ИСКАМ ДА СТИГНА ДО РЪБА НА СВЕТА…
Из „Очертанията на сърцето” (2023)
***
Искам да стигна до ръба на света,
да се надвеся над пропастта
и да падна свободна
в шепите на необята.
Докато летя надолу,
страхът от неизбежното
да се стопи
като хапче против настинка
в чаша вода.
Да остане само сладко-киселият вкус
от осмеляването да бъда себе си.
***
Дъждът подрани
и тъничкият му гласец събуди
окъпаните в сън очи.
Полуотворени, те още търсят теб
под завивките на нощта.
Ставам от леглото топла,
тръгвам по мокрите стъпки на дъжда,
изстивам по пътя на есенния вятър,
песента на сърцето
се слива с дъждовната
и стига до теб
с чистия копнеж да бъда твоя.
***
Душата е рисунка върху стъкло -
с дъх замъглява
прозореца към хоризонта,
с пръсти рисува
слънчеви въздишки,
прозрачни мисли,
ветровити надежди
и очертава безкрайността
отвъд видимото,
отвъд това,
което може да се стопи
само с дъх.
***
Думите се ронят,
мълчанието пробожда
и всички късчета
се разпиляват
като цвят
на увяхваща роза.
…Повеят аленее…
***
Счупи се времето
и моментите са малки остри стъкълца,
по които надеждата танцува боса…
… Капка кръв
върху заледената пързалка на миналото,
топла и истинска като спомен,
който споделям със себе си.
***
Не мога да имам небето само за себе си,
не мога само аз да съм дъга в очите му,
след горчивите сълзи на дъжда
от едно непосилно обичане.
Тежко е небето понякога
и е жарко, студено, безмълвно,
измълчава сърцето посвоему
всяко жадувано късче небе.
И лети в тишината душата
небесно светла, лека, безкрайна,
колко много й трябва да бъде единствена,
колко малко й трябва - шепа вятър в късче
небе.
***
Забравих да заключа сърцето си,
преди да прекрачиш прага му.
Сега то е забравено -
ключалка, за която ключ не е нужен.
Ключалката на кутията на Пандора.
***
Май
ще си тръгне внезапно,
като дъжд, който попива в пръстта.
Само кални следи ще напомнят за него.
… и розите след дъжда,
с аромата на отминаваща пролет
и цвят на целунати устни.
***
Немилостта на времето
е пълна с необичане.
Далечни разминавания,
очаквано-неочаквани,
разочароват деня.
Няма ги нощната магия,
пленителната луна,
звездните хоризонти.
Нощта е спотаен дъх
в стаята на душата.
Ако отвориш вратата,
ще въздъхне.
***
Ти никога не ме целуна,
не ме докосна вечността,
непоносимо разстояние
дели на полюси света.
Недоцелуната заспивам,
непожелана,
с ненахранена душа,
нощта е цялото небе,
с което завивам
последната
останала сълза.
Ти никога не ме целуна,
с очи целуваш
очите ми обаче,
а аз летя и падам,
и отлитам,
но винаги
обръщам поглед
да те видя.
Ти никога не ме целуна
и цялата
в измислени целувки,
потъвам в съня невинен,
в който съмва.
И ме целуваш.
***
Високо - в прегръдката на облаците,
над ореола на слънцето,
лъчите спускат люлка
и вятърът я люлее
над всичко земно,
над всичко недопустимо,
над тъмните предчувствия.
Светло и тихо е.
Кожата е поруменяла ябълка.
Примряла от любов,
летя сред облаците,
а въздухът прорязва вените ми
и слънцето под мен се свлича
кървавочервено и още топло
в нозете на земята.
Начева се нощта.
***
В лудото препускане
от себе си да избягам,
в лудото надбягване
с вятъра, с времето,
в това въртене
в кръга на мисълта…
… коленете ми омекват,
пулсът се ускорява,
а ударите на сърцето
кънтят и събуждат
сетивата за ново начало
през корените на миналото,
стъблото на настоящето,
до короната на бъдещето…
… забавям ход и спирам,
уморена и свободна
на прага на отвъдното.
***
Ти не дойде
дори след дъждовната нощ,
когато тишината беше мъртва.
Ти не дойде
дори след прижурящото слънце,
когато самотата бавно залиня.
Ти не дойде
дори след пролетния сняг,
когато душата полугола зъзнеше.
Любовта избуява
след всеки ден, гален с надежда.
Мирише на прясно окосена трева
… след теб…
***
Празнотата ме води
по ръба на небитието,
там, където се срещат душите
и в светлина се превръщат,
там, където пространството
не е пространство,
времето не е време,
а въображението поглежда в очите ти -
сладки кладенци…
… и ме хвърля в дълбокото…
***
Хладен си като мартенски сняг
и черни облаци покриват мислите,
но и тази тъга ще отмине,
ще зараснат раните.
Ще падне снежен дъжд
върху цветето,
което си откъснал.
Снегът ще се стопи
под нозете ти
като ароматен спомен.
***
Всичко е илюзия -
докосването,
споделеното,
дори обичта,
без която не мога.
Гледам през теб
като през прозорец,
а пейзажът е същият:
две дървета посред пролет,
които никога не се разлистват.
В голите им клони
няма гнездо любовта.
Птиците летят
и умират сами.
***
На другия бряг на реката
е всичко.
Тук е страхът -
леденият полъх на времето,
което си отива,
подводните камъни на съвестта,
която боде,
дълбоките води на мисълта,
в която се давя.
Там са очите - два бели облака,
душата - шепа чакано слънце,
и сърцето, което е брод
към всичко мечтано.
***
Звукът от капчука
и гръбнакът на планината,
който разрязва хоризонта.
Мисълта увисва в пространството.
Бяло е - снегът свети
в очите на зимата.
***
Сама съм.
Като пчела върху цвят
събирам последните
сокове на надеждата
в този свят.
Медоносна
е вярата ми
в светлите хора.
***
Прозирно синьо небе.
Птиците са зажаднели
за есенното слънце.
Отнася се духът далече
зад сребърните нишки
на простора -
отвъд облаци лъчисти
и жива птича глъч.
Става тихо и топло.
Потъвам в мислите.
Дълбоко в синьото
политам -
закъсняла хартиена птица
след песента
на отлитащото ято.
***
Не искам да боли,
но не знам как
се превързват солените рани…
… Непосилна мъдрост ми трябва
и чудото на тишината,
време ми трябва да свикна
с двойнствения образ
на отражението,
пречупен през обстоятелствата,
прошка ми трябва,
за да оправдая безсилието си,
спасителен огън ми трябва,
който да не ни изгори…
***
Бавно притихва умът
и сърцето проехтява
като камбанен звън,
пречистено от вяра,
хранено с надежда,
стоплено от обич.
Мигове се ронят учестено
в дланите на пролетта.
Ръцете й се превръщат
в нежно алени лалета,
които вятърът гали
до безпаметност…
… докато сутрешната роса
пълни очите им със сълзи.
***
Кръгът на моята представа за света
е малък, колкото шепа недоверие.
Когато държиш ръката ми,
той се разширява до прегръдка,
която побира целия свят.
***
Слънцето обърна поглед към зимата,
божествено и земно се кръстосаха.
Хората понесоха съдбите си
и вярата оживя,
духът се пробуди,
а смъртта се превърна в живот.
