ЕСЕ В СОЛ МИНОР, МАЖОРНО

Веселин Андреев

Из „Размисли” (1973; 1980)

Музиката е едно чудо. Едно от най-загадъчните и най-светлите човешки чудеса. Но не станаха ли много чудесата - така говоря и за поезията, и за… Не - човек умира по много начини, един от тях е: когато престане да открива чудеса в живота.

Мене ме вълнува самият миг - миг безкраен, родилно мъчителен и щастлив, в който се създава музиката. Художникът взема много нещо направо от действителността, като линии, форми, багри.

Писателят пресътворява с думи живи хора - познати, реални. Да, и композиторът се вслушва в звуковете край себе си, но той трябва да извърши тайнствено трудна работа, за да ги превърне в музика - и най-хармоничните звуци в природата са несравнимо далеч от „Ероиката”.

От всички гении на изкуствата най-почитателно удивление аз изпитвам към гения на композитора.

Но ето, след първичното чудо - сътворяването на музиката от композитора, иде второто - пресътворяването й от диригента, оркестъра, пианиста, цигуларя… и стават срещи, които те потрисат с неповторимото сътрудничество на два гения.

Там, дето свършва словото, дето се изчерпва баграта, може да продължи само тя: „Музиката е непосредствен език на душата, език, присъщ на човека и непреводим с думи”. Тази мисъл на Одоевски ми казва много и ме кара да търся още.

Най-малко „зримо” от всички изкуства, музиката има най-големите възможности за художествено разгръщане на чувства, картини, размисли. Най-абстрактна, тя въздейства най-непосредствено. Най-неотразимо.

Тя може да каже всичко: и най-ясните, и най-неуловимите човешки трепети. Тя идва да изрази и това, което никой не знае и никой не може да изясни, но което се таи във всеки от нас.

Не само в древността музиката е съпътствала другите изкуства, тя и сега пронизва всяко изкуство, дава му душа, никое изкуство не може без нея.

Музиката сътворява един свят, произлязъл от света и подчинен единствено на свои собствени закони. Свят, небесно неуловим и земно плътен, невидим и зрим, съществуващ само в звуци и винаги съществуващ.

Големите музикални творби са импозантни паметници и катедрали, не по-малко реални от Партенона и Сан Пиетро. С едно предимство: те могат да бъдат въздигнати дори само за краткото време на един концерт - и навсякъде.

Музиката постига немислим размах на чувството, необозрими психологически глъбини, необуздан полет на фантазията. И странно - при цялата си развихреност тя се подчинява на една съвършена математическа строгост. Фугите на Бах се развиват със стройността на интеграла.

Питам се: Не пронизва ли музиката и науката, не само изкуствата? В древността теорията на музиката е била смятана за една от тези науки, на които се основава Вселената.

Без музиката човекът не би станал човек. Страх ме е за всеки, който не чувства порив към хармонията на звуците, той завинаги ще си остане с нещо мъртво в душата…

Но и без човека няма музика - дори най-съвършените звуци на природата. А нейният понятен интернационален език говори ясно на всички хора, така тя не само разкрива, но и създава човешки отношения.

Ние винаги търсим музиката - в работа и в бой, в любов и в самота, в ликуването и в риданието. Все пак може би тя ни е най-нужна, като дихание нужна, в мъчителни мигове, тъкмо когато думите вече нищо не могат да кажат.

Коя човешка дума ще замени облекчителната мъка на Моцартовия „Реквием”? Или ще изрази бушуващите страсти на „Апасионатата”? А континентите на музиката са неизбродни - по душевно богатство и естетическа радост, неизбродни като човешката душа.

Обичам музиката и в нейното първично звучене: на гората - от шепота на брезовите флейти до Деветата симфония на бурята. Обичам камбаните - тяхното многогласие може да стигне до лично творчество, до музикална пиеса.

И гърма на един водопад - стозвучен, тежък, мажорен. И юлската нощ, когато самата тишина е музика. Най-сетне, аз ли не зная насладата от човешкия глас - не вокалното изкуство, а обикновения, скъпия човешки глас.

И все пак съвсем друго е музиката, създадена от човека!

Има часове, когато без нея се задъхвам, търся я като спасение, поглъщам я с цялото си тяло - и вече тя ме задъхва… Никое друго изкуство не нахлува така направо в мене.

