Веселин Андреев

Из „Размисли” (1973; 1980)

„Отдавна търся думи, за да върна на нашите ятачки поне мъничко от топлината, която те са ни дали. Но има ли такива думи?”

Това съм написал преди години, а и днес пак се изправям пред тоя въпрос. Не само за ятачките - за ятаците. Трябва вече да направя опит - да събера мои пръснати думи, винаги малко, винаги недостатъчни.

Да подхвана на глас един свой разговор, воден много пъти мълчаливо и никога неизведен докрай - с хората. Сигурен съм - ще се връщам още към него и в сърцето си, и пред тоя народ, който ги роди.

И всякога ще разчитам, че ще почувствате всичко не само в думите, а и зад тях, ще уловите и онова, което завинаги ще си остане нямо вълнение…

Не че не сме говорили за яташкия подвиг, не че не сме отдавали благодарност на ятаците. По-скоро не сме успели да обхванем изцяло тоя яташки свят - наистина цял един свят! - и да стигнем до пълната му стойност.

Така го виждам сега. Светът на ятаците това е планината, партизанските отряди - нейните върхове. Мислим ли е върхът без планината? А всякога по-привично е да севиждат върховете, да увличат погледа те, да будят възхищение те.

Може това и да е справедливо, нали планините се измерват с върховете, стига тук да не пропускаме величието, неизмеримостта, силата на яташкия планински масив, да усещаме винаги, че той не е мъртва, застинала лава, а жив, от плът и кръв, кипящ. С всичко човешко.

Трябва пак да тръгнем от началото. Подготовката на въоръженото антифашистко въстание в България ставаше при невероятно мъчни, убийствени условия: не разгромена, а засилена с хитлеристкото военно присъствие държава, липса на оръжие, ловка игра на фашистите с националните чувства на народа, дълга безперспективност, разгром след разгром.

Всичко това за ятаците бе много по-тежко, отколкото за партизаните. Казва се, че партизанските отряди воюваха „без фронт и тил”, по-точното е: воюваха на един непрекъснат фронт, по време и по цялата наша земя, фронт, който възникваше винаги и навсякъде, където те действаха.

И все така навсякъде беше и партизанският тил - планинските усои, дълбоките гори, яташкото убежище. Ятаците не откриваха фронт, но бяха винаги на фронта, който врагът всеки миг можеше да им наложи - фронт бе и собственият им дом.

А тил? Те нямаха никакъв тил, освен в твърде малкото щастливи случаи, когато можеха да предугадят удара и да намерят отряда, но тъй като никога не трябваше да избързват, обикновено за тях ставаше късно…

Много рядко ние можехме да узнаем навреме, да стигнем навреме, да имаме сили и възможности да ги спасим навреме. Без свой тил, те винаги действаха в тила на врага, ако се позамислим, в тила на врага казва всичко.

Винаги тръпки ме побиват, когато помисля: обикновено те бяха без оръжие. Воини, които съзнателно са се обрекли да воюват с голи ръце, с гърдите си да посрещат всички удари, с главата си да заплащат своята вярност.

Още тогава в разгара на боя, когато по-малко виждаш другите, а мислиш повече за себе си, аз съм изпитвал - писал съм го - „смътно чувство за вина: ето, изсипваме им се изневиделица на тия мирни хора, заети с грижите си за децата, за дома, за добитъка, беззащитни и уязвими - направо им водим смъртта”.

Дори си мисля - точна ли е тая дума „смътно” - не беше ли и тогава трагично ясно, кърваво и кървящо чувство? Беззащитни и уязвими. Жестоко уязвими. С пълна сила това усещам сега, когато мога от всички страни да обгледам онова време. И толкова по-дълбоко става моето преклонение - големият подвиг е техният…

Да отдадеш живота си веднъж, изведнъж - да, това е величаво, но и по-просто, и по-лесно. Къде по-величаво, страховито е да отдаваш живота си постоянно, непрекъснато, миг след миг, дъх по дъх. Народът казва: не е страшна смъртта, страшно е умирането.

Нашите ятаци преживяваха хиляди смърти, които се сливаха в една: бавна, мъчителна, подлудяваща - умиране с всяко виене на кучето, умиране с почукването на портата, умиране с рева на камиона.

Дори да не ги настигаше едната, единствената смърт, с какво да измерим ужаса на избегнатите, но преживени смърти?

