ЩЪРКЕЛИЦАТА
Питаш ме за предателството, защо все за това пиша? Не съм го казвал, ще ти призная - Фани Люцканова! Да, тя същата. Ех, какво момиче беше. Русо, със сини очи. Сега кой знае как изглежда. А как умееше да прави любов! - идея си нямаш. Тя знаеше английски език и първа ме открехна на старата литература - ти, казва, ако не почнеш да четеш, цял живот само за геолози и цигани ще пишеш. Аз гонех Анастас, ама той далече - небе! Пишех за лова, за животните - ама от това роман не ставаше. Докато не напипах темата за Одисей - този, който не иска да се върне, защото знае че в къщи го чака предателство. От тука тръгна темата за предателството.
Знаеш ли какво е предателството? Слушай сега, пак от моите войнишки спомени. Бяхме пет момчета, аз бях сержант, те войници. В село Лесидрен, то по късно стана известно, че там се заселиха кинаджиите, може да си ходила. Ама тогава, петдесетте, беше дива гора. И над селото имаше радио станция. Там ни бяха изпратили да ремонтираме постройката на войниците. Беше точно в края на май. Горещо, по обед като спрем работа се миехме на една чешма в двора. И по едно време Салито, имахме едно цигане, намери отнякъде старо поцинковано корито. Сложи го там, напълни го с вода - и на обед имаме топла баня. Кеф! Щракаше му акъла на Салито, макар да имаше само първи клас. По-късно влезе в бизнеса със стари метали, забогатя ама нали клетва ни гонеше, не се ожени и накрая го прободоха на една сватба. Така си отиде! Както и да е.
До оградата имаше висок стълб за електричество и отгоре му двойка щъркели си бяха направили гнездо. Сигурно всяка година са идвали, те щъркелите като тръгнат някъде са до смърт заедно, страшни животинки. Та ние бяхме на посрещането им. Зарадвахме се. Сутрин станат, разхождат се из гнездото, тракат с клюнове, оправят си перата - все едно се прегръщат и целуват. След това мъжкият литне и цял ден търси храна. Върне се привечер, вечерят, погледат малко залеза отгоре, от тяхната си тераса и си лягат. Хубава двойка! И така караме седмица, втора. Един ден Салито каза: „Пичове, тая си мамата трака, знайш ли кви ги върти!” Разказа ни той и ние на другата сутрин захвърлихме бачкането и се заредихме под дървото, да гледаме.
Сутринта както всяка сутрин - потракаха с клюновете, попипаха се, повъртяхa се- нищо. А Салито само повтаря: „Ей-сеа ше му го забий, ей-сеа!” Литна мъжкият на работа, а женската легна в гнездото. До тука нищо. И изведнъж - хоооп, отнякъде се появи друг мъжки, любовникът. Кацна той, тя подлата се завъртя около него, почна да му се харесва. Въртя се, въртя се, докато накрая той я възседна - и си направиха любовта. Любовникът веднага се изпари - това вече го знаем, няма какво да чака. А тя, да видиш - слезе на двора, отиде в коритото на Сали, влезе вътре и хубаво се изкъпа. Сигурно махаше миризмата на любовника от себе си. Салито само викаше: „Ааа, мамка й курва, а!”
А ние гледахме като ударени. Бяхме млади, никой нямаше женен, ама мисля, че ако собствените си жени бяхме видели, нямаше така да се шашнем. Пропсувахме я и хванахме работата. Вечерта мъжкият се върна, пак потракаха клюнове, вечеряха и кротко си легнаха. Нея вечер изпратих едно от момчетата в селото, събрахме пари и купихме бутилка ракия. Напихме се, беше ни на всичките мъчно.
На другата сутрин почваме работа и по едно време Салито измисли - щракаше му акъла, казвам ти - да вземем казва, да й врътнем номер, а? И какво направи! Обърна коритото и ликвидира банята. После пак всичко тръгна като всеки ден - дойде любовникът, поиграха си, правиха любов, той си тръгна. Тя слезе долу, отиде до коритото, почука го с клюн - няма вода. Почна да се върти наоколо, тревожно да пляска с криле - чак ми стана жал. И не само на мене, едно от момчетата предложи - абе я да й напълним коритото. Май че бяхме готови да го направим, ама никой не помръдна.
Тя се повъртя малко, след това сви криле, застана на един крак и така посърна, сви се. Стоя така сума ти време. Мислеше. Накрая прие съдбата си такава, каквото й беше писана. Литна тежко и кацна в гнездото. И остана там цял ден.
Вечерта пак мъжкият се върна - беше хубава вечер, червени перести облаци бяха пръснати до хоризонта като розова дантела. Кацна той, почна да трака с клюна - и тука нещо усети. Дали е било от нейното поведение, дали от миризмата - не разбрахме. Но изведнъж стана много нервен, ядосано започна да маха с глава, да пляска с криле, да се качва и да слиза по ръба на гнездото. Сякаш й се караше. А тя стоеше с прибрани крила, леко разкрачена, главата й наведена. Даже се засмяхме, като семейна караница. Изведнъж той яко изпляска с криле и литна. „Отиде да се напие!” - подхвърли някой и ние се засмяхме.
Олекна ни, защото цялата картина беше много тъжна и мрачна. Мина половин час, миехме се на чешмата и се готвехме за вечеря. Изведнъж над нас небето почерня - черно, ти казвам, от щъркели. Летят, тракат с клюнове и все повече се снишават. Ако си гледала „Птици” на Хичкок - ето, това беше. И сякаш някой им даде знак - почнаха един по един да пикират надолу, стигат до гнездото, удрят щъркелицата с клюна и отлитат. Отначало тя се държеше, само се поклащаше при всеки удар. След това започна да залита, да пада и да става, накрая падна на дъното на гнездото и не мръдна. Свършиха. Последните два се спуснаха, грабнаха я с клюновете и я изхвърлиха на двора като парцал. Вдигнаха се високо, високо - и отлетяха.
На другия ден рано сутринта мъжкият дойде, кацна на двора, приближи се до женската и внимателно я огледа. Тежко се вдигна, кацна на ръба на гнездото и постоя така няколко минути. Сякаш си спомняше нещо. След това плесна с криле и тъжно полетя. Казвам ти - тъжно полетя и знам, че беше така. Не съм го употребявал в разказ, защото не съм виждал друг път тъжна птица. Но в онази сутрин той беше тъжен. И повече не се върна. Пет-шест години по-късно минах през селото, мъчеше ме това. Гнездото беше празно, разрушено от времето. Явно щъркелите го бяха забравили.
А ние - разбрахме, че лошо сторихме, ама беше късно. Погребахме щъркелицата и цяла седмица мълчахме. Не искахме да си спомняме. Свършихме войниклъка, разделихме се. Виждах ги момчетата от време на време, станах известен, те ми се обаждаха понякога, но нямаше радост в срещите ни. Никой не прокопса - кой се пропи, кой като Салито го намушкаха, кой забягна по чужбина, а кой като мене не можа с една жена да се задържи. Като че ли имах някакъв тревожен звънец в съзнанието си - щом се оженя и звънецът започва да звъни. И така - докато се разведа за пореден път. Казвам ти - клетва носим. Аз съм последният.
Ето това е за предателството. Ама аз те питам - кой направи предателството? Щъркелицата, че се поддаде на природата си или ние, защото тя ни се довери? Ето това ми кажи!
