МОЯТА АМЕРИКА
- Пари…Пари…Пари….. - викаше Кир Михалаки.
- Пари да те парят по дроба… - отвръщаха му хората.
„Мани…Мани… Мани….” - пееше Лайза Минели и нюйоркските небостъргачи й се покланяха учтиво.
Това е моята първа запомнена гледка от Америка.
Небостъргачи, небостъргачи, които без да искат потискат самочувствието на народеца, който се стреми да върви изправен все едно иска с гърди да посрещне удара, който му нанасят сградите.
Същото усещах и в Москва пред онези грамадни ГУМОВЕ и малки вратички, пред които хората се насъбираха на тълпи, защото не могат наведнъж всички да пропълзят до необходимата стока.
Значи и двете страни, и заселилите се там националности, имаха еднакъв манталитет за мачкане на хората.
Отивах на гости в баровския квартал на Ню Йорк Лонг Айланд. Това е нещо като Бояна или като село Сиромахово - Драгалевци. Трябваше да занеса от България казан за варене на ракия от круши. Американците бяха находчиви хора и всичко можеха да измислят - изкуствен интелект, роботи, ракети, спътници, да се качат на луната, че и на Марс, но казани за ракия - такива, каквито правеха нашите европейски цигани не можеха да сътворят.
Пристигам на Kenedy air Port. В мен са забиват всичките митничарски очи, а оттам и в голямото туловище на казана и принадлежащата към него апаратура.
- А това какво е? - попита единият от митничарите.
Аз реших да се пошегувам малко с американските митничари, както обикновено се прави и с българските, което разбира се ми изигра лоша шега, и твърдо отговорих:
- Е, как какво?! Модерно българско изкуство!
От разговора им разбрах, че те го мислят за нещо съвсем, ама съвсем друго. Започнаха да ме подозират, че може би е нещо от военнопромишления комплекс на България. Може би им приличаше на специална част от ракета със среден радиус на действие или нещо още по-фантасмагорично. Явно ми беше нужна много яка отбрана! Чак тогава разбрах, че американецът не разбира от майтап.
Разопаковаха ми целия багаж. Извадиха всичко от куфара ми. Приятелите чакаха отвън пред вратите на летището още от 8 часа, за да ме приберат. Въобще такава бъркотия си направих, че ми се отщя да се запознавам с „американската мечта”. Те хората стриктни, строги! Щом са станали служители на тази държава, все пак трябва да бъдат бдителни.
И така, моите мили нови приятели, като не намериха нищо друго подозрително в багажа ми, освен казана с добре калайдисана вътрешност, отново ме запитаха:
- И все пак това какво е?
Казанът иначе беше направен от мед, както и всичките останали приспособления бяха сътворени от същия метал. Когато митничарите разопаковаха багажа ми, калайдисаните принадлежности изведнъж светнаха като коледни звездички. Мраморното летище изглеждаше прелестно на фона на нашия казан и инструменти.
Смело пристъпих напред и отговорих, че това е модерна българска скулптура за двора на едни приятели в Лонг Айланд.
Горките мои нови познати от митницата започнаха да се чудят дали не вкарвам нов вид метал или това наистина е произведение на изкуството. Отказаха се вече от предишните си военни схващания за ракетата със среден радиус
Тогава в Америка изкуство все още можеше да се вкарва. Нямаше защо да се сърдя и да се заяждам, защото всичко се премисля по много пъти. Иначе бяха много либерални хора! Само че прецизно си изпълняват задълженията. Не са като нашите митничари, които непрекъснато търсеха само марфа от цигари или дрога. На нашите отдавна им беше ясно какво е това казан за варене на ракия и никога нямаше да го допуснат в страната. Въпреки че го имаше почти във всеки дом.
И умните американци лесно можеха да стигнат сами до идеята, че ако този предмет не е изкуство, той също е забранен за внасяне в Америка, щом като е средство за производство на алкохол.
И всичко вървеше без акцизи, без ДДС и без всякакви сецесионски украшения, необходими за финансовата поддръжка на властта. Бедните американци! Те просто нямаха представа на какво сме способни ние. Не казан за ракия, ами космическа станция може да вкараме на части, стига това да е необходимо. А на тях милите, въображението им стигна само до идеята да поискат адреса на получателите.
Ако това наистина беше ракета със среден радиус на действие, каквито бележки се разменят между американското и руското правителство, от него могат да гръмнат още стотина небостъргачи. Този въпрос не влезе в обсега на размисъл.