А когато идваше и единствената, последната смърт, за тях тя пак не беше човешка смърт, не беше смърт в боя, смърт удовлетворение, а смърт потрес.

Ангел Алексиев го разчекнаха, завързан за две сведени и внезапно пуснати дървета, после нарязаха трупа му на парчета.

Димитра Антова, след като бяха убили мъжа й, целуна двете си деца и заби ножа в гърдите си, за да избяга от ръцете на ония.

На Иван Кривиралчев, Малкия патриот, шестнадесетгодишния, отрязаха езика, разпориха гърдите му, хвърлиха сърцето му в огъня…

Не са ли достатъчни тия три смърти (как ли би ги разказал Толстой!), а смъртта на всеки ятак беше нещо единствено, сътворено за него от мрачното изобретателство на душегубците…

И на всяка братска могила - колко повече са яташките имена от партизанските! Нека сведем всичко до човешката, земната простота и сложност: виждал съм наши помагачи да се друсат от страх, зъб със зъб да не събират от страх, но на подбодряването ми да не се страхуват, отговарят задъхано: „Не ми обръщай внимание, аз ви се радвам, затова”.

Няма по-силни хора от тия. Няма по-мъчен героизъм от тоя - да надвиеш себе си.

Зная случай, когато жена прескача убития си мъж, без да затвори очите му, за да помогне на партизанина да избяга от обсадената горяща къща.

Зная майки и бащи, които подхвърляха на смърт десетте си деца - всъщност тяхната ли жертвеност бе по-голяма, или на ония, които обричаха едничката си рожба? И жертваха къщата си, имота си, дома си, а домът за селяните е равностоен на живота.

Ще повторя свои, вече казани думи за нашите ятачки, нямам други: „Знаете ли какво беше в ония дни хлябът, даден с блага дума? И ласката по бузата с корава, сърдечно мека длан? И онова упование от тихия благослов?… Някои намираха своята яташка майка, след като бяха загубили рождената - не знаем ли, имаше майки, които пъдеха синовете си!”

Така стигнахме до грозното, безчовечното. Отказваха ни убежище понякога най-близки хора, баща и майка, сестри и братя. Отказваха ни наши съидейници, на които сме разчитали, които изменяха на нас, на своите идеи, на своя народ - това бяха живи убийства, за които няма давност и няма достатъчно силна присъда.

(А някои от тях и други, които сигурно тогава биха ни предали, сега ни „корят”, че не сме ги търсили, или пък за подхвърлен къшей искат признания, облаги, привилегии… Но в кое човешко дело няма такива?)

Или изведнъж се уплаши и те пъди посред бял ден и нищо не чува, и нищо не вижда, с дивия вик: „Отиде ми къщата, отиде ми всичко!”, обрича и себе си, и тебе.

Или не може да понесе мъченията и в трескавата безнадеждност вижда единствената надежда в признанията, а така вече сигурно отива на смърт, натоварен и с непоносимата вина за чужди смърти. Не искам нищо да украсявам, още по-малко - да премълчавам.

Такава бе грозната действителност. Пък и така - върху черния фон на тия трагедии - още по-релефно, по-красиво изпъкват яташката вярност, сила, жертвоготовност. Не зная ятак да ни е предавал за пари, а колко ли съблазнителни случаи е имало?

Не зная ятак да е отравял храната ни - да, имало е такова нещо някъде, но когато вече е загубвал разсъдъка си, действал е автоматично като ръка на врага. Не зная ятак съзнателно да е повеждал полиция към землянката…

По много различни пътища вървяха хората, за да станат наши помагачи. Обикновено - най-напред близките деляха от своя залък. Най-многобройни бяха съидейниците, комунистите, които тръгваха към смъртния риск със същото съзнание, с каквото излизаха партизаните.

Много бяха и „симпатизантите” - не винаги с кристална изясненост на идеите, колкото с порива към справедливост и надежда за по-хубав свят.

Помагачи някои ставаха и при случайна среща с нас, повярвали в думите ни, по-скоро в живия ни пример за безкористие и справедливост.

Някои започваха и за пари - отчаяни бедняци, давахме им да купят хляб и за нас, и за себе си, и постепенно се издигаха до съзнателното съучастие. Имаше и хора, заблудени, които при допир обръщахме в наша вяра и наша служба.

Може би най-голяма радост изпитвахме, когато принуждавахме врагове да ни помагат, а постепенно принудата отпадаше, дори и те стигаха до честността, убедеността на доброволното съдействие…

Никога няма да можем да установим колко бяха те. Едни наричахме ятаци, други - помагачи, а само те ли бяха?

