Димитър Дънеков

В летописите на Априлското въстание на първо място са записани имената на онези луди и млади харамии, които, обхванати сякаш от някаква лудост, са повели народа си в непосилната битка за свобода и човешко достойнство. През последвалите години, та чак до ден днешен, при всяка годишнина на славното събитие тези имена прозвучават отново и отново под небесния пантеон на България, за да се помнят и тачат от поколенията. И това е напълно заслужено, тъй като тези мъже и момчета са истинските наши национални герои. Те са онези, които с цената на живота си са измили срама от вековното робство и са възкресили отечеството ни. От дистанцията на времето днес можем само да благоговеем пред светлите им ликове.

Вечна им слава!

Несправедливо е обаче, че се обричат на забвение другите, не по-малко всеотдайни труженици на святото дело, които в продължение на години преди бунтовния Април са подготвяли народното съзнание за предстоящата „кървава сватба”. И са успели да го вдъхновят така, че когато ударил часът, всички са скочили като един. Всички! Без разлика на пол, възраст и занятие. Знае се със сигурност, че поне в Брациговския въстанически пункт това се е случило точно така.

Става дума за пастирите народни. За свещениците. За служителите на Българската православна църква, които към евангелските литургии постоянно и неизменно са добавяли и словото на опасната ерес - свобода или смърт юнашка! И които в бунтовните дни без капчица страх са застанали начело на паствата си, за да ги поведат. А по време на боевете и последвалото поражение - да ги окуражават и утешават.

Всеизвестно е, че в Брациговския въстанически пункт, единствената непревзета от башибозука крепост, се събира почти целокупното население и на общо седем села - Брацигово и още шест от околните - Жребичко, Козарско, Бяга (тогава Бега), Равногор (тогава Ясъ Кория), Радилово и Капитан Димитриево (тогава Аликочово). И че начело на тези стотици мъже, жени и деца са вървели не други, а техните духовни наставници.

* * *

В Брацигово свещениците били трима:

НИКОЛА АПОСТОЛОВ ТРОЯНОВ, по-известен като поп Сокол

ДИМИТЪР АРНАУДОВ (НИЧЕВ)

ПЕЮ СТОИЛОВ ПЕЕВ

Първите двама са основатели и неуморни членове на Местния революционен комитет. А множество документи потвърждават, че по време на боевете денем и двамата са се подвизавали на огневата линия, докато нощем, след вечернята, са превръщали храма си във военен щаб, където внимателно са планирали действията на бунтовниците за следващия ден.

Ето как ги описва в записките си „Стари времена” младият по онова време, но също изцяло отдаден на делото Даниил Юруков:

„В Брацигово всякога обичах да се срещам и да разговарям със свещениците, а те често идваха в нашия дюкян подир „сутринна” или „вечерня”. Те бяха трима. Най-старият беше  поп Пею Стоилов, около 55-годишен, едър с висок ръст, всякога със засмяно лице, с дълга и прошарена брада. Учил се бе в манастира „Св. Врач”, още когато в Брацигово нямало училище. Той се намръщваше само когато му се приказваше за сторена неправда.

По-млад бе поп Никола Соколов (поп Никола Троянов - бел. авт.), около четиридесет и пет годишен, среден ръст, с малка брада, сух и революционер по природа. Всякога сериозен. Учил бе при даскал Ивана.

Най-млад бе поп Димитър, около четиридесет годишен, възслаб, с малка брада и с интелигентна физиономия. Бе учил при даскал Янаки и се считаше за най-интелигентен между тримата.”

Какво можем да си припомним за техните личности?

* * *

СВЕЩЕНИК НИКОЛА АПОСТОЛОВ ТРОЯНОВ

(поп Сокол)

За поп Сокол е писано доста - както за делата му, така и за трагичната му гибел след потушаването на бунта. Подробностите за живота му научаваме главно от частично публикувания откъс от ръкопис ръкопис  „Спомени из българското отечество” (1889 г.) на Атанас Мишев - племенник отеца.

Откъсът, посветен на неговия вуйчо е озаглавен „Жалостна и сърцераздирателна картина по страданията и убийството на поп Никола Апостолов“

„Поп Никола Апостолов е роден през 1826 година от родители Апостол и Божа - брациговци от арнаутско произхождение и православно вероизповедание. При светото кръщение приел името Сокол. Много малък той останал сирак без баща. Учението си почнал при пастрока си - стария учител Иван, и свършил при покойния патриот учител Янаки. В науките си той много успявал и бил пръв между съучениците си. В характера си е бил много пъргав и буен. Такъв остана и да смъртния си час. През есента на 1848 г. той биде венчан в пръв брак с г-ца София, родом от с. Здребичко. През пролетта на 1850 г. Биде ръкоположен за свещеник, в който сан първото му име Сокол се замени с името Никола. Откърмен в народен и буен дух, той по примера на своите деди и прадеди, много отрано беше почнал да разбужда народния дух между своите съотечественици. Своята политическа деятелност почна през 1868 година и непрекъснато продължава да работи и работи до последните дни на живота си.

Във време на приготовленията, както и във времето на въстанието и боя най-много се отличаваше със своите наставления, сам даваше пример и поощряваше всякого към святото народно дело.

Най-после, след примирието и предаването ни на турските редовни войски на 6 май 1876 г., той биде откаран от Хасан паша в Татар Пазарджик, гдето биде арестуван и бит. От тука откаран и арестуван в Пловдив, гдето биде овесван с главата надолу, най-жестоко мъчен и най-безмилостно убит в пловдивския затвор през м. юлий с.г.

Един ден след смъртта, тялото му бива докарано в Брацигово. Когато се разнесе слухът, че поп Никола докарали от Пловдив мъртъв, то всичкото население от градеца се стече у дома му да види духовния си пастир и самоотвержен патриот. И ние отидохме да видим за последен път своя вуйка.

Но, ох, Боже, що видяхме в приемната стая? В нея беше простряно мъртвото тяло на поп Никола. Но то не приличаше на неговото. Лицето му беше синьо като джигер. Боже, пази! Тялото му беше син синявец. Месата от бутовете му изпадаха, когато го съблякоха да го мият според християнския обичай. От коленете до кълките се показваха костите.

Населението направи всичко, щото се изисквало за погребението на своя духовен пастир. То повика отвън свещеници, които да извършат обреда. Свещеници дойдоха от Пещера - иконом поп Стефан Атанасов и поп Михал, от Ликачово (днес Капитан Димитриево - бел. авт.) - поп Геро, от Козарско - поп Стоян и от Чанакчийво - поп Георги.

Погребението стана най-тържествено при присъствието на всичкото население. Тялото му се погреба в черковните гробища в отдела гдето са погребани и упокоившите се до това време свещеници.

И така поп Никола прие мъченическата смърт като стана жертва изкупителна за българската свобода.”

Свидетел на изтезанията на поп Никола в Пловдивския затвор станал и Даниил Юруков:

„Всяка вечер аз виждах от чардака как докарваха поп Сокол и още някои другари и ги обесваха със синджири на дирек за да висят и да не могат да спят цяла нощ, а сутрин ги биеха с тънки железни пръчки, но те не признаваха.”

