Тотко Найденов

МЕНЕ ГОСПОД МЕ ПАЗИ!

“Не очаквай благодарност от пациента”, предупреждава ни с горчивина Татко Хипократ в едно от есетата си, писани преди 2500 години.
Така е. Ако изтървем някой тежко болен, близките му нерядко злословят: “Лекарите го умориха”, забравяйки неистовите ни усилия да го измъкнем от Бездната, в която е пропаднал. Излекуваме ли го, заключението им е друго: “Господ го спаси!”, сякаш през това време ние сме чоплили семки.
В болниците се отправят най-искрените молитви към Бог, Пресвета Майка Богородица и Техния Син Исус Христос, Спасителя наш.
Сигурно - има защо; категорично е доказано, че искрената, бликаща от душата Вяра често има почти чудодейни лечебни свойства; тя подсилва имунната система. Дълбоко религиозните хора по-трудно се разболяват, по-лесно оздравяват и живеят по-дълго от атеистите; доказателство - мормоните.
Немалко от колегите, особено - хирурзите, вярват в Божията промисъл; някои горещо се молят или, най-малкото, се прекръстват преди влизане в операционните зали. И, защо не - след като са убедени, че Той им помага и направлява ръката им със скалпела?

Този случай ми го разказа обаятелната кардиоложка от Плевен д-р Весела Томова, която, освен това, е и авторка на няколко стихосбирки, подписани с моминското й име Весела Димова; дори е член на Съюза на българските писатели.
На нейно нощно дежурство в Клиниката един от пациентите рязко се влошил.Обикаляла го непрекъснато, през 15-тина минути му мерела кръвното; вливала му най-силните медикаменти. През цялото време, въпреки острия задух, той я гледал с втренчените си бистри сини очи и се мъчел да й се усмихва. Някъде в ранните часове на раждащия се ден й казал:
- Докторке, Вие едва се държите на краката си от умора. Идете си полегнете малко, да се съвземете. Знам от какво се страхувате. Не бойте се, скоро няма да умра.
Тя дълбоко се впечатлила от увереността му. Преди да го запита, й отговорил:
- Бог ще ме пази; аз тука имам мисия: да си отгледам внучето. То е само на осем годинки. Майка му от малко го изостави и забягна с друг мъж. Баща му също се запиля някъде с нова жена. При живи родители, все едно - сираче. Ако се гътна, кой ще го гледа? Господ няма да даде!
Да, наистина - не дал!
След 5-6 дни изписали човека, спасен и закрепен. И живял още десет години.

Между другото, подобен случай имах и аз в нашето ямболско Кардиологично отделение: стар циганин от селата, с остър инфаркт. Докараха го във вторник. В петък, тъкмо се бе стабилизирал, ми заяви, че в неделя иска да отиде на сватбата на внучката си и помоли да го пусна “в отпуск”. Отгледал я от малка, защото родителите й се задомили повторно и я зарязали, току-що проходила; досущ същата история, като при д-р Томова. Категорично му отказах, въпреки уверенията му: “няма да пия ракия, само ще стоя на стол и ще гледам кючека”.
Циганите много държат на сватбите си; по-заможните ги правят по цяла седмица.
В понеделник го заварих в леглото, отново влошен. С гняв разбрах, че не спазил забраната ми, сутринта в неделята дошли да го вземат за сватбата с кола, избягал от отделението и се върнал чак рано сутринта, цял посинял и със задух.
Когато понечих да му се скарам, ме спря:
- Докторе, не можеше да не отида; после как щях да гледам детето в очите? Нали ти казах: стоях на стол и гледах кючека. Тя остана много доволна. Е, пийнах малко ракийка, но Господ ме пазеше.
Господ обаче не го опази… До вечерта отиде при Него, да Му разказва за сватбата и маанетата.
А вече бе прескочил трапа.
Просто се бе пожертвал заради удоволствието на момичето, което бе отгледал от малко и обичаше повече и от себе си.
Така е по нашите географски ширини, независимо дали сме българи, турци или цигани: готови сме сърцата ни да се пръснат, само и само да угодим на внучетата си и да им е добре.
Пък с нас да става каквото Господ Си знае, нали от зачатието си, та чак до Залеза, сме в ръцете Му?
Дали ще ни вземе Горе, при Себе си или милостиво ще ни остави Тук, за още малко, на Белия Свят - само Той решава, да бъде волята Му, да се свети името Му.
Той е, Който ни пази през целия ни живот, докато накрая отидем при Него.

БЯГСТВО

И още едно бягство на пациент от болницата искам да споделя; то пък е поради други мотиви.
Като дете се потопявах с възхищение в разказите на Елин Пелин и ги препрочитах многократно, най-често - “Косачи”, една от най-ранните му публикации.
Там се описваха терзанията на младоженеца Лазо, тръгнал с група съселяни да косят ливади в тракийските поля. Вечерта се събират край огъня и разговарят, като темата изведнъж се завърта около неверни булки… Лягат да спят, но обезпокоеният от брътвежите им човек не може да мигне: пред очите му преминава едно и също видение: как в този час нечии черни ръце галят бялото лице на булката му… Естествено, не издържа на подобен кошмарен дразнител, та става и си тръгва обратно, че да си я пази за себе си. Абсолютно разбираема болезнена ревност; тя за миг ни сграбчва дори и без основание.

