Любомир Халачев

Не съм геният на бизнеса, но обикновено си опичам работата. В смисъл, правя си план, първо проучвам нещата, подготвям така да се каже артилерията - и тогава започвам атаката.

Искам да си взема „точка”. Точка - това е когато ти дават място, около три квадратни метра, за да извършваш някаква търговска дейност на него. Първо, разбира се, трябва да имаш идея. Това е най-важното. Аз имам идея! Пуснали са един нов сладолед - сладък, мазен, във всякакви вкусове. И освен това - само от натурални продукти. Децата си припадат по него. И майките ще припадат, нали само за това се говори сега. Видях един приятел, вече си турил количката до сто трийсет и трето училище, на „Цар Шишман” и  учениците от училището благоденстват. Покрай тях и някои депутати, че Народното събрание е близко. Когато имат време, разбира се. Екстра работа. Викам, ще ти стана колега. Той се подсмива - не е лесно. Викам - не ме плашиш!

Намерих фирмата. Красиво като италианска актриса момиче (малко а ла София Лорен, ако си спомняте!) продава количките -  нарочно го сложили, за да не могат такива като мене да  се пазарят. Договорили лизинг, банка, вноски, всичко - взимам количката, направена като къщичка от приказките - и съм готов. Само ми трябва точка! И тръгнах аз по общините. В първата ми казват - това не е за вас, то е по член не знам си кой, трябва да имате ТЕЛК за инвалидност. Аз се повъртях, повъртях, като леко накуцвах, дано да им дожалее - не си смениха мнението. Във втората община ми казват, че трябва да си взема разрешително от ХЕИ за работа с хранителни продукти. Познавам тази институция и знам, че ако от тях зависи въртенето на Земята, изгревите и залезите ще се бавят с години. Отидох в третата община - там една госпожа, с огромен кок като нашата учителка по трудово обучение, ми казва направо: Защо мислите, че точно на вас ще дадем точка. Най-после не издържах и отивам пак при моя приятел, до училището. Той се подсмива и казва: Ще те открехна на тая работа, ама да знаеш, че не става просто така! Добре, казвам, аз нещата ги разбирам. Обясни ми той при кого да отида, колко ще иска оня и как да му дам парите. С две думи, уредена работа.

Не казвам, че ми е приятно да давам, защото си скъсвам задника да изкарам тези пари, ама като така е подреден животът - какво да говорим. Обаче приятелят не ми беше казал, че тарифата е почти една трета от годишния ми приход. И то в аванс! То какъв годишен приход - работиш от април до октомври, през зимата в България сладолед не се купува. И за тези месеци трябва да събереш пари за цялата година. Работиш яко, от осем сутринта до девет вечерта. Ех, остават пари, нали затова висим по тези точки. Ама аз за какво ги печеля тези пари - нали семейство храня. Дъщеря ми учи в чужбина, синът ми не може да започне работа вече трета година, жена ми я гонят депресиите - не е весел животът. Утре ако стане нещо - ни пенсия имам, ни пари. И затова като ми написа той сумата, която иска - хитър е, нищо не говори! - и аз се озъбих. Викам: Колко! Той отново ми побутва листчето - гледай, нали можеш да четеш. Ядосах се и си излязох. Отидох да събирам пари за корупцията.

Трябва да ви кажа, че от години съм в този бизнес. Бях купил каравана, още през първите години на демокрацията. Отначало работех по морето, кафе и сандвичи. След това се отворих на киното, започнах работа по филмовите продукции - правех им кетъринг. Това е да им осигуряваш храна по време на снимки. Навсякъде, където се намира снимачната група. Работих десетина години, само че жена ми накрая започна да ми прави номера, все ме ревнуваше от скриптърките, не знам защо точно от тях, ама така се получаваше. Накрая продадох на един колега бизнеса, той още обикаля България.

