ПАЗИ МЕ, СВЕТЛИНА!
Поезията на Татяна Любенова заема отделно място в сърцето ми. Откакто ме облъчи със синята светлина на своята река. Откакто, в разгара на времето разделно, ме шамароса с оня потресающ стих:
“Тук никой не вика: - Долу!
Под нас е само земята.
Безсилна. Безсмъртна. Гола.
Убежище за семената.”
Няма поет, който да не се изживява като Апостол на Духа. Но само истинският избира за своя пътеводна звезда:
“Пази ме, Светлина!
От гневни помисли,
препълващи Душата
с тъмнина.”
(С каквато е пълна съвременната ни поезия!)
Чудесните метафори и поанти не са достатъчни, за да бъде наречена творбата, книгата – голяма поезия. Без голямо послание, всичко е – оплаквателна книга. Татяна Любенова е постигнала тъкмо това – значимите послания за достойно поведение по време на перманентна криза.
Новата й стихосбирка “В окото на Времето” на пръв поглед е тъжна книга. Да, в нея се оглежда животът ни: толкова сме огорчени, че не можем ни да се усмихнем, нито истински да се зарадваме на каквото и да е. И, в същото време, лиричната героиня се е завързала като Одисей за мачтата – за да не се поддаде на общото самоокайване и самовеличаене. Още от първия цикъл на книгата “Трохи от живота”, още от първия стих, тя бърза първо да “зарови като томахавката на войната” камъчетата, които й тежат. Тя няма да ги хвърли по никого, защото знае, че “няма безгрешници само” и защото: “Материята връзва ни ръцете… И мислим все за Хляба…”.
И за Славата – някой трябва да излезе от омагьосания кръг на този Аз, някой трябва да прозре:
“…когато тръгнем подир Светлината,
забравяме за себе си.”
За всичко, което ни убива. Невероятно звучи – в това заредено с отмъстителни помисли време – стихът:
“И всичко е излишно.
Не търся никакво възмездие.
Не ми е нужно.
Което сториха,
на своите глави го сториха тогава.
А аз намерих себе си.
И пътят.”
Как се постига това душевно равновесие? Таня дава един от възможните отговори: “Лекувам си Душата със поезия.” Другият, според мен, е, че се е решила да сподели съкровищата от своето “отделно място”, на което е посветен вторият цикъл: “И си отива Август”.
Когато “светът е неудобно място за живеене”, лек за “обеззвучената душа” си остава да чува “как растат тревите”. Да те върне в детството ти залезът. И, заслушана в люлчината песен на Реката, душата “срича пак великата си Свобода!”.
“И си отива Август” е великолепен химн за обновяващата се природа. Написан по памет, както глухият Бетовен е написал “Одата на радостта”.
Пак това унижаващо безпаричие, пак! А си отива Август и Времето “върви все надолу, като лятна река към вселенската тъмна вода”. А “Раздялата, Смъртта и Времето са седнали” на твоя праг и “чакат своя час”. Така стигаме до последния цикъл: “По тънката нишка на дните”. В него като мъниста са нанизани – за да пребъдат и след смъртта си, всичките безкрайни имена на любовта: майката, бащата, отиващият си брат, русото детство, птиците на радостта. Все по-малко се познават децата ни, събира ни Смъртта, а не празниците на Душата. А от “последният срок на живота” зависи и срещата ни с Бога.
В древните практики първото стъпало пред бъдещите посветени е на малките мистерии. Те включват неблагодарната задача да пожертваш мечтите си за благото на близките си. Всекидневен героизъм във войнишки шинел. Видим само за невидимия свят.
Поетесата Татяна Любенова храбро е поела този кръст – да живее “не по правилата” на нашия сбъркан свят, и го носи със забележително достойнство. Смело може да се каже, че поезията й се родее и по сила с тази на Павел Матев.
При повече късмет, при други обстоятелства и при не толкова пазарно отношение към истинските ценности – включително и в нашето Дружество на писателите – стиховете й могат да ни представят достойно навсякъде по света.
Когато много ви тежи, потопете се в живата вода на “В окото на Времето”. Пожелайте й да дочака – навреме! – деня, в който последните ще станат първи. Тя го заслужава! Мястото на поетесата Татяна Любенова е сред вечните ценности на България.
На добър път, светла Поезия! Благословена бъди!
Татяна Любенова. “В окото на Времето”. Изд. “Северно ехо”, 2009
