Любомир Халачев

Много пъти съм чувал от хора, които нищо не разбират от тази работа да казват: „Вие, ловците, не пазите животните и не ги обичате! Вие само ги избивате!” Понякога се ядосвам и започвам да споря. Друг път просто махвам с ръка и се връщам в спомените, които всеки ловец има, щом отива на лов не като в месарски магазин, а както се влиза в стая, където спи малко дете.

Природата е в едно и също време и майка, и дете. Затова всеки, който я познава, влиза в нейните зелени и тихи покои, стъпвайки на пръсти. А кой го знае това по-добре от ловеца! Искам да кажа от добрия ловец, защото вече… хора всякакви. Има такива дето си купуват пушки, защото болно ги привлича гърмът на древния китайски прах, други навличат зелените дрехи и мъчат нещастните си сърца само и само да са по-близо до любимия началник, трети обичат да си разнообразяват менюто с даровете на природата, а четвърти, за които си струва да говорим, стават ловци, защото обичат свежия планински въздух и тишината на гората, защото изгревът в полето им дава наслаждението , което други получават само при вида на задименото кафене.

Бяхме петима - Вальо, баща му, Савата, бай Иван и аз. Не бях ходил зимно време за лисици и затова тръгнах с голям мерак. Студът пукаше клоните на дърветата - петнадесет-шестнадесет градуса под нулата. В шест часа бяхме пред къщата на бай Иван. Пъстрият бретонски шпаньол Мери ни посрещна весело, махайки с късата си опашка. Бай Иван светна лампата да покаже, че ни е усетил и след пет минути ние вървяхме по снега нагоре, към Бабата. Те са два хълма - Бабата и Тепето, които като две любопитни и рошави глави стърчат под белия юрган. Отдалеч върху Бабата се вижда гъстата черна гора. А отблизо всичко е още синкаво и сумрачно бяло. Отзад остават селските огради, гробищата, стреснатият сънен кучешки лай. Мери мята уши по снега, пресните заешки „осморки” я карат възбудено да души, да се върти около храстите. Млада е още и глупава - не знае, че заек тъй се не лови. Това е единствената хитрост на сивия дългоушко и той я владее, както японецът умее ловко да пише йероглифи като тайно се надява, че никой не разбира японското писмо. Е - има хора, дето четат и японски, и още много други неща, като заешките дири например.

Спираме малко над селото. Бай Иван тихо разпределя пусиите. Аз, Вальо и Савата оставаме да пазим подстъпите към хълма. Бай Иван и бащата на Вальо с кучето ще минат през старата зеленчукова градина, покрай горната махала и ще навлязат в гората срещу нас. Тъкмо е времето, когато лисиците се прибират от нощен лов. Бързат те, преди да е просветнало, да намерят спасителната тъмнина на своите лисичи дупки.

Вальо застава над една просека, Савата - до групичка дървета, която го скрива от полето, а аз продължавам надолу. Бавно, бавно - стъпките чупят коричката отгоре и потъват в пръхкавия бял сняг. Полека слизам към един овраг, който през есента е бил пълен с червеникавите топчета на шипките, а сега стои като сивкаво бяла гугла с дребни, червени капчици по нея. Вървя над оврага, като се старая по памет да намирам върха и да следвам билото. След петдесет метра се спускам надолу, изкачвам се от другата страна на оврага и ето ме на стотина метра от втората пусия, скрит под клонестия свод на стар дъб. Внимателно се прокрадвам напред, за да имам поглед върху полето.

Отгоре селото изглежда като картина на Брьогел. Небето избледнява, звездите вече изчезват, сякаш грижлив стопанин минава и загасва една по една стаите на празна къща. От последната къща на селото започва полето, което се свлича надолу и стига до дере, по което пролетно време тече вода. От това дере аз очаквам хитрата лисица да изпише японското си писмо, да протегне оранжево-кафявата си кожа, махайки с пухкавата си опашка.

