас той - беше недолюбван от критиката, но имаше огромна читателска аудитория. Монографията ми за него претърпя четири издания. Тя е рожба на амбицията ми да се преборя за поета, за да го защитя от всевъзможни хулители и отрицатели.”

През 90-те години тоталната разруха, която не стихва и до днес, съсипваше обществото ни. В това число огромни са поразиите и в духовния ни живот, не бе пощадена и литературата ни, и свързаната с нея критика.

Любен Георгиев не можеше да се помири за миг с упадъка в духовната ни сфера, особено болееше за унизителното състояние и на литературното ни битие.

А като се отвореше дума за безпощадата, сполетяла литературната ни критика, направо се вбесяваше. „Критиката - казваше той - е абдикирала от обществените си задължения, а отделни критици, намерили мазна котлова храна в трапезариите на чуждите фондации, просто извършиха предателство спрямо българската литература.”

Този достоен труженик на художественото слово беше олицетворение на рядко срещана честност и преданост към своя професионален дълг, ненавиждаше конформизма и никога не правеше компромиси със здравите си социално-граждански, човешки и творчески позиции.

Той осъждаше промъкващите се в обществото ни социални деформации, разминаването с високите социални идеали и налаганата догматика в изкуството и цялостния ни духовен живот.

Имаше непоклатими принципи, които отстояваше в творческата си дейност и затова беше нетърпим за блюдолизците и подмазвачите, които напакостяваха на художествено-естетическите достойнства в литературния ни живот.

Винаги е бил прям, искрен, смел и не цепеше басма на никой, никога не лицемереше, държеше за висока нравственост, чистота в човешките взаимоотношения и за изисканост в художественото творчество.

С това си поведение се оказа неудобен за моралните безличия, които не пропускаха да му отмъстят.

Такъв „непослушен” беше за сп. „Септември”, което затвори безцеремонно вратите си за него като редактор. За щастие, яркият му талант на творец, изумителната му, респектираща ерудиция му отваряха вратите и на най-престижните ни по онова време редакции и издателства.

Такъв беше този уникален труженик на родното ни художествено слово, който ни напусна съвсем неочаквано на 29 януари 2001 г. и днес е удостоен с унизително мълчание, но тепърва ще говори на висок глас за Любен Георгиев неговият ценен принос в националната ни духовна съкровищница.

2 ноември 2023 г.