А Константин Величков добавя в книгата си „В темница“:

„…Поп Никола беше минал шейсет години. Беше ми познат. Той беше взел явно участие в брациговския комитет и бях имал случай да се срещна с него в едно от заседанията на комитета. Естествено въздържан и с кротък нрав, той следеше с жив интерес потайните приготовления, ободряваше младите работници около себе си, въодушевяваше селяните и тиха радост озаряваше лицето му при мисълта, че Бог ще го сподоби да види България, възкръснала за нов живот и да благослови борците за свободата ?. Как се беше изменил сега! Не ми се щеше да повярвам, че е същият човек, когато се срещнахме тука. Доплака ми се, когато го видях грохнал, извехнал и посърнал.

Закараха и него на бесилката на гърба на един от другите осъдени.”

В книгата „История на брациговското въстание” (1905 г.) на Никола Петлешков и Иван Йеремиев, както и в „Юбилеен сборник” (1926 г.) в списъка на загиналите за поп Сокол е записано: „присъден на обесване, но умрял от изтезаване“.

* * *

СВЕЩЕНИК ДИМИТЪР АРНАУДОВ

Отец Димитър бил сред съзаклятниците, посрещнали Георги Бенковски и един от основателите на МРК. Заедно с него в комитета се включил активно и брат му Ангел.

Изправен пред турския съд в Пловдив, той извадил по-голям късмет от поп Сокол. Мъченията, които изтърпял, не били по-малки, но, поради липса на конкретни доказателства за престъпления, присъдата му била „затвор”.

Въдворили го в Одрин заедно с голяма група от други негови съселяни. Впоследствие, по височайшата милост на султана бил освободен предсрочно заедно с Константин Величков и още 14 други брациговци.

За неговата непоколебимост и вярата му в правотата на делото  пише Христо Гюлеметов - Чибис в книгата си „Из миналото на Брацигово“:

„…По железницата за Одрин арестуваните брациговски първенци горчиво се окайвали за дето се оставили да бъдат увлечени във въстанието. Те се мъчели да отърсят всяко подозрение от себе си и се стараели да прехвърлят вината върху други и така да излязат читави от създадената бъркотия.

Срещу този велзевулски хленч  скочил с присмех поп Димитър Арнаудов: „Срамота е тос, що го зборавите. Тогава кой от кой се претнехте за скришни главатари, а сега?… Друг бил виноват… Кажете, че със запалена борина си го терахме и си го найдохме…”

Отец Димитър починал през 1909 г. Погребан бил в черковния двор.

* * *

СВЕЩЕНИК ПЕЮ СТОИЛОВ ПЕЕВ

По време на подготовката за въстание поп Пею бил оставен встрани от делата на комитета, вероятно заради възрастта му. Идеята обаче достигнала и до него, така че срещайки Даниил Юруков, отецът го попитал: „Ще се работи нещо „гюл пера”, нали?”. И се усмихнал дяволито. С „гюл пера”  той наричал хубавите неща в живота.

След потушаването на бунта,  поп Пею не бил отведен в Пазарджик. Така, при повторното завръщане на Хасан паша в Брацигово, отецът се оказал централната фигура сред насъбраното насила население. Разпоредено му било да подведе под клетва за вярност към падишаха всички присъстващи. Това бил и моментът, когато от Цариград пристигнал ферманът, издаден по случай възцаряването на новия султан Мурад V, за помилване на раята. Така, благодарение на този невероятен исторически шанс, Брацигово се разминало с масовото клане, но пък били арестувани още около 40 мъже. Между тях и поп Пею.

Особено тежки обвинения към него нямало, но въпреки това и той стигнал до Одринския затвор. Това си изпитание духовникът посрещнал като нещо напълно естествено. А по пътя към инквизициите, давал напътствия на останалите: „ Каквото те питат - чух - не чух, видях - не видях. На змии и на скорпиони так отвечается!”

След завръщането си в Брацигово, поп Пею следял изкъсо политическите събития и във връзка със сръбско-турската война коментирал: „Слушам, че вестниците пишели нещо „Гюл пера”. А вярата му, че Русия ще стъпи на българска земя била толкова силна, че когато пеел „Спаси, Господи, люди твои”, все едва чуто добавял и „Победи нашему императора Александру на сопротивление даруя!”.

Доста спомени за него са запазени и в посочената по-горе книга на Константин Величков. В нея се отбелязва с възхищение завидното чувство за хумор на отеца дори и в най-критичните моменти.

„С нас заедно изпращаха в Едрине (Одрин - бел. авт.) и брациговци. Те бяха затворени, ако не ме лъже паметта ми, в Панаир хан. Когато на утрешния ден рано ни заведоха там, заварихме ги, че ни чакат вече на двора, готови за път, с поп Пею начело - най-стария от брациговските попове, прост и наивен старец, истинно благодушен, съвсем побелял, но бодър и здрав за годините си. Той можеше да се закълне, без да прегреши пред съвестта си, че тегли за права Бога, но споделя докрай участта на своите съграждани без да роптае. Нему се видеше естествено, когато другите теглят, да подложи и той рамото си под кръста. Другарите му, които знаеха, че е невинен, го закачаха, а той, без да се обиди, отговаряше им с текстове от евангелието, което определя мястото на пастирите между страдалците за правдата и Божието име…”

И още:

„…Централна фигура в стаята ни е поп Пею. Закачаме го от време на време, но го уважаваме. Тук имаме случай да оценим качествата на тоя добър и простодушен старец. Никога не излиза оплакване от устата му и той искрено страдае за бедите, които са постигнали народа. Никой не знае да е сторил някому зло или да е отвърнал някому с обида за обида.

У него е било слабост да си служи със славянски изречения, извлечени от черковните книги, единствените, които си е давал труд и които е мислел, че заслужава да се четат. Тая слабост е давала повод на съотечествениците му да го задяват с невинни глуми. Едно от изреченията, които най-често е употребявал, било: „Зри на оборот?”, когато в някой разговор е искал да каже, че по работата, за която се разсъждава, трябва да се мисли и за опакото ?. Оттам съгражданите му бяха взели повод , когато се обръщат към него да му казват: „Дядо попе,  зри на оборот?”. Той се не сърдеше. „Младост, деца! Простено ? е да се пошегува.”

Годината на смъртта на поп Пею не е известна, но той също, както предвиждал канонът, бил погребан в черковния двор.

* * *

Към брациговските народни пастири от времето на славната епопея би трябвало да бъде причислен и

СВЕЩЕНИК ЮРДАН КЪНЕВ

По време на въстанието той все още не бил ръкоположен в сан. От 1869 до 1886 г.  Юрдан Кънев изпълнявал длъжността учител в брациговското училище.  На черковна дейност се отдал едва през 1886 г., но продължил да служи на Бога и на хората до смъртта си през 1923 г.

Роден е през 1850 г. и като един от най-добрите другари и съученик на Даниил Юруков участвал активно в подготовката на бунта, както и в последвалите боеве.

По-късно двама от синовете на този ветеран от въстанието, несъмнено наследили патриотизма на баща си, загинали през Първата световна война - 24-годишния Васил през 1916 г. и  по-младият от него Щерю през 1918 г

Подобно на предшествениците си, поп Юрдан бил погребан в двора, зад абсидата на брациговската черква „Св. Йоан Предтеча”, но впоследствие, при благоустройството на храма, незнайно защо гробовете и на четиримата истински наши народни пастири са заличени.