От трайното съучастие през всичките дълги години на въстанието до едно намигване само - къде се е скрил кметът, до едно показване на безопасната пътека, до едно подаване на залък - как ще си ги припомниш всичките?

Но винаги ти притопля в сърцето, като си помислиш за тях, и ти идва оная дума, която единствена може да ги побере - народ…

Безкраен е разказът за техните дела, тук можем да уловим само основните му насоки.
Ятаците бяха интендантството на партизанската армия и то добива толкова по-висока стойност, като помислим не само за смъртните прегради, през които минаваше до нас яташкият хляб, но и колко оскъден беше той в оная омитаща всичко война.

Истинска представа за ролята на ятаците аз добивах години след събитията, особено в разговори с партизани от други страни.

Питали са ме за разузнавателната ни служба, най-напред се смущавах - как сме могли да минем с толкова малко специални хора, после ми проблясна истината: за нас разузнаваха хиляди и хиляди, най-вече ятаците.

Те държаха под око движението на врага, подготовката му за действия, силата, въоръжението, духа му. В безсилието си властта използваше населението, това бе и опасно за нас, но често и твърде благоприятно - така ние се добирахме до сведения извътре, от вражия стан.

Ятаците бяха нашите свързочни войски - пребягваха с поръчения до съседното село, до града, до столицата, свързваха ни с хора и организации, донасяха решения, заповеди, указания.

Ятаците укриваха хора, заплашени с арест, опазваха ги понякога дълго, извеждаха ги в балкана. Такова яташко „явление” бе и Ванюша, червеноармеецът в нашия отряд.

Ятаците бяха санитарна служба - гледаха ранени и болни, търсеха лекарства, намираха хуманни лекари, а при нужда ги и принуждаваха, за да спасяват от смърт наши бойци.

Ятаците, особено през тежките зими, подслоняваха в нарочни скривалища, в плевнята, вкъщи редом до себе си отделни партизани, групи, дори чети. Целият дом - възрастни и деца, - цели родове се отдаваха единствено на тая страшна служба.

И неведнъж, и не на едно място ятаците участваха с нас в бойни действия: превеждаха ни по тайни пътища да изненадаме врага или и сами се сражаваха, или превземаха крепостта отвътре и осигуряваха успеха ни.

И най-трудно уловимото, а най-голямото: моралната опора. Може някому да се стори, че тя не е била реална сила, реална помощ, и я виждам главно сега, с признателната си памет. Да, сега виждам истинските й размери, но я чувствахме и тогава, и чувствахме я във всичко, и всичко би могло да се изрази с нея…

Обичам това определение, струва ми се, най-напред съм го чул от руския народ: воински труд - и в мир, но особено на война.

То някак изведнъж „облагородява” войната, не е нужно да добавяш „справедлива”, и казва същността на нещата, и спира гръмките думи за подвизи и слава, свежда всичко до една разумна човешка работа. Къде другаде би прилягало така - както яташки труд?

Наистина труд - огромен, мъчен, страшен. Преди всичко труд черен - толкова сили и мъки, и душа поглъщаше.

И същевременно труд артистичен, тънък - колко ум, съобразителност, изобретателност, ловкост, хитрост, умение проявяваше яташката армия!

И нещо съвсем трогателно: яташката скромност. Искам наистина да почувствате колко отличителна бе тая черта, не само на отделния човек, а скромност като народностна характеристика, като народно чувство: славата беше за нас, партизаните, и ние бяхме героите, и ние - всеотдайните.

А яташката работа, сама по себе си скрита, потайна и в съзнанието на самите ятаци - оставаше без ореол. Още чувам гласове на загинали и живи: „Какво е нашето… Някоя торба хляб, а вие, вие сте оставили всичко, вие понасяте ужасите на тоя живот в балкана, вие се биете.”

Това понякога ставаше чак чувство за малоценност, особено у по-младите. Един ли е убеждаван, че като ятак е по-нужен, отколкото като партизанин?

А всъщност ятакът винаги си беше потенциален партизанин. Той минаваше дълъг стаж, докато навреме усетената опасност от арест или необходимостта да се масовизира отрядът го извеждаше партизанин.

Тогава вече с други очи можеше най-добре да оцени великия яташки труд.

Който всъщност никога няма да можем да оценим истински. Големият дълг си остава.