Тильо Тилев

Из „Човешки импресии” (2022)

МОЯТ КОРЕН

Селцето ми бе малко и бедно. Родната ми къща бе кирпичена, а покривът й - от слама. Отгоре, на сламата, имаше върви и пръти, а върху тях камъни. Стените отвънка бяха замазани с волски лайна, отвътре - с бяла пръст, а пода - с червена. Долу се застилаха хасъри (рогозки от царевични обелки). Вечерта всички в редица спяхме на земята, а през деня завивките, изтъкани от парцали, се накатаваха в ъгъла. Синията (софрата), ниска и кръгла, стоеше в средата. На едната стена висеше икона, а на срещуположната - газената лампа.

В булчинския сандък на мама се нареждаха всички прани дрехи. Като мъничък носех поличка, а после износвах панталоните на баща ми като малък. Тъй беше по онова време.

- Булка! - викаше дядо на мама. - Днеска заколихме пиле. Пеньовица от горната махала покрай нас мина. Занеси й една паничка да си хапне, че да не й стане нещо, детенце носи!

Вечерта всички се събирахме на колене пред софрата, под светлинката на газената лампа и кандилото, а дядо казваше молитвата и се прекръствахме заедно. Дядо разчупваше хляба и ни го раздаваше. Топяхме залъка в дървената паница с манджата и мляскахме сладко-сладко. След вечерята баба ми ще събере трохичките в престилка и ще каже, че от хляба никой не е по-голям. Пак ще се прекръстим и благодарим на Господа.

- Булка! Комшиите забравихме, гладни си лягат - пак продума дядо. - Виж там, занеси им нещичко, за да удържат.

- Харно, тате - целува му ръка мама и отива да свърши заръчаното.

По обяд, в зноя, на полето се събирахме под крушата. На покривка върху земята обядвахме - хляб, лучец и подкиселена вода. Други ден пък бе подсладена със захарин вода или айрян. Месото и луканките се пазеха за гости, за горския и за бирника.

На жените, изгубили мъжете си на фронта, всеки помагаше с каквото може: на оран, копан или жътва. Беднотия и утрепия, но всички бяха калени и здрави. Затова разчуе ли се, че някоя мома е болна, вече никой не я иска. От незнайно село късмет да й излезе, за нея пак ще се разпитва надълго и нашироко.

Една сутрин, рано-рано, комшията впрегнал каруцата и затрупал в нея със сено болната си щерка, защото в града на доктор тръгнал да я води. По пътя на всеки отговарял, че сено ще продава.  Вечерта чак по тъмно се върнал.

ПАНИЧКАТА

В долчинката под нашата къща, близо до реката, разпънали черга за покрив на колиба, се настаниха копанари. Времето бе студено, но ставаше пазар. Хората търсеха вретена, совалки, гаванки и други дърволии.

Баба ми бе известна по селата като лечителка. Вкъщи имаше купища билки и отвари. Тя казваше, че всички болести идват от уплаха и настинка. Лекуваше тя, но накрая винаги казваше: “От мене илача, а от Господа лека”.

Веднъж на свечеряване небето притъмня, сякаш се срути и затули всичко. Вятърът засука дърветата и им заблъска короните, като че ги е хванал за косите. Завлачи сламата от покривите и я отпрати нанякъде. Силният дъжд като камшик зашиба листата и плющеше в огромните локви на двора. Светкавиците чупеха тъмнината на парчета и тътенът им пробождаше земята. Плътна нощ ни погълна внезапно. Излезеш ли - ще замръзнеш.

Кучето заскимтя за кратко и после залая. На портата зарита нечий крак.

- Не ще да е лош човек по туй време - заоглежда ни чичо, запали фенера и излезе.

В стаята нахълта закачулено нещо с бохча от одеяло. В полумрака на пода блеснаха локви. Върху им се свлече дрехата и пред очите ни  се изправи циганка. Остави бохчата и се нахвърли върху баба ми. Всички останахме смразени от уплах! Татко грабна една цепеница.

- Ти баща, ти майка, ти Господ, моля те спаси ми детето!

Баба ми я блъсна и веднага се наведе над бохчата. Вътре се подаваше премръзнало и посиняло дете! Баба се дръпна назад, изплашена от нещо. Явно е разбрала, че този път не е за нея работа, че е безсилна.

Но как това на разтревожена майка да се каже, как да я отпрати с умиращото й,  а и накъде по туй време? Дете мъртво ли да й връчи?!

Нямаше и година как баба в ръце чедото си загуби, пак така, бързо и нелепо. Кое сърце би издържало такава мъка?!

- Изведете жената! - нареди баба и гледаше циганката жално, но строго. Чичо и тате я изведоха в обора, поне да е на завет. Тя тръгна след тях, с обърната глава назад, с широко отворени, застинали очи, трепереща и онемяла от страх и жалост.

- Боже, Боже! - затръшка се баба и заудря лакти по стената, а иконата я гледаше отгоре.

- Пак ли ми изпрати туй наказание? Вземи ми душата, вкарай ме в зандана, само спаси туй чедо! - Забранено й бе да лекува.