* * *

В официално издадения списък на свещенослужителите в черквата „Св. Йоан предтеча” в Брацигово е записано и името на

СВЕЩЕНИК ИВАН Х. ДИМИТРОВ

При това след името му категорично е отбелязано: „Участник в Априлското въстание”.

Същото твърдение може да се прочете и в книгата на Екатерина и Васил Мерджанови „Край мой любими о роде незабравими” с допълнение, че същият е от Ново село.

Във всички останали летописи за този духовник няма записана нито дума повече.

* * *

Не по-различни в патриотичната си мисия били и народните пастири от останалите шест села, барикадирали се в Брациговската крепост през онзи далечен май на 1876-а. Ето защо и техните имена не бива да бъдат забравяни.

* * *

Непримирим с робството бунтар и водач на селяните от Равногор бил

СВЕЩЕНИК АНГЕЛ САНДЪКЧИЕВ

Когато броени дни преди въстанието при него пристигнали пратениците на комитета  от Брацигово - Даниил Юруков и Щерю Бъчваров, придружени от Константин Величков, свещеникът не се поколебал нито за минута. Той мигом приел гостите в дома си и събрал местните единомишленици, между които и двамата му братя - Петър и Тино.

Съставянето на селския революционен комитет и полагането на клетва отнело само няколко часа. А бързината по организацията на бунта е почти невероятна. Но нека припомним, че селото, което било наричано Ясъ Кория, тоест - „Равна гора”, в  тефтерите на османлиите винаги било записвано като Аксъ Кория. Сиреч - „Гора на непокорните”. Само този малък факт е достатъчно красноречив, за да се разбере що за българи са населявали размирното село.

Ето как ги е видял и почувствал Константин Величков:

„…Брациговския комитет в едно от заседанията, което държа в мое присъствие, реши да отидем аз, Юруков и Щерю Бъчваров, един от първите търговци и производители на розово масло в градеца, в Ясъкурия, за да се съставя и там комитет. Ясъкуричани, които идваха всеки ден в Брацигово, знаеха вече общата тайна, но не беше отишъл никой да ги организира. Юнаци, добри стрелци, ясъкуричани щяха със своите сто пушки да бъдат едни от най-храбрите защитници и те оправдаха надеждата, която се възлагаше на тях.

Мисията ни не беше ни трудна, ни дълга. Стигнахме вечерта и върнахме се на другия ден. Няколко часа бяха стигнали, за да раздухаме огъня в сърцата. Отивахме да бием на едно чувство, което чакаше само една искра, за да пламне. Праханът не се запалва по-лесно, когато искрата изхвръкне от огнивото. Ни прения, ни колебания. България се готви да въстане. Кой ще приеме да остане чужд на общото дело? Тия прости сърца слушаха с упоение, че е дошъл часът да се отплати на турците за вековните обиди и тупаха от радост, че и те ще дадат своя дял от жертви за освобождението на отечеството…”

Роденият през 1842 г. свещеник Ангел Сандъкчиев по това време бил мъж в разцвета на силите си. С проповедите против омразното робство, той отдавна бил спечелил сърцата на своите съселяни и по-голямата част от тях с готовност тръгнали след него. По време на боевете попът се биел наравно с другите юнаци и обхождал позициите, за да вдъхва упование и надежда.

След потушаването на бунта, бил сред първите задържани. А участта му след това е съпоставима само с тази на канонизираните християнски великомъченици. При опит да избегне залавянето си, той паднал от някаква стреха и пречупил кръста си. От този миг до смъртта пълзенето станало единственият му начин за придвижване. Тежкото му състояние обаче не трогнало поробителите. Папаз-комитата бил довлечен в Татар Пазарджик, а после и в пловдивските затвори, за да бъде допълнително жестоко изтезаван и изправен пред съда. Там, нечовешките болки, които изпитвал, за кратко време прекършили духа му. Свидетел на неговия катарзис станал отново Константин Величков, заплашен от смъртна присъда по същото дело. Ето какво е записал той в мемоарната си книга „В темница“:

„…Стаята беше пълна, когато влязохме. Можеше да има до четирийсет души  ясъкуричани, наредени надлъж от двете страни на стаята, в дъното на която седеше до една широка маса изследователят с двама писари. Изправиха ни до вратата и можех да обгърна с поглед всички. Не отсъствуваше нито един от ония, които бяха участвали в къщата на поп Ангел, дето беше станало съзаклятието. Повечето от тях познах, като да бях ги видял вчера. Търсех, обаче напразно, между тях поп Ангела, когато изследователят даде заповед на селяните, които стояха прави до него да се поотместят и той се подаде зад тях в едно положение, което произвождаше потресаващо впечатление. Той беше подгънал крака до стола на следователя и лежеше прегърбен на пода, като се опираше на ръцете си. Без шапка, с климнала глава, с разчорлена коса, която падаше надолу и прикриваше лицето му, той изглеждаше като някакъв звяр, на който са надянали за присмех попско расо. Няма да си изгладя от паметта ми тая страшна картина. Изтръпнах цял, когато го зърнах, и ако беше зависело от мене, бих излязъл за минута, за да се успокоя от вълнението, което ме сътресе. Не можех да си представя, че това е същия тоя човек здрав, силен, в пълна младост още, левент като всичките си съселяни, който преди няколко месеца само беше ни посрещнал с такава радост в къщата си и с младенческо въодушевление беше дигнал пред нас кръста да кълне оглашените, че ще мрат за святото дело за народното освобождение. На клетвата си той беше останал верен. С кръста в ръка и с пушка на рамо той беше подигнал селото, когато дошло известие, че въстанието е избухнало, беше го повел с мъже и с деца в Брацигово и там, в първите редове на въстаниците, се беше борил против башибозуците. Когато турците влезли в Брацигово, спогнат от няколко башибозуци, които искали да го хванат, той успял да се качи на една стряха и когато искал да се прехвърли на друга, паднал и си счупил кръста. Тъй осакатен, той бил хванат и подлаган на нови изтезания. При всичко, че не е могъл да върви, турците го повели за Пазарджик заедно с по-виновните негови съселяни, които са били уловени в Брацигово. Той бил принуден по целия път до Пазарджик да се влачи на ръцете си, изложен при всяко спиране да бъде съсечен от немилостливите си водачи…

…Поп Ангел помълча няколко време и после с глас, в който звучеше вътрешна мъчителна борба и като се спираше често, за да си подеме силите и да си припомни, разправи всичко. Той не изпусна ни една подробност, която му беше позната от онова, що бяхме вършили от стъпването ни в селото до тръгването ни. Слушахме като гръмнати. Пред това разкритие, направено с една искреност, която даваше на всяко показание характер на очевидна истина, чувствах, че чезне в мене всяка надежда за спасение. Но додето още поп Ангел говореше, съгледахме, че и от двете страни ни се правят от селяните знаменателни знакове с очите. Разбрахме, че другите не са казали нищо и можехме да разчитаме на тяхната твърдост и постоянство. Когато дойде ред на другите да говорят, те отрекоха смело всичко. Учуди ме особената твърдост на хаджи Дячо. Той изстъпваше тук и ролята си на най-стар, от когото чакат другите ум и пример и своята безбоязненост той внушаваше на всички. Той се изправи със своите шейсет и пет години като един непоколебим дъб да каже, че им се хвърля ифтира. (ифтира (тур.) - клевета. бел. авт.) Тук бяха четирима от синовете му. Двама от тях бяха изправени рамо с рамо до него. Той беше здрав и бодър, щото изглеждаше при тях не като да им е баща, а по-голям брат.