Кетърингът е тънка работа, то не е точно като да готвиш храна и това го знаят продуцентите на филми. Някои, например французите, като дойде обед и сякаш ги хваща болест. Затварят очи и като сомнамбули тръгват към мястото за храна. И то не става само със сандвичи, ами - бяла покривка, прибори, порцеланови чинии, първо, второ, трето и така нататък. Зависи от групите. Например немските групи са по-непретенциозни - дай им хубави сандвичи и много кафе. Ето това е кетъринг - нещо бързо за хапване между кадрите, чай и кафе по всяко време. Лека и приятна работа.

Караваната ми беше италианска - вътре кафе машина, тостери, сокове и всичко каквото трябва. Изваждам столчета отвън, чадъри - въобще, европейска работа. Половината продукция само около моята каравана се върти. Тогава, спомням си, се запознах с един немски линеен продуцент, нещо като нашият директор на продукцията. Работата му е странна, но може да се опише като едно малко колело, което най-силно се върти по време на снимки - кой откъдето се обърне, по него вика. Много готин мъж, беше обиколил света, отворен на лафове и биричка - кога си вършеше работата, не можах да разбера. Аз често му помагах със съвети и туй-онуй по организацията и той все се учудваше - как успяваш да уредиш нещата. А аз му казвам - всичко може да стане, само трябва да му намериш цаката. Много му хареса това - да му намериш цаката. По този повод ми разказа какъв случай имал в Америка.

Трябвало да снимат в Ню Йорк. Три дена снимки, но в най-натовареното, около Рокфелер Център. Написал той писмо, както се полага, до администрацията на общината. Минал месец - никакъв отговор. Снимките наближават, продуцентът го притиска - какво става, пропадаме! Грабнал си той шапката и заминал за Ню Йорк. Пристигнал и още от аерогарата - едно такси и в общината. Търси този, търси онзи - не могат да му намерят писмото. Иначе хората любезни, всички на английски говорят, няма проблем с езика. Само дето писмото му го няма. Въртял се той така час-два, накрая започнал да подозира, че работата няма да стане. И се чуди какво да каже на своя продуцент. И понеже дълго време стоял пред гишетата и на всички обяснявал какво иска, най-после един възрастен мъж, явно се смилил над него, му казал: Тука ще чакаш поне един месец! Отиди на еди-коя си улица, еди-кой си номер, бар „Лучано”, ще търсиш Джовани. Обясни му какво искаш, той сигурно ще ти помогне.

Грабнал нашият човек едно такси, право в бар „Лучано”. Пита за Джовани, барманът му казал да седне и да изчака. Поръчал си той хубаво италианско кафе, че за половин ден му дошло много - американците пият едно кафе дето не се пие - и зачакал. След половин час се появил Джовани - симпатичен мъж, към четиридесетте, добре облечен. Поръчал си и той кафе, седнал и се заговорили. Обяснил му нашият човек какво иска, като не пропуснал да каже как са го мъчили в общината. Джовани само се усмихнал и казал: Те си знаят работата, ама това са дребни неща, няма кой да ги върши! В смисъл, защитил общината, нали американците много се защитават, ама му казал че тази работа няма да му я свършат.

Добре, казал нашият човек, какво правим тогава? Кога са снимките, попитал Джовани. След седмица. Добре, казал той, дай да хапнем нещо и ще ми разкажеш какво точно искаш. Поръчали си спагети, бутилка червено вино - барманът дошъл да каже, че това е специална резерва за важни гости - и нашият човек точка по точка му казал какво искат. Да се прегради улицата, петдесет статисти, момчета със скейт-бордове, уличен музикант със саксофон… и каквото там още им трябвало. Джовани нищо не казвал, само си въртял с вилица спагетите и повтарял: О-кей, о-кей! Сякаш тези неща ги правел всеки ден. Накрая той взел листчето с написаните изисквания, казал му да не се безпокои и че всичко ще  бъде уредено, дал му телефон за всеки случай и тръгнал да си върши работата. Нещо все пак да ви платя! - попитал нашият човек. Няма проблем! - усмихнал се Джовани и  по италиански широко разтворил ръце - ще се разберем, хора сме! Нека да свършим работата! И като видял едно стабилно, немско недоверие в очите му, отново повторил: Не се безпокойте, всичко ще бъде наред. На излизане казал нещо на бармана на италиански, онзи кимнал с глава и попитал така, от учтивост: Джовани помоли да уредите сметката, ще можете ли? Разбира се! - радостно извикал нашият немски продуцент, защото най-после разбрал, че нещо ще плаща. Което за него означавало, че все пак някаква работа се върши.