Това, че ние сме нахални, нахални сме! Ама че пък светът въобще не ни разбира, е кощунство! Ние винаги сме били важен стратегически път, необходим на араби, на евреи, на руснаци, на германци и разни други. Като държава всеки гледа да се отърве от нас. Американците никога не са били подхвърляни като нас и никога не са били ненужната държава нито на тия, нито на ония. Те никога не са били път на света, както сме ние. Кеф ти изток-запад - руснаци, американци, поляци, германци, та ако искаш и цялата Римска империя. Кеф ти кръстоносци, араби, турци и др. И ние нали сме мил народ, от всичко разбираме. Не стига, че са ни завладели, че са ни опоскали, вземем, че се побратимим с тях. Те, не мислете, че наистина искат да ни завладяват! Напротив! Обаче такова детско любопитство ги гризе, че не могат да не преджапат страната. А моите митничари веднага започнаха да издирват адреса и хората, на които ще бъде предоставена тази невероятна ракета със среден радиус на действие.
В интерес на истината, приятелите ми очакваха, че би могло да ми се случи някаква подобна бъркотия и стояха на входа на вратата пред митницата на летището. Естествено бяха въоръжени със всякакви документи за химическо производство и материали за необходимостта на казана.
А моите най-нови американски събеседници си казаха нещо тайно, после изчезнаха нанякъде и след половин час се завърнаха като водеха приятелката ми под ръка. Естествено, когато приятелката ми видя казана за ракия, целия с лъскави отблясъци от мед, който придаваше на студеното американско осветление български оттенък, почти не припадна и реши още повече да засили натиска върху американските митничари. Извади един наръч от документи, от които явно личеше, че тя наистина има необходимост от такъв уред за охлаждане на произвежданите от нея медицински инструменти. Митничарите дълго се взираха в това, което държавната администрация на Америка беше изписала. Явно и те се чудеха как такъв прост инструмент не се произвежда в страната им. Накрая се съгласиха с нас и пуснаха казана.
Ясно ми беше, че това чудо ще се употребява от ден до пладне и че всяко чудо е за три дни. Американците са практични хора и надали ще си разрешат разни там прахосъбирачки на разни националности да пълнят страната им c боклуци.
Каквото щат да си мислят, но ние стоварихме българското чудо в средата на двора в Лонг Айланд и се прибрахме в къщата, за да го отпразнуваме.
Както и да е! Чудото не беше в докарването на прахосъбирачката в Америка. Чудото стана на другия ден.
Още в 7 часа сутринта започнаха да пристигат зажаднели българи, като всеки от тях носеше вързопче в ръцете си с нещо, което тепърва щеше да се разбере какво е. Естествено, че слагаха в казана и някакви пари, които никой не им беше казвал да донасят. Дойдоха и няколко жени, облечени в български носии. Ей, нещата много се усложниха! Липсваше ни само музика и български тъпани. Като погледнах сборището, си помислих, че отново ще имаме среща с властите на „Моята мечтана Америка”. Налице беше вече почти цялата българска общност. Разни хора носеха и по едно дръвце за подпалване на огъня. Само че огън на този ден никой нямаше намерение да пали, защото най-напред трябваше да се съберат плодовете, да вкиснат… След като вкиснат, какви ли не още мурафети да се донаправят и чак след това да започне реалното действие по отношение на така нареченото майсторене на българската амброзия - „крушова ракия”.
Домакинът се изправи и започна на глас да чете дейностите, които според рецептите трябваше да се направят. Като видях различните плодове, които се изсипват в туловището на „ракетата със среден радиус на действие”, разбрах, че явно ще правим шльоковица. Само че не бях чела в такава ракия да се слагат банани, мандарини и какви ли не другоезични плодове, освен тези, които си растат в България. То това е причината и Орфей да се роди в Родопите! Заради истинската ракия и вино. Явно е, че голяма част от българите вече са гушнали яко „американската мечта” и тях спокойно можем да ги наречем готвачите на шльоковицата. Ако те искат, по-късно може и научно да си направят някоя и друга ракета със среден радиус на действие за така наречената „шльоковишка мечта”. Разбира се, само ако това е необходимо, като отбрана от онези пришълци, които са привърженици на шльоковицата с чуждестранните си плодове.
Домакинът бързо изскочи напред и се провикна:
- И така! Много бързо успяхме да променим идеята на прочутата „американска мечта” с идеята за „крушова българска мечта”. Ама на! Кой да знае че там растат такива големи дървета, пълни с плод. Но който носи други плодове, освен круши, да ги складира под навеса на масата. Това са отбраните плодове за шльоковицата!