Поп Ангел не дигна очи да погледне ни нас, ни селяните. Той стоеше всичкото време, додето разпитваха другите неподвижен, с наведена глава, с лице, забулено от разпуснатите му надолу коси. Един Бог можеше да знае какви болки му късаха сърцето, че не може да остане твърд като другите си съселяни. Клетият! Как трябваше да се чувства унизен  пред тях, че е изменил на вярата, с която са гледали на него. Сещах как трябва да страдае и като го гледах тъй физически убит, не ми идеше на ум да го осъждам. Той ми се представляваше като жив труп, в който се е разнищила всяка нравствена сила и ми внушаваше само дълбоко и искрено съжаление…”

Тъй като турските зверства след Априлското въстание вече били разбунили духовете на цяла Европа, на тези съдебни процеси присъствали и чужди дипломати. Щат или не щат, османските съдии били длъжни да се съобразяват с писаното законодателство, което гласяло, че показанията само на един свидетел не могат да бъдат приемани като достоверни. Така до смъртни присъди не се стигнало, но все пак петима от равногорските въстаници - поп Ангел Сандъкчиев, Ангел Дабижов, Иван Дячев, Дячо Върбанов и Стоил Грудев, били осъдени на заточение, а други 42 хвърлени в затворите.

Случило се така, че Константин Величков и свещеникът се срещнали още веднъж - този път в двора на Одринския затвор.

„…Един ден седях на пейката до бакалницата, когато ненадейно видях да се подава оттам поп Ангел. Той, като видя, че няма никъде заптиета, полази на ръцете си през двора и в едно мигновение се намери пред мене.

Беше гологлав, както при следователя, клекна на земята, изправи си главата и като отмести косата си от очите, каза ми с развълнуван глас, в който се чувстваха, че треперят преглъщани с мъка сълзи.

- От много време те търся да те видя, но не мога от заптиетата. Взели са ме на око и не ме пущат никъде да мръдна. Прости ми, прости ми! Сбърках, много сбърках. Голям грях взех на душата си. Ще отрека всичко. Прости ми.

- Няма защо да искаш прошка, отче - отвърнах трогнат вдън душата си. Знам, че щото си направил, направил си го не от слабост и не по зла воля. Бъди спокоен, ще ти прости всеки.

- Взеха ми здравето, не съм вече човек, не съм. Господ види и той знае, че не съм искал никому да сторя зло. За какво ми е тепърва тоя живот? Нека ми го вземат. Ще отрека всичко, ще кажа, че всичко, що съм казал, е лъжа…

…И сега като си спомням тая сцена, чувствам се покъртен до сълзи. Видях много мъжествени примери. Видях хора да висят по цели дни на синджири, увиснали над земята, на която едва допираха с пръстите си, видях други да падат в несвяст от изтезания, които се повтаряха по няколко пъти на ден, да издадат тайната си, видях трети да отиват на бесилката без да проявяват най-малка скръб за живота си. Никой не може да се сравни по душевно мъжество с тоя човек, който, останал с половин живот, идеше да изповяда пред едно дете угризенията, които го мъчеха, че е изпаднал в една слабост, за която никой не можеше да го вини. Той е удържал думата си, но това не е възвърнало спокойствието на душата му. Той не си е простил сторената грешка. От мъките, с които го е изтезавала, спасила го е само смъртта…”.

А смъртта на този мъченик настъпила скоро. Той починал само след една година, по време на заточението си в Никозия. Погребан бил в двора на една от двете тогавашни черкви - „Св. Йоан Кръстител” или „Св. Архантел Михаил”. Вероятно гробът му е запазен и до днес, но към момента няма нито снимка, нито други свидетелства, които да потвърдят това. Знае се обаче, че в знак на признателност към неговото дело, опелото му е било отслужено от трима местни свещеници.

С патриотизма, наследен безспорно от баща му, сред потомците му изпъкнал най-вече неговият син Петър. След Освобождението той завършил военно училище и с чин поручик се отличил с храбростта си през Балканските войни. През 1904 г. неговото семейство се установило за постоянно в гр. Самоков, като приело фамилията Попангелови. След години наследниците на тази фамилия - наши съвременници,  се прочуха у нас и по света като изкусни майстори на белите спортове. Имената им са всеизвестни - Петър Ангелов Попангелов (баща) и Петър Петров Попангелов (син).

* * *

На мисията за пробуждането на националното самосъзнание в селата Радилово и Капитан Димитриево (по онова време - Аликочово) се посветили свещениците съименници ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ПРЕДЬОВ и  ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ПОПОВ.

* * *

СВЕЩЕНИК ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ПРЕДЬОВ

Той бил свешеник от трето поколение в своя род. През годината на раждането му - 1818, неговият дядо - поп Саво Предьов, осветил новоизградения селски храм „Св. Теодор Тирон”. В него по-късно служил и бащата - поп Димитър.

През целия си съзнателен живот отецът бил ревностен радетел както за църковна, така и за национална независимост.

За отбелязване е, че идеята на Васил Левски за всеобщо въстание била възприета в Радилово много преди бунтовния Април от 1876 г. И нямало как да е иначе, тъй като това хайдушко свърталище било посетено от Апостола на два пъти - през 1869 (по спомени на Георги Ангелиев) и през 1972 г. (“Пазарджик и Пазарджишко“, Иван Батаклиев), когато бил основан и първия местен революционен комитет.

За втори път съзаклятието било възкресено в началото на 1876 г. от Георги Бенковски („История на Априлското въстание” от Димитър Страшимиров). Заклинателят, естествено, бил поп Георги Предьов. Той е и човекът, който ведно с най-изявения радиловски четник - Георги Ангелиев, повел целокупното селско население към въстаническия пункт в Брацигово.

След разгрома отецът попаднал сред първите арестувани, измъчван в пловдивските затвори и осъден на заточение в Одрин. Освободен бил при идването на руските войски през 1878 г.

По-трагична е съдбата на най-големия му син - Иван, учител в местното училище. Заради участие във въстанието и доказано убийство на двама турци, той бил обесен в Пловдив само няколко дни преди градът да бъде освободен.

Не по-малко дръзновени през дните на Априлската епопея били и другите двама синове на поп Георги. Вторият от тях - Саво Георгиев Попов, доживял Освобождението, но бил убит като младши унтерофицер през Сръбско-българската война на 14.11.1885 г.

А най-малкият - Тончо Георгиев Попов, който  участвал в основаването на МРК от Г. Бенковски и се изявил в боевете край Брацигово, след Освобождението бил запомнен като виден общественик. По-късно двама от неговите синове загинали през Балканската война.

Заради тях, и заради другите убити през тези войни, Тончо Георгиев Попов издигнал внушителен паметник в двора на черквата.

При завръщането си от Одрин попът заварил селото си опустошено и опожарено, а черквата - разрушена до основи. Но все пак, някъде из каменните зидове той намерил скритите от него непосредствено преди бунта една сребърна чаша от 1845 г. и едно „Евангелие”.