Останал той още половин час, хапнал си добре, изпил виното и накрая поискал сметката. Барманът се приближил и кротко казал: Десет хиляди! Немецът, вече зачервил бузите от виното, отначало не разбрал. Нали американците не казват: Хиляда или две хиляди, ами десет стотици, двайсет стотици. Та той решил, че става дума за хиляда долара и си казал: Абе, все пак нещо плащаме, явно работата потръгна! Но за всеки случай, нали е линеен продуцент, свикнал да се пазари, попитал: „Колко?”, с учудване - като се надявал някой долар да спести в пазарлък. Барманът, младо момче, явно свикнало на подобни въпроси кротко отговорило: десет хиляди! И за яснота на салфетката му изписал с цифри: 10000! Тука вече нашият човек изтрезнял и се хванал, както се казва, за портфейла. Ясно си дал сметка, че работа се върши - и то каква работа! Само че той като немец бил свикнал всичко с логика да го подкрепя. Много скъпо! - бавно произнесъл той. Да, така е - кротко отвърнало момчето - виното е много скъпо, аз ви казах че е специална резерва.

- Ааа, виното! - разбиращо отговорил немецът. И бавно извадил картата да плати, като през цялото време си казвал: Ами ако съм попаднал на мошеници! То е ясно, че в Ню Йорк са се събрали най-големите мошеници на света, в това никой не се съмнява. Мислил няколко минути, дори извадил телефона да се обади на шефа си в Мюнхен, но след това решил да рискува - и платил. Само че поискал документ, фактура. Няма проблем, пак така кротко отвърнало момчето - и му извъртяло една фактура, като за музей. С печати, с подписи, на фирмена бланка. Даже, както обясни немецът, на много красива фирмена бланка.

Следващите няколко дни минали като тежък, кошмарен сън за нашия човек - още на другата сутрин той се събудил с отровното усещане, че е жертва на международна измама. Първо се обадил на шефа си и му разказал цялата история. Онзи изсумтял и казал, че ако нещо се провали, ясно е кой ще плаща. От което на нашия човек не му станало никак приятно, защото имал млада жена и нови непредвидени разходи не можел да поема. Но, стореното сторено. Взел такси и се разходил до бара - момчето си било на място, казало му : Чао!, както си му е реда, направило му кафе, нищо особено.

Дошъл денят на снимките. Нашият човек отишъл още по тъмно на улицата - и какво да види. Два микробуса спрели, цяла група млади момчета със свето-отразителни жилетки като полицаи опъват ленти, заграждат улицата, други водят статистите, трети разгъват режисьорския стол и чадър над него - въобще, всичко действа. Попитал той за Джовани, те му казали, че той е много зает, но ако има нещо притеснително ще му се обадят. И така - три дена. Свършили снимките, продуцентът доволен, режисьорът доволен - нашият човек на върха на щастието. На тръгване все пак решил да се обади на телефона, който му дал Джовани и да му благодари за работата. Но там се обадил гласов секретар. Нашият човек помислил, помислил и казал: Чао, Джовани! - с малко тъжен глас, с което  изразил цялото си немско отношение към администрацията на Ню Йорк, към корупцията, към добре уредените бизнес отношения и в крайна сметка все пак изказал благодарност за свършената работа.