Молитвата бе много силна, защото времето сякаш спря. Баба се вцепени, изпадна в транс… Ненадейно скочи, видях я подмладена и силна, отметна коси назад и ги привърза. Проумяла е за миг, че Бог й е изпратил туй дете не за наказание, а чрез нея Той да го спаси. А знае ли някой какво значи за вярващия волята на Бога и каква сила идва, когато Той разчита ма тебе?

- Бързо топла вода, парцали, мас и газ! - развика се баба, взе детето, разкопча се и го сложи в пазвата. Крачетата и ръчичките се олюляха като на дървена кукла.

- Ще се оправиш, чедото ми! - говореше му и го постави в затоплените парцали.

Започна да го маже и разтрива бавно. Там, където маже, целува и говори нещо тихо.  Наостряме уши, но ни се чува, ни се разбира. Чичо поотваряше вратата тихо, надзърташе и я затваряше. Синините поизчезнаха, а масажът и баенето продължаваха упорито. Пред кандилото дядо се молеше вместо баба. Не й вярваше, но я подкрепяше.  Детето поруменя, баба въздъхна и го зави! С последни усилия се прибра до дядо и благодари на Бога. Циганката влезе с чинка. Все така гледа с тези големи онемели очи. Вкаменена остана на прага. Баба се понадигна и отсече:

- Ти си бял кахър, ще те оставя за утре, легни си до детето! - обърна се баба и заспа. Печката бумтеше, а тати седеше до нея.

Петлите се обадиха и известиха, че ще е хубав денят. Изпратихме неканените си гости живи и здрави. Преди копанарите да си заминат, циганката остави една паничка за благодарност и спомен. Тази паничка, винаги до иконата стоеше и баба не даваше прах на нея да падне.

ГРАДУШКАТА

Слънцето с мъка се измъкна от тежкия облак. Поогледа останалите облачета и сведе поглед към селцето.

Между обрулените дървета белееха дувари, а изпод покривите на къщята полегнали греди стърчаха. Всичко бе утихнало, народът бе на къра. Само една старица се вайкаше и молеше Богу. Слънцето сякаш току-що се измъкваше от морето. Калища и вода се търкаляха надолу. По полянката до реката жълтееха купища патенца с проснати шийки. Една двойка гъски мъкнеха крака от калта и се оглеждаха жално. Стадо овце се бе сгушило под голите върби.

Слънцето огледа полето. Що да види - всичко бе посечено с остра безпощадна сабя. Тук-таме стърчаха царевични и слънчогледови голи пръчки. Житата лежаха омачкани в калта, заедно с всяка надежда. Хората се измъкваха от каруците, едва спасени. Не, не искаше светилото това да види, нали енергия бе дало за красива гледка, но сега тъжна картинка му се натрапи. Цялото село се прибира от полето - отпред магарешка каручка, отстрани жена съкрушена, боса гази калта, удря канати с длани и нарежда. Отзад стърчаха краката на мъжа й, покосен от гръм. Подире синът й, малък и чорлав, на ръце сестричето си носи и плаче.

Слънцето  не издържа! Събра няколко облачета и тъжно си затули лицето. От време на време прокапваха сълзи. Селцето бе замряло.

СТАРО И МЛАДО

Малкото ни село бе разпростряно като черга на височинката. Кладенците лете почти нямаха вода. За миене, готвене, за животинки и цветя момите с менци носеха вода. Ние живеехме в ниското, до чешмата. Жените перяха на реката, въргаляха дрехите в бистрия вир, удряха ги с копани по камъните и после ги разстилаха по зелената трева. С купища пране и кобилица по баира се прибираха. Въпреки тежката работа и на къра, нямаше ненакичена и ненагиздена мома. Ергените, изтупани и напети, задяваха момите докато им помагаха.

Пред нашата градина младите спираха за отмора. Подпрели се на дувара за почивка, бяха радост за очите.

Кога готви, кога чисти и животинки къта, но за градинката баба все време намираше:

- Гледайте, мъри, колко много цветя: жълти, сини, пембени, ама и лехите под конец подредени - думаха си момите.

Баба скришом гледаше и се радваше, но не издържаше и взе, че излезе:

- Блазе на тез майки с хубави щерки, човек да ви се ненагледа! Чакайте да ви набода с по една китка, че ергени да омаете!

- Бабо, и ние си имаме китки, ама очите ни в твойте останаха.

Старата влиза между цветята и избира, ама най-хубавите. И така всеки път! Закичва една от тях и се отдръпва да я погледа. Момичето й целува ръка. Така беше прието тогава. И се изреждат всичките моми: свенливи, нежни и топли, благославяха ръката на старицата, а тя благославяше душите им!

Смях и радост рукваше сред момите, а на баба сърцето от радост пърхаше. Дори и когато се скриваха зад баира, тя им махаше с ръка. Вечер, на хоро, по седянки, по попрелки и меджии: пъргавина, младост и хубост грееше отвсякъде. И, помня, как старата възкликваше:

-  Боже, колко радости носи светът!