Приехме един тракторист от с. Ботево с тежка двустранна пневмония; и на него тъкмо му беше почнал меденият месец. Играл-скачал на сватбата си, локал на големи гълтоци вино със студена лимонада; пак излизал на двора, изпотен, да удря крак, въпреки пронизващия леден вятър - и ето ти го възпалението на белите дробове.
Започнахме да го наливаме с антибиотици, но температурата му спадаше много трудно; гърдите му клокочеха като гейзери. Всеки следобед при младоженеца идваше булчицата му, тракийска красавица, с топла пазва, пълна с изпечени, димящи като току-що извадени хлябове от селската им фурна - само да ги лапаш на едри залъци и да питаш за още… Няма да забравя лакомия поглед на стопанина й, с който ги опипваше и разголваше; и после омекваше жално-жално, когато тя си тръгваше, разлюляла ги.
На петия ден взе да ми мрънка:
- Докторе, кога ще ме изпишете? Вече нямам огън, мога да продължа лечението и вкъщи.
- Нека мине поне седмица; да видим контролната снимка.
- Абе, какво ще я гледате; кажи-речи здрав съм, и кашлицата намаля. Д-р Кирязов ще ми бие вашите инжекции.
- Не, още си болен.
Много добре знаех защо не го свърта в болничното легло, и така му се искаше, да го замени със спалнята си; и аз бях на неговата възраст, и на мене колчето скачаше като пружина и се втвърдяваше дори и при мисълта за тези хлябове и напалената им всепоглъщаща пещ, но в медицината си има правила, които не може да бъдат нарушавани дори и от Мерака. Иначе, да - отново появилото се либидо е сигурен критерий за успешното лечение и възстановяване, ала да видим какво ще покаже рентгенът.
Той беше ясен: пневмония в процес на резорбция (всмукване на възпалението), обаче беше наложително поне още седмица да остане при нашите игли, инжекции, хапчета и сиропчета.
Изруга, закани се:
- Ако не ме пуснете, сам ще си тръгна.
- Добре - отговорих му. - Щом искаш - изчезвай. Ама тогава ще те изпишем, както си му е редът, дисциплинарно, без право на болнични.
- Запотрябвали са ми вашите болнични - невъзпитано отговори той. - Имам си пари; заплатата ми е три пъти по-голяма от вашата..
Това жегване ме засегна и си излязох от стаята.
На сутринта, както се бе зарекъл, леглото му беше празно.
Не издържа на Желанието и на болезнената ревност. Точно както Лазо на Елин Пелин.
Пък и нали ливадата трябваше да бъде окосена…

СТОН

Когато на болните им е зле или вече потъват в Небитието, обикновено изпускат стон с едно от тези две най-скъпи за всеки човек имена: “О, Боже” или “О, майко”.
Соросоидите-либерали напразно се мъчат да ни откажат от тях. Дори и атеистите упоменават Господа, а святата Майчица никога няма да бъде заменена с позорната измишльотина на рептилите, заели се да унищожават човечеството - “Родител-2″.

Карах “сестринския” си стаж (лятото на трети курс), когато се учехме да поставяме инжекции и да превръзваме рани. Често се навъртах в Хирургичното отделение на легендарната местна знаменитост д-р Васил Ковачев, защото имаше какво да се научи. Немалко от случаите бяха”изтървани”: забавено изпратени след късно поставяне на правилната диагноза, изискваша спешна операция, заради което бяха развили дифузен (общ) перитонит след перфорация (пробив) на апендицит или язва. .
Бончо беше от тези пациенти. Три дни не излизаше от треската и само повтаряше в унес: “Ох, майко-о-о”, жално и проточено. Забелязах обаче, че спираше да пъшка винаги, когато при него отидваше да му мери температурата или да го набоде сестра Ани, бижуто на болницата: крехка, фина, порцеланова кукличка, да те е страх да я докоснеш, за да не се счупи, невероятно магнетична, с черна коса, спускаща се като водопад на раменете и прогарящи зелени очи; направо - горска фея. Струваше ми се грехота подобно съвършено създание да се занимава с вмирисани и умираещи болни, но какво да й направя, като си е избрала тази неблагодарна и тежка професия.
Приближеше ли го девойката, този младеж, колкото и да беше зле, прехапваше попуканите си устни, готов направо цялата да я изпие с поглед, вместо поднесената му от нея вода. Отминеше ли - почваше пак с неспирното си “Ох, майко-о-о…”
Ала на петия ден, когато минавахме сутрешната визитация, той произнесе - и вече не с болка, а с неподражаема нежност, като полъх от криле на пеперуда, като молитва пред икона - не обичайното си обезпокоително за всички нас “Ох, майко-о-о”, а - “О, Ани!”.
И всички разбрахме - и какво по-ясно?! - че момчето е прескочило трапа и ще го бъде!
Невъзможно беше Любовта да го изпусне в него!
Беше го сграбчила здраво и така щеше да го пренесе на спасителния бряг!
Непременно!..
Защото няма по-силна и велика от Нея.
Та нали Сам Господ-Бог ни я праща да ни спасява?