Тези реликви са запазени и до днес във възстановената черква.

Свещеник  Георги Предьов доживял до преклонна възраст - починал през 1896 г. Тялото му е погребано в двора на черквата, а гробът му е грижливо поддържан до ден днешен.

Върху паметника му може да се прочете следния надпис:  „Тук почива прахът на свещеника Георги Димитров, роден на 10 март 1818 г., ръкоположен на 5 октомврий 1850 г., участвал във въстанието от 1876 г., починал на 9 май 1896 г. Вечна му памет“.

* * *

Все още не въведен в духовен сан, усърден участник в подготовката на въстанието в Радилово бил и

СВЕЩЕНИК НЕДЕЛЧО ИВАНОВ БАКАЛОВ

Той е роден през 1845 г. До 39-годишната си възраст се е занимавал с абаджийство, докато през 1884 г. бил ръкоположен за свещеник първо в Дебращица, а от 1910 г. в Радилово.

Взел е участие още в първия РК, основан от В. Левски през 1872 г.

Заради участието си във въстанието бил заточен в Одрин. През 1881 г. станал кмет на селото.

По-късно духовното му дело било поето от сина му Димитър, който служил в радиловската черква „Св. Теодор Тирон” от 1920 до 1957 г.

Награден е като поборник с учредения през 1908 г. „Възпоменателен кръст за независимостта” (№ 9129 в списъка от 1909 г.).

Свещеник Неделчо Иванов Бакалов починал през 1919 г.

* * *

Малко по-оскъдни са писмените извори по отношение на личността на народния пастир от някогашното Аликочово (днес Капитан Димитриево)

СВЕЩЕНИК ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ПОПОВ

За него се знае, че също е от попско потекло и че е роден през 1830 г. в с. Баткун. В някои краеведски изследвания е записван още и като  ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ТОМОВ.

През османския период за дълги години в Аликочово преобладавало мюсюлманското население. Християнската черква, наречена „Света великомъченица Неделя” била осветена едва през 1857 г., а поп Георги Попов станал първият свещенослужител в нея.

И той, като всички свои събратя, не се е задоволил единствено със службата към Бога, а е поел на плещите си и светското образование на селските деца. А когато назряло времето за бунта, поп Георги без колебание отворил вратите на храма си, за да закълне непосредствено пред олтара членовете на Местния революционен комитет.

В “История на брациговското въстание” (1905 г.) от  Никола Хр. Петлешков и Иван К. Йеремиев е записано:

„В Аликочово се основал комитет от Отон Иванов, часовникар от гр. Т. Пазарджик. Той повикал при себе си Лазар Илиев от, който от своя страна повикал и съселяните си: Трифон Василев, Никола Илиев (Лазаров брат), Димитър Симонов и Атанас Илиев в черковата, дето положили клетва пред свещеника.”

Няма сведения за личното участие на свещеника през дните на въстанието. Знае се обаче, че през този период в селото не е останал нито един българин. Следователно, възможно е поради предварителното избухване на бунта, поп Георги да се е намирал на друго място.

Според местния краевед Лазар Грозданов след погрома той бил арестуван и малтретиран в затворите на Пазарджик, Пловдив и Одрин, а след амнистия - освободен. Това твърдение обаче не се потвърждава от други източници. Името му не е записано и в списъка на осъдените, публикуван нито в цитираната вече “История на брациговското въстание” (1905 г.) от  Никола Хр. Петлешков и Иван К. Йеремиев, нито в „Юбилеен сборник” от 1926 г.

По-важното е, че след като и тази черква била опожарена и напълно разрушена, поп Георги Попов се посветил на нейното възстановяване. В днешния си вид храмът е възстановен и осветен през 1889 г. А отецът продължил да служи в него до 1903 г., когато загинал при нещастен случай. Към вечния му дом - черковния двор, с признание го изпратило цялото население.

Понастоящем гробът на поп Георги Димитров Попов е запазен и обозначен, но поради ерозията, причинена от природните стихии, надписът върху каменния кръст е почти нечетим. Ще бъде жалко ако потомците на този достоен българин не си припомнят своевременно неговото дело и не направят нещо по въпроса.

* * *

След Освобождението през 1878 г. българският народ някак си спонтанно е осъзнал величието на своите предводители към свободата и с безмерна признателност ги е обявил за свои апостоли. Апостоли!

Едва ли би могло да се даде по-точна оценка за делото и саможертвата на една цяла плеада от млади мъже, загърбили изцяло личното си благополучие и заложили всичко, дори и живота си в името на идеята за национална свобода. Томовете на историята са изпълнени с безброй имена, но, за съжаление, даже и в най-подробните от тях далеч не са вписани всички. Много са нашите апостоли! Стотици или хиляди - не се знае. Неизброими са. Но всички до един, знайни или незнайни, са повече от достойни за нашето признание.

* * *

Апостолът от Жребичко бил отец

СВЕЩЕНИК ТОДОР ТРИФОНОВ

Сътвореният от него подвиг е съпоставим наравно с тези на най-великите от събратята му. На делото за освобождение на роба той се посветил още през юношеската си възраст. И нямало как иначе да бъде - и светското, и духовното си образование той получил в манастира „Свети врачове Кузма и Дамян” край Кричим.

А в тази обител, както е потвърдено от множество документи, ведно с евангелията са се проповядвали и други, тайни „науки”, свързани с целите на борбата. Не случайно възпитаници и наставници на тази „школа” са били и мнозинството от останалите духовни организатори на брациговския бунт - поп Сокол, поп Димитър Арнаудов, поп Пею Стоилов и незапопения все още Юрдан Кънев, а в годините преди въстанието - поп Кънчо и поп Димитър Мешекопаранов (основателят на Девическото училище в селото).

Запознат напълно с начинанията на Брациговското съзаклятие, в навечерието на въстанието Тодор Трифонов незабавно свикал двайсетина от най-пламенните си съидейници и в присъствието на поп Сокол ги заклел като местен революционен комитет. По същия начин за късо време проповедникът-бунтар основал революционните ядра и в съседните села - Козарско и Кричим. А храмът на Жребичко - „Св. Троица”, придобил ново, необичайно за религията предназначение. В него Христовата вяра се претворявала в духовно оръжие срещу неверника-поробител. В резултат на неевангелските  “проповеди” за кратко време в малкото селце се подготвили 10 000 фишека, 300 оки куршуми, 90 оки барут, пушки, пищови, ятагани както и отряд от 82-ма бойци. А когато моментът настъпил, отецът без капка колебание захвърлил расото и застанал начело. Гордо и без страх. Така, както подобава на истинските водачи и пастири народни. По негов знак след първата пушка в Копривщица жителите на Жребичко напуснали домовете си и се “преселили” в Брациговския въстанически пункт.