За всичко това си мислех два дена по-късно, когато отивах пак към общината и носех парите в една чанта. Аз не съм против това - иска и той да живее, пари му трябват. Въпреки че то това живот ли е - крадеш от моя хляб, даваш го на твоите деца. Ама хайде - такъв бил светът! Хубаво, така да е. Няма да спорим, не сме го правили ние този свят. Ето ти парите - дай ми точката. Подавам му аз парите и чакам документа. Какво, казва, чакаш. Казвам - фактура. Той се опули. Каква фактура. Казвам - нормална, с де-де-се. Той стана ядосан. Подиграваш ли ми се, вика. Не бе, казвам, ето ти парите - дай ми фактура. Аз тия пари как ще ги оправдая. Ма то, вика, си е твоя работа. Не е, казвам, моя, защото ти взимаш парите.

И така не се разбрахме. Не получих точка. А беше хубав сладолед. Името му само какво интересно - „Копа де ла Мага”. Ще рече - „Чашата на магьосника”. Бях си намислил и дреха, като магьосник. Щях да се харесам на децата. Ама на - не дава фактура!

Почти се бях отчаял и въпреки кризата, трябваше да се откажа от тази прекрасна идея. Не ми се искаше да се предавам без бой, ама какво да правиш - администрация. И както така си вървя и разсъждавам за силата на администрацията в борбата й с малкия, дребен бизнес, срещам моя стар приятел Владо. Той е доста по-млад от мене, аз го знам от началото на демокрацията. Тогава беше журналист без работа и аз две години подред го учех на живот по морето, работеше на караваната. Доста научи. След това се захвана с рекламна дейност, отнякъде му се завъртяха пари и сега има успешна агенция за новини. Познава много хора. Практически - всички, от които нещо зависи. Оплаквам му се, като наблягам на моралния момент.

Той се смее. Абе ти, казва, не си ли разбрал, че хората не могат да се превъзпитат. Или закони трябват, или нещо по-силно от законите. Ааа, не! - дърпам се аз. С такива средства не си служа. Ти не ме разбра! - смее се пак Владо. Не става дума за мафиотски изпълнения, а за хитрост. Ще измислим нещо! Почерпи ме една бира, позяпахме хората, които пълнят към пет часа центъра на София и се разделихме.

Бяхме се уговорили да му звънна до седмица, но той ми се обади на другия ден. Слушай - казва  - измислил съм страхотен номер, ако не проработи, името ми да не е Владо. Обяснява ми какво е намислил, аз се засмях, викам ти само такива ги измисляш - ама, като няма какво, дай да опитаме.На другия ден отиваме в оная община, дето госпожата беше с кок като нашата учителка по трудово - не знам защо, най ми се искаше с нея да започнем опита. Владо важен, с костюм, страхотен баровец. С него едно момиче, и то елегантно облечено, с черна делова чанта и още едно момче, после се разбра каква е неговата роля. Влизат, той се представя, тя го чака - явно беше си подготвил работата. А може би беше се обаждал някъде - не го питах, ама ви казах че познава много хора. Аз не влизам, чакам отвън. Не е нужно да ме виждат , такъв е планът. Говорят половин час, накрая ги виждам през стъклената врата, че излизат. Госпожата с кока се разтопява (тогава си помислих - абе тя всеки ден ли го прави този кок, много сложна работа!), стискат си ръцете, вече работата уредена.

Владо се обръща към госпожата и казва:

- Ето нашият герой, обикновен софийски трудов човек, нека да му дадем шанса да започне своя бизнес в тази тежка криза и заедно с вас да проследим докъде ще стигне. Ако успее - значи сте свършили добра работа за държавата. И този опит ще бъде представен с репортажи по телевизията, а накрая ще направим разговор с всички заинтересовани страни. Трябва само да измислим име на нашия проект, защото ще го представяме и пред Европейския съюз, нали знаете - ще търсим и  европейски пари.