Нищо не ми дава такова дълбоко изживяване. И не зная по-надеждно душевно убежище. Една симфония може да ме извади от отровен гняв, от безнадеждие, да ме подтикне към работа…

Всъщност зная ли как въздейства музиката? Понякога дори самата да е патетична, тя ме изпълва с неизмерима тъга, с тревожни, плашещи размисли, а то е всъщност едно пречистване, от което излизам просветлен и силен.

И тъкмо когато ми е нужна смелост, нещо съвсем минорно ще ми я даде. Това често е неизяснимо и не търсете непременно бодра музика, за да ободрите човека!

Навлизането във всяко изкуство е сътворчество. В една картина, дори в едно стихотворение аз мога да си вложа много свое. Но в никое изкуство не можеш да вложиш толкова, колкото в музиката.

Може би тъкмо с това тя е най-близка на хората. Като не фиксира точно една художествена действителност, тя дава възможност, ако не за безкрайно неопределено, то поне за щастливо безкрайно сътворчество…

Една мелодия може да те подтикне към самовглъбяване, в което внезапно намираш търсеното решение, нужния образ, неуловимата дума - колко хубаво ми е, когато преди да започна работа, мога да послушам музика…

Понякога една музикална творба неочаквано пронизва, може би дори преосмисля нещо от твоя живот и завинаги остава свързана с него, макар да ти е прозвучала много по-късно.

Един ден аз ще чуя „Адажио в сол минор” на Албинони и то изведнъж ще ме върне четвърт век - в землянката под Вежен, дето живеехме един живот в бъдещето, мъдър и безкористен, планински прост и много извисен, груб като земята и мъжки сърдечен… - и това адажио вече ще бъде за мене музикалният образ на тоя живот.

Дълбоко като котловината на Въртопа, пространствено протяжно и извисено като простора на Вежен, пълно с величава печал и чиста радост, то зове носталгично към нещо невъзвратимо и все пак винаги в мене, потиска и въздига едновременно.

И всякога, изпълни ли ме глъбинната мощ на органа, аз слушам „Адажиото” само там, в землянката, с чувството, че съм го слушал и тогава, а до мене седи човекът - вече съвсем мое си чудо! - който ми го откри и му придаде свое звучене.

И винаги ми е мъчително радостно, като от всяка неизразима красота, раняваща и живителна…

Какво от това, че „Адажиото” е в минор - с цялата си човечна сила то ми звучи съвсем мажорно…

Много ли внезапно ще бъде, ако кажа, че живея и с хубавата естрадна музика? (Хубава дойде неволно - защото е твърде малко.) Тя не се нуждае от защита - защитили са я блестящо големи композитори и артисти.

Както в литературата, така и в музиката няма „сериозни” и „несериозни” жанрове, има силни или безпомощни творби.

Човешкото сърце е най-сложният музикален инструмент - има клавиши за всяка музика: народна и камерна, естрадна и симфонична… Но над всичко - симфоничната… Каква бездна, какво безпределно небе, какво щастие!

За да възприемаш изкуството, всяко изкуство, трябва да си подготвен. Това не е парадокс: макар да въздейства най-пряко, музиката изисква най-голяма подготовка.

Трябва да се учим на музика - активно, бих казал, творчески. И да учим на музика - особено младежта.

Не бива да се плашим, че един момък, едно момиче казват: „Адски остарял е Бетховен” - и търсят бийтмузика. Щом имат сърце и ухо, с повече търпение и разбиране непременно ще им открием и Бетховен.

Човешкият вкус е консервативен - той търси познатото, спонтанно отхвърля новото, непривичното. Но би трябвало да помним, че гениални произведения са били освирквани, и да слушаме, повече да слушаме съвременна музика, за да я почувстваме.

И още повече - за да изпитаме наслада от нея.

Но особено не бива, не бива, не бива поне да убиваме порива на човека към музика. С това жестоко трещене на много оркестри в ресторантите, което физически травматизира хората и би следвало да бъде подсъдно.

И с хъркащите репродуктори, които превръщат Бах в подлудяващи ревове. И с неистовото виене на радиоточки, транзистори, магнетофони в часовете на тишината…

И нещо друго е нужно, много нужно: да създаваме такава атмосфера - обществена и душевна, в която човек сам жадно ще търси музиката - и наистина ще я чувства като чудо, като загадъчно и светло човешко чудо.

1973