За прякото участие на поп Тодор по времето на бунта може да се съди и по стиховете, посветените му в поемата „Брациговската епопея” на Любомир Бобевски:

„А свещеник Тодор,

жребичката слава,

жребичката гордост,

що сред дим и лава

беше лъв разярен,

волен без верига

кратер огнедишащ,

жупел що изрига,

ту бе при момците

за надежда златна,

ту при легиона -

конницата знатна,

ту при шестте топа,

от кои се стресна

Турция могъща,

та свободата блесна…”

След поражението небезизвестният за властите „папаз-комита” бил сред първите арестувани от Хасан паша. Без расото си той не бил разпознат веднага, но скоро след това, явно не без помощта на предател, бил разкрит и подложен на зверски издевателства още по пътя от Пазарджишкия към Пловдивския затвор. Преди да бъде изправен пред османския съд, подобно на събратята си, и той бил жестоко пребиван и измъчван. А пред съдиите, също като Петлешков поел цялата вина върху себе си. Отговорът му на въпроса „И защо разбуни раята?” бил съвсем кратък, но напълно ясен и точен - „За свободата на роба!“.

Така поп Тодор Трифонов сам подписал присъдата си - смърт чрез обесване. На екзекуцията, сред сганта на ликуващата гмеж от цигани и турци, насилствено било доведено и цялото му семейство. А след нея - трупът му бил оставен да виси за назидание на раята, за да бъде допълнително оскверняван от пловдивската измет. През нощта обаче негови съмишленици все пак успели да го свалят от бесилото и да го погребат. Къде точно - това никога не се разбрало.

Макар и с неизвестен гроб, поп Тодор Трифонов не е забравен от потомците.

По наши дни в двора на черквата, в която той служил на народа си, се белее негова паметна плоча, върху която е изписан последния куплет от поемата на Л. Бобевски:

„Падна в плен без трепет,

отче благородни.

Ти утеха беше

за борците родни.”

А че родолюбивият му ген не се е загубил безвъзвратно, може да се съди по съдбата на неговия внук - Тодор Апостолов Трифонов. През 1913 г., току-що завършил Пловдивската гимназия, младият момък отложил записването си в немски университет и се включил като доброволец в Балканската война. За съжаление, на фронта заболял тежко и починал през януари 1914 г.

Преки потомци на поп Тодор и наши съвременници са небезизвестната пловдивска книгоиздателка Божана Апостолова и синът й Манол Пейков.

* * *

Казаното за духовниците, изброени дотук, би могло да се преповтори напълно и за събрата им от с. Бяга

СВЕЩЕНИК ИЛИЯ ДИМИТРОВ

В малкото запазени биографични документи за него е отбелязано:

„Свещеник  Илия Димитров е роден през 1842 г. в с. Бега. Учил се при килийна подготовка в селото, а след това продължил в Брацигово в по-уредени училища. Любител на науката, удостоил се да се ръкоположи за свещеник в своето село.”

До каква степен и той е бил обсебен от идеята за национално освобождение може да се съди и по написаното от Даниил Юруков в мемоарите му „Старо време“:

„На 11 сутринта тръгнахме с Величков (Константин Величков - бел. авт.) за Пазарджик. Минахме през с. Бяга. Там се видяхме с поп Илия, Колю Налбантита, Петър Маричин и Илия Манчев. И тук получихме благоприятни известия и си заминахме уверени, че военните съвети ще действуват.”

В Юбилейния сборник за Априлското въстание от 1926 г. е отбелязано и личното му участие по време на бунта:

„Буен по темперамент и патриотично обладан, свещеник  Илия Димитров става душата на организирането и повдигането на с. Бега.

Взел участие във военния съвет и като стотник е действал в отбраната на Брацигово. За смелото му участие и като организатор изпитал мъченията на Одринския затвор, отгдето излязъл след обща амнистия.”

Награден бил като поборник с учредения през 1908 г. „Възпоменателен кръст за независимостта” (№ 9132 в списъка на наградените от 1909 г. - Държавен архив)

До смъртта му през 1916 г. поп Илия Димитров отдал силите си за повторното въздигане на опожарената черква и на ново училище към нея. Гробът му е в черковния двор и понастоящем е грижливо поддържан от преките му наследници.

* * *

Целокупното население на с. Козарско пък било доведено в Брацигово от трима духовници - действащия енорийски свещеник ВЕЛЮ ПАВЛОВ КАРАГЬОЗОВ, игумена на Кричимския манастир „Рождество Богородично” - архимандрит НАФТАЛИМ, както и архимандрит ЛЕОНТИЙ - оглавяващ едновременно перущенската обител „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” и кричиската „Свети врачове Козма и Дамян”.

* * *

СВЕЩЕНИК ВЕЛЮ ПАВЛОВ КАРАГЬОЗОВ

Архивните сведения за него са оскъдни. Знае се със сигурност, че е родом от Копривщица и че в Козарско е пристигнал като учител след 1865 г. Известен е и с това, че именно той приложил за първи път новата форма на обучение - Ланкастърската (взаимоучителната), заместила килийното образование.

За свещеник в местната черква бил ръкоположен през 1872 г., където служил и до смъртта си през 1892 г. След разгрома на Априлското въстание и той като всички негови събратя бил арестуван и хвърлен в пловдивския затвор, но все пак оцелял и доживял Освобождението.

* * *

През цялото това толкова смутно време като негов пръв помощник в Козарско са изявявал и  бъдещият духовен пастир на селото

СВЕЩЕНИК АТАНАС СТОИЛОВ

Той е ръкоположен в сан след Освобождението - през 1894 г.

На Велю Павлов и на Атанас Стоилов принадлежи заслугата за възраждането на опожарената и разрушена при разгрома на бунта селска черква и училището към нея.

Награден бил като поборник с учредения през 1908 г. „Възпоменателен кръст за независимостта” (№ 9080 в списъка от 1909 г. - Държавен архив).

Поп Атанас Стоилов починал през 1930 г. Погребан е в черковния двор, а понастоящем гробът му е запазен и добре поддържан.

* * *

Доста по-трагична е съдбата на твърде възрастния и парализиран при избухването на бунта в Козарско

СВЕЩЕНИК ТОДОР НЕНЧОВ

При преселването на съселяните му в Брацигово, по негова молба, той бил скрит в някакъв къпинак в местността „Св. Георги”. За да преживее, бил запасен с два хляба и  стомна вода. След потушаването на въстанието близките му веднага го потърсили, но го открили заклан. Предполага се, че е бил случайно намерен от придвижващия се към Брацигово башибозук. Костите на Тодор Ненчев почиват заедно с тези на другите жертви на въстанието.

* * *

Както вече стана дума, при новината за избухването на бунта в Козарско се намирали и двама монаси - архимандрит ЛЕОНТИЙ - игумен на манастира „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” край Перущица и йеромонах НАФТАЛИМ - игумен на манастира „Св. Богородица” (понастоящем „Рождество Богородично).

Каква е била ролята на тези два, като и на околните манастири, може да се прочете в „Юбилеен сборник” от 1926 г.:

„…А за да бъде издигнат духом българина, най-много допринесоха в това отношение монастирите „Св. Богородица” и „Св. Врачове” в с. Кричим и „Св. Теодор Тирон”  в с. Перущица. На храмовите празници в тези монастири още от старо време се събираха богомолци българи от селата: Брацигово, Козарско, Бега, Аликочово, Перущица, Брестовица, Куртово Конаре и др. и тук са се усещали  еднородно целостни и са можали свободно да обменят мисли за общонародни начинания. Освен това в тези манастири се е пазило най-скъпото нещо за народа: писмеността. Игумените на тези монастири освен духовни треби са давали и патриотичини напътвания за здравото запазване на вярата и народността. Заедно с молитвите и проповедите религиозни се вършели и политическите агитации. Помня за игумени в тези монастири достойни българи патриоти: отец Любен Вълчев - Леонтий, отец Гологанов - Теодасий и отец Севастиан Сопотский (1) - вуйка на легендарния Герой Васил Левски.”