Отварям пушката. Изваждам два специално направени патрона четири нули, които имат сигурен бой до осемдесет-сто метра, и с удоволствие разбирам, че те лягат в патронника леко, без натиск, досущ като фабрични. В сумрака на утрото медните им шапки меко светят. Щраквам ключа, свалям предпазителя и поглеждам през прозорчето, което клоните на дъба услужливо са ми оставили. Сякаш дете е допряло горещата си ръчичка до премръзналия от студа прозорец - така между тънките, резбовани със студен снежец шарки на клоните просветва бялото поле.

Стоя скрит под купола на клоните и не смея да мръдна. Вятърът затихва, времето сякаш спира, за да си навие часовника. Тишината е пълна. Ако човек, непривикнал  и незнаещ, попадне изведнъж от градската суетня и суматоха в един такъв миг, той може и да полудее или поне ще се запита: „Жив ли съм или сънувам своя вечен сън?”

Двайсетина минути на този студ те карат да размърдаш крака. Очите ми са свикнали със сумрака, пък и започнало е вече да просветва. Леко помръдвам с рамене, взирам се през прозорчето към полето и през сивкавата мрежа на идващия ден намирам подмятащата се фигура на Мери. Казвам „намирам”, защото тутакси отново я губя от погледа си , но сега съзирам двете черни фигурки на бай Иван и бащата на Вальо. Бавно, сякаш търсейки брод през пълноводна река, те се приближават към нас. Ето, вече са близо до дерето. Спират, съвещават се няколко минути. Бай Иван запалва цигара, разделят се и тръгват да обхождат непревземаемите храсталаци, стърчащи от двете му страни. Димната струйка, сякаш панделка завързана за бай Иван, тръгва надолу. Мери се колебае няколко секунди, след това разравя снега след него.

Решавам, че е крайно време да се покажа малко по-навън. Качвам се на издатина, която е полускрита от дърветата пред мене. Опитвам се да стопля дясната си ръка. И точно тогава - ето я лисицата! Кой казва, че не е красива! Тя спира за секунда, оглежда се - явно е почувствала, че Мери идва, но все още не е изплашена. Но веднага се понася с едри скокове нагоре, през нивата към стръмния хълм. Гледам красивите, гъвкави движения на тялото й и не знам дали да не остана още и да се наслаждавам на гледката, която ще трае само секунди.

Иска ми се докрай да натисна услужливата преса на паметта си и да запечатам момента от срещата, за да мога след това да го връщам и да му се любувам, докато съм жив. От друга страна, какво е целият този ловен миг, ако му махнеш най-страстната, най-заразителната част - момента, когато ти и твоята пушка ставате едно цяло в желанието си да победите животното.

И докато си мисля така (а това са пет-десет секунди) лисицата изведнъж рязко извива и се насочва към мене. Не смея да мръдна. Толкова близо изглежда ловното щастие, че дори не искам да мисля, въпреки че сърцето ми тупти със страшна сила и на ум си казвам: „Ах, ето те и тебе! Ето, най-сетне, най-сетне!”

Изчаквам да се приближи трийсетина метра. Вече виждам широко отворената уста, висящия език, острите зъби и топчетата мускули, мятащи се под пухкавия кожух. Мигновено вдигам пушката и стрелям с дясната цев. Тихото, мрачно утро уплашено казва: „Кха!” - и това е всичко. Дори не усещам ритането на приклада. Силният сноп сачми завърта огнената лисица в кървавия си танц, снегът се вдига на малки облачета. Лисицата се превърта и се скрива под бялото покривало. Взирам се напрегнато. Дали природата, уплашена и тъжна, се опита да скрие своето чедо или просто това беше момент на моето въображение - не знам. Спомням си, че стоях така, виждайки отново и отново кратката среща с тази прекрасна горска твар, държах пушката в отпуснатата си ръка, а някъде отдалече чувах гласовете на другите ловци: „Удари я! Удари я!” В този миг аз не ги разбирах, но усещах, че с мен става нещо необикновено, сякаш в последния бяг на лисицата и нейното мигновено изчезване под снега бях прозрял в една съкровена тайна - тайната да общуваш с природата!

Ето, това е! Дори сега , трийсет години по-късно, в едно горещо лято усещам под краката си твърдите корички на замръзналата земя и леко, сякаш с оранжево-кафяво крило, се мярва споменът за лисицата. А пък аз я хващам за опашката, дърпам я назад и тя завинаги остава при мене.