КАЛПАЗАНИ

Селото беше малко, ама деца имаше много. Стаите в училище бяха препълнени. Учителят започваше ли да ги брои, часът аха и няма да стигне за друго. От час се измъкнахме петима. Отидохме в гьола на реката, прогонихме гъските, а патоците засъскаха. Миди, раци, кой каквото можа да хване, натъпка в джобовете. Един от нас три змии измъкна. На врата ги метна и към село тръгна да се пъчи колко е смел, забравяйки, че е гол. Наметнахме набързо дрехи и обувки и широко закрачихме след него (картинка за снимка).

Една баба ни видя, вдигна ръце до небето, пльосна ги в престилката, рече: „Ивъх!” и падна като отсечено дърво. Изплашени дали бабата умря, хвърлихме змиите и се скрихме в училище. Там прислужникът ни заплю: „Не ви е срам!”. Престилка на голия отпред привърза, но откъм гръб блестеше как го е майка родила. Плътно един след друг се промъкнахме в час. С изпъкнали от очакване очи се чудим какво ще направи с нас даскалът. Класът избухна в смях и момичетата се превиваха от кикот. Даскалът бръкна в торбата и заръси ситни камъчета по пода. Всеки си знаеше реда и един по един, на колене и с изправени нагоре ръце заемаше своето място. А този наш другар  с престилката гръб от стената не отлепи.

Даскалът не си изцапа ръцете, защото бяхме мръсни, кални и прашливи. Взе пръчка и ни забрули ушите.

Шумът в класа не престана. Даскалът пак ни зазаплашва с камъчетата. Всеки се усети и замлъкна.

Уж никой не видя, но в село всичко бързо се разчу и после родителската „грижа за детето” ни споходи.

Майка ми с мас ми мажеше коленете, а тате ядосано ми „масажира” бузите. Опъваше ми и ушите, за да ги намести след намесата на даскала.

Калпав ли си, кой отдето свари, шамар ще ти удари. Нямаше тогава мисъл за душевни травми, нямаше и агенции за закрила. Разчиташе се на сурова родителска грижа. Всеки разбойник от нас като се хвалеше каква беля е направил, непременно с радостен непукизъм споменаваше и как е отървал боя или какъв бой е изял за делата си.

Когато станахме големи и безмилостно ни заудря съдбата, злоба не таяхме към несправедливостта на живота. Някак бяхме свикнали. А когато понатрупахме още години, но пак грешахме, се ядосвахме, че малко са ни били и не са ни калили достатъчно за живота.

ДАСКАЛ НИКОЛА

В ония времена учен човек като даскала рядко се намираше. Кметът - неграмотен, а попът - при дявола го търси. Духне ли вятър, попът, разперен, чорлав, смешен, калимявката си гони. Кметът - прост, жесток, дивак, със сопа удряше жена си вън на двора. Ако някой му каже, че не бива така пред децата, той пищов му вади. Такива времена бяха след войната - кой хоро да води се гърмяха.

Даскала обаче всеки го тачи и почита, че децата им ще учи. Случи се човек културен, на възрастни ръка целува. Добър пример дава. Даскал Никола, едър, пълен, благ - така съм го запомнил! Лицето му бе бузесто и дълго, с очи закръглени и големи. Стъпваше тромаво, с едри, бавни крачки. Из полето ходеше, метнал пушка на рамо, а на другото в калъф висеше цигулката. Надвечер на колана често ще наниже яребици, пъдпъдъци и някоя патица, та през селото ще премине.

В час ту беше строг, ту шеговит. По пеене ни даваше тон с цигулката.

- Вземи тона „до”! - посочи един от нас.

- Като дъртия вол ти мучиш, хайванин такъв! - учителят му се кара.

- Тона „ре”! - на друг рече.

- Като теле лайняно ми ревеш и докога ще ми бозаеш?

- Тона „фа”! - третия подхвана.

- Вярно го взе, знаех си, магаре!

И накрая тона „си”, друг пое.

- Имаме си и свиня! - приключи часа.

Следващия час същото - краварник и свинарник, тонове и звуци до небето. Даскалът в чудо се видя и се кара - нищо не помага.

Взе пушка, отвори прозореца и гръмна. От дървото листата изшумяха и се изсипаха надолу. Видяхме, че пушката дими и тишина настана. От полето чуят ли, че пушката ехти, значи, че децата не мируват. А всеки от нас след това знае какво го чака.

Вечерта баща ми се връща ядосан, уморен и до стената ме изправя.

- Я кажи ми, сине майчин, защо днеска даскалът гърмя, че ще ти гръмна аз врата!

Какво да кажеш - скимтиш, мрънкаш и гледаш да се спасиш.

- Боже, боже? - баба ми се развика. - Кучето манджата излочи!

И тъй ми се размина.

В неделя даскалът под крушата седнал и нещо свири. Не е народно. По едно време патица до реката прелетя. Даскалът отиде там, приклекна и гръмна. Пушката обаче го ритна на