Георги Натев, Перущица, 12/25 април 1926 г.

(1). Тук авторът е допуснал очевидна грешка. Вуйчото на Васил Левски, както се знае от историята, се е наричал Василий и никога не е бил игумен.

* * *

АРХИМАНДРИТ ЛЕОНТИЙ

През онзи период отец Леонтий (Любен Вълчев Машев, родом от с. Пищигово) оглавявал манастира  „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”, а едновременно с него и кричимския „Свети врачове Козма и Дамян”. Тези светилища, въздигнати  още по време на Първото българско царство, били многократно разрушавани и отново въздигани през вековете. За последно новата черква в манастира край Перущица била осветена в началото на 1876 г. Но радостта от това събитие била кратка - на 28 април същата година храмът бил опожарен и напълно разрушен.

Срещата на Леонтий със събрата му Нафталим в Козарско едва ли е била случайна. Като дългогодишни съзаклятници, те вероятно са обсъждали бъдещите си действия, но преждевременното избухване на въстанието явно ги е изненадало. За Леонтий пътят към собствената му обител станал невъзможен - той преминавал през землищата на освирепелите вече, предимно мюсюлмански, Кричим и Устина. По тази причина той тръгнал към Брацигово. Каква е била съдбата му по време на боевете не е споменато от никого. Името му се появява в книгата на Атанас Мишев „Боят около Брацигово” едва при момента на арестите на „баш комитите”, извършено на 6-и май:

„Натовариха оръжието на 4 кола. Пашата забра със себе си: игумените Нафталим и Леонтий, свещ. Никола и свещ. Димитър (брациговци), свещ. Георги и ….. (радиловци), свещ. Стоян и Велю (козарчани), свещ. Илия (бежанин), свещ. Тодор (здребичанин) и Н. Ив. Юруков, Ст. Юруков, Щ. Хр. Бъчваров… и потегли за Пазарджик…”

Този цитат е достатъчно красноречив за ролята на духовенството във въстанието. Те, пастирите народни, са първите арестувани. Сиреч - в очите на пашата това са били главните виновници за подбуждането на раята към бунт. Което, всъщност, е самата истина.

Споменаването на свещеник Стоян от Козарско обаче е вероятно неволна грешка на Атанас Мишев. Такъв свещеник няма.

В книгата си „Борците“, 1995 г. авторът Иван Гергов, някогашен учител в с. Пищигово, позовавайки се на собствени и други изследвания, е изложил малко по-подробно животоописание на Леонтий (Любен Вълчев Машев).От него се разбира, че отецът е потомък на бежанци от Македония от края на 18 век. Бащата Вълчо бил пренесен в Пищигово като двегодишно дете, което осиротяло в ранна възраст и отгледано в чуждо семейство. Когато възмъжал, през 1806 г. Вълчо се оженил за Николина Машева и приел нейната фамилия. Любен, роден през 1808 г., вероятно е бил първата рожба на младото семейство, което впоследствие се сдобило с още осем деца. Още като момче бъдещият архимандрит претърпял едно почти смъртоносно нараняване при падане от дърво. В онзи тежък за тях момент, молейки се за спасяването на живота му, неговите родители се врекли да го обрекат на Бога. И спазили обета си - проводили го в манастира „Св. Врач” край Кричим, където имало и училище. Тези събития предопределили съдбата на бъдещия народен пастир. Жаден за наука, той събрал толкова много книги, че Христо Г. Данов отбелязал: „Той имаше библиотека с всички излезли на български език книги. Освен това имаше и няколко руски черковни книги.”

С особено силна страст младият монах Леонтий разпространявал Паисиевата история. А просветното му дело било просто забележително.

След арестуването му, възрастния вече отец Леонтий бил отведен в Пазарджик, а после в Пловдив. Обвинението към него било като към един от основните организатори на бунта. И бил пребиван дотолкова, че загубил гласа си и отговарял само с кимане на глава. Осъден бил на обесване, но бил спасен от последвалата междувременно височайша амнистия.

След Освобождението се завърнал за късо време в родното си Пищигово, но вроденото му призвание отново го повело към манастирите - като игумен първо в „Араповския” край Асеновград, а после в „Св. св. Петър и Павел” край с. Баткун.

Кратки биографични сведения за архимандрит Леонтий могат да се прочетат и в „Енциклопедия Пазарджик и Паз. Община”, 2011 г., стр. 290. Той е роден в с. Пищигово (този факт е потвърден и в книгата на проф. Константин Гълъбов „Въстанието на героична Перущица”, 1956 г.) в семейството на Вълчо Машев.

През целия си живот Леонтий е участвал в революционните съзаклятия, срещал се с Левски и Бенковски, укривал хайдути в манастира си и в крайна сметка бил сред организаторите на МРК в Перущица.

Бил изключително грамотен. През 1909 г. той дарил личната си библиотека на днешното пазарджишко читалище „Хр. Ботев” (според цитирания по-горе Иван Гергов - 500 тома художествена и научна литература), а черковните си книги - на черквата „Св. св. Константин и Елена” в същия град. На всяка от тях написал собственоръчно: „Подарък от йермонах Леонтий, 10 юли 1909 г.”

Монахът починал на 105 годишна възраст 18 септември през 1913 г. в Баткунския манастир, където е и погребан. Гробът му обаче към момента не е категорично обозначен. Няколкото от все още съществуващите там надгробни паметници са със заличени от времето надписи.

Днес негов великолепен портрет, рисуван през 1908 г. от изтъкнатия пазарджишки художник Георги Петков Машев - правнук на отеца по съребрена линия, може да се види в художествена галерия „Станислав Доспевски”, гр. Пазарджик.

* * *

АРХИМАНДРИТ  НАФТАЛИМ

Макар че е един от най-заслужилите, ако не и най-заслужилият измежду духовни пастири, предизвикали пробуждането на населението  в целия регион - отец НАФТАЛИМ е най-ощетен откъм биографични извори. Не са останали никакви документи или други свидетелства, които да ни подскажат светското име или поне месторождението му. Няколко изследователи на историята обаче недвусмислено го посочват като основателя на революционния комитет в Козарско - Иван Унджиев („Васил Петлешков”, 1935 г.), Димитър Страшимиров („История на Априлското въстание”, 1907 г.)

Че в деня на избухването на въстанието той се е намирал в Козарско не е чудно - управляваният от него манастир разполагал там с метох и обширни имоти. Като един от най-посветените на делото съзаклятници, той вероятно е предвидил хода на събитията и основната му грижа е била да опази каквото може от манастирското богатство.

От Козарско към Брацигово той тръгнал като водеща фигура, а на гърба си преметнал кожен мех, където били скътани около 80 000 гроша (според Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”) манастирски пари.

В книгата си „Борците” Иван Гергов твърди, че тези пари са пренесени в Брацигово от  другия игумен - Леонтий, но каквато и да е истината, факт е, че точно тези грошове, плячкосани впоследствие от палача на Перущица - Рашид паша, се оказали спасителни за Брацигово и го предпазили от надвисналото опожаряване и мародерство - (виж „Боят около Брацигово” на Атанас Мишев (1881 г.), стр. 74).

След потушаването на бунта отецът бил първият арестуван (виж по-горе в частта за йеромонах Леонтий) и месеци наред изтезаван в пловдивските затвори. Делото му продължило дълго, тъй като монахът бил обвинен в най-тежкото престъпление според турският наказателен кодекс - организиране на въоръжени действия срещу империята и издаване на заповед за започване на такива действия. Като председател на средищен революционен комитет отец Нафталим бил обвинен, че всички селища по Северните Родопи въстанали по негова заповед са. Предвиденото наказанието за такива деяния  било само едно - смърт. И то му било наложено въпреки обявените от султана амнистии.

Присъдата била изпълнена през м. ноември 1876 г. Архимандрит Нафталим бил обесен на стария мост на Марица. За да се демонстрира законност, върху тялото му бил поставен препис от присъдата на български, френски и турски език. Било направено с цел да бъдат убедени европейските комисии, които са наблюдавали разправата с въстаниците, че се спазва буквата на турския наказателен кодекс.

На основание на същия този закон манастирът бил подложен на опожаряване, тъй като се бил превърнал в „гнездо на разбойници”.

Същата „присъда” получил и другия кричимски манастир - „Свети врачове Козма и Дамян”. Обсаден плътно от обръча на башибозука още в самото начало на бунта, той бил ограбен и опожарен, а монасите в него - безмилостно изклани.

При екзекуцията изповедник на Нафталим бил тогавашния пловдивски митрополит Панарет. Години по-късно, остарелият вече архиерей през сълзи споделил с приемника си Максим една от тайните на тази изповед. Преди да увисне на бесилото, монахът споделил две от тайните си. Първата - че е приемал в манастира си един войвода, представил му се с име Сава, но в действителност - Гавраил от Копривщица.

Същата случка разказва и Иван Гергов в книга си „Борците“.

Ако това наистина е било така, значи става дума за Георги Бенковски, тъй като в историята на Копривщица не се помни друг бунтовник с име Гавраил. Изследователите на Априлското въстание са установили безспорно, че през м. февруари 1876 г. Бенковски и Волов наистина са основавали местни революционни комитети из този край - на 21  февруари - Волов в Батак, а Бенковски в Радилово и един ден по-късно - в Брацигово. Недоказана е, но съществува  и теза, че Волов се е отправил към Батак непосредствено след посещението му в кричимския манастир. Ако е така, то посещението на двамата апостоли при отец Нафталим трябва да се е случила на 20 февруари 1876 г., но дали такава среща е имало - не е потвърдено от нито един сигурен източник.

Втората част от тази предсмъртна изповед обаче е доказана във времето. А тя е, че игуменът е посочил мястото, където преди бунта успял да укрие монетното съкровище, съхранявано в касата на манастира - пресъхнал кладенец в близост до обителта. И за да не бъде открито, го засипал с пръст.

Впоследствие тези пари така и не били потърсени от никого, докато не били открити съвсем случайно едва през 1971 г. Случило се при извършване на изкопните работи за поставяне на основите на новостроящата се там минерална баня. При изкопните работи пред очите на булдозериста, който подготвял терена за строителството, внезапно блеснала купчина сребро.

Имането било предадено и днес се съхранява във фондовете на Пловдивския археологичен музей. То съдържа 770 броя сребърни турски и западноевропейски монети и една златна монета от времето на султан Махмуд ??. Към момента това съкровище не е изложено в експозиция, но е заведено и се пази в трезорите на музея под инвентарен № 2541.

Говори се още, че, предчувствайки развоя на събитията, Нафталим разпоредил да се укрие в околните пещери и книжовното богатство на манастира. Дали това се е случило, или пък безценната библиотека е изгоряла напълно по време на последвалото опожаряване, никой не може да каже.

В книгата „История на брациговското въстание” (1905 г.) на Никола Петлешков и Иван Йеремиев, както и в „Юбилеен сборник” (1926 г.) в списъка на загиналите от с. Козарско името на йермонах Нафталим е записано на първо място, но за личността му не е добавено нищо повече.

В крайна сметка, колкото и малко да се знае за преподобния Нафталим, неговото име не трябва да бъде забравяно. От продължителността на следствието, от начина на воденето на наказателното дело и от присъдата му е повече от ясно, че пред трибунала той не е бил изправен като редови участник в бунта, а като един от главните му организатори.

* * *

Макар, че е свързан само косвено с въстанието в Брацигово, тук би трябвало да бъде споменат и

СВЕЩЕНИК ИВАН СТОЯНОВ КОЙНАРОВ

Той бил свещенослужител в пещерската черква „Св. Петка” и е съзаклятникът, на когото Васил Петлешков изпратил два екземпляра от „Кървавото писмо”  - единия адресиран до пещерския комитет, а втория - до баташкия.

Както се знае от историята, момъкът, който трябвало да отнесе писмото до Батак препуснал коня си толкова бясно, че направил впечатление на турските заптии. В края на града те го спрели и го претърсили щателно.

Така писмото било открито и иззето, а след последвалото разследване - свещеникът бил арестуван, обвинен и препратен в един от пловдивските затвори. След няколкомесечни разпити бил освободен от международната комисия на 19 юли 1876 г.

Поп Иван Койнаров е баща на председателя на пещерския местен революционен комитет СТОЯН ПОПОВ. От описаната случка става напълно ясно, че бащата съвсем не е стоял встрани от делата на сина си, а напротив - участвал е пълноценно в съзаклятието.

В „Енциклопедичен речник - Пещера”, 2000 г. на видния местен историк-изследовател Атанас Пунев за отец  Иван Койнаров може да се научи още, че същият е роден в с. Дебращица и че е запопен през 1859 г. в черквата „Света Петка” - Пещера (където минава цялото му служение), от пловдивския митрополит Паисий. Известен бил с това, че, въпреки фанариотския натиск, упорито провеждал службите си само на български език.

Погребан е в двора на черквата, на която отдал живота си, но гробът му не е съхранен.

Поп Иван Койнаров е още едно доказателство, че независимо от това дали са взели участие в сражения и битки или не, българските свещеници повсеместно са били всеотдайни участници във всенародното дело за национално освобождение. Тяхна е основната заслуга за опазване на българския дух и самосъзнание през мракобесните пет века на чуждо подтисничество. Без своята църква и без нейното духовно воинство народът ни едва ли би оцелял.

* * *

Като заключение нека си припомним още, че духовните пастири от Брациговския въстанически пункт съвсем не са изключение с участието си във всенародното дело. В едно свое изследване, публикувано в панагюрския в. „Време” от 27.03.2016 г., доц. д-р Атанас Шопов, директор на Историческия музей в Панагюрище е публикувал имената (101 на брой) на всички техни събратя от IV революционен окръг. Някои от тях са национално известни -  свещ. Георги Футеков (бащата на Райна Княгиня) от Панагюрище, поп Грую Тренчов от с. Баня и  игумена на  Калугеровски манастир и съподвижник на Георги Бенковски - Кирил Слепов, Останалите са записани в аналите на своите селища и няма никакво съмнение, че точно това са хората вдъхновили поробения народ за саможертва в името на национална му свобода.

Поклон пред паметта им!