- Ами… - мънка госпожата, защото явно не знае какво да каже.

- Вие как се казвате! - не я оставя Владо.

- Даниела!

- Прекрасно! Нека да бъде - той притваря очи, сякаш нещо особено се оформя в съзнанието му, и бавно изрича - Магията на Даниела! Да!

Владо се обръща въпросително към младото момиче и то се засмива:

- Страхотен си, както винаги! Как го уцели!

- Ооо!- тихо измърморва госпожата - не знам дали може така…

- Може, Даниела, може! Всичко може, защото го правим ние, добрите хора! Оформете сега всичко с този наш герой, оставям нашия адвокат ако потрябва, и веднага започваме работа. Довиждане и благодаря за съдействието!

За по-малко от час с помощта на младия адвокат и момичетата от общината попълнихме документите, получих точката и даже изтичах да купя кутия  шоколадови бонбони за служителките. Все пак - за мене си беше празник. Не знам дали гледате турски сериали. Аз не съм техен почитател, но леля ми ги знае всичките. Точно такива сюжети се разказват там. Ама онова си е кино - а тука реален живот. Как сега да не повярваш на изкуството!

На другата сутрин се разтичах, за един ден уредих количката, двамата със сина я докарахме пред едно училище на площад „Възраждане”, то наблизо има и няколко големи администрации, и едно министерство. И като се почна - до обед свърших първите канти. Не смогвам да продавам, обадих се на фирмата, донесоха ми по спешност още сладолед. Пак късмет че беше горещо, понякога май е такъв горещ, че чак задушен. Ама този път ми беше точно по мярка. Сигурно се питате: Какво измисли Владо? И правилно питате, защото цялата работа е в тази измислица.

Решил той да се представи като телевизионен продуцент, който започва ново документално предаване за дребния бизнес и помощта, с която общините го подкрепят. И по този повод ми беше сложил малък микрофон на престилката. Жицата си стоеше в джоба ми, ама никой не знае че няма запис. Първите дни беше командировал и млад оператор, който стоеше на двайсетина метра, скрит в храстите, уж снима какво правя по цял ден. Минаха всички от общината, начело с госпожата - и нали мислят, че ги снимат, даже не ми позволиха да ги почерпя, плащат си сладоледа. Чак неприятно ми стана, да не може човек да почерпи! Питат ме как съм, успешно ли върви бизнеса. Аз им отговарям бодро и щастливо. То и така си беше - широко ми беше на душата.

На третия ден изведнъж гледам - идва оня тип от другата община, корумпираният. Явно там е границата между общините, някой му докладвал че има нова точка и той бърза да види. Позна ме. Приближи се и преди да ми каже нещо, аз високо и ясно казвам:

- Здравейте! Ето, вече сте част от нашето предаване за работата на общините с дребния бизнес! Какво ще кажете по този въпрос!

И му соча към камерата, която хубаво се виждаше между храстите. Оня онемя. Опита се нещо да каже, на два пъти си отваря устата, накрая явно устата му пресъхна, защото едва-едва промълви:

- Извинявайте, хубав ли е сладоледът?

- Как - казвам - хубав! Най-хубавият, от естествени продукти! Няма захар, няма консерванти! Само за деца и  хора, които си гледат здравето!

- Как се казва?

- „Чашата на магьосника”! - отговарям му гордо и посочвам рекламата на къщичката. След това ловко му напълвам една чаша, подавам му я и слагам в нея малък подарък - динозавър. - А това е за нашите любими клиенти!

Той пое чашата, тръгна си и дълго се обръща, докато не се скри зад министерството. Не разбрах опита ли сладоледа или отиде да мре като оня чиновник, дето на едно театрално представление се изкашлял във врата на своя началник.

Така де, казвам ви, че силата на бизнеса е в организацията. Като не знаеш една работа как ще завърши, по-добре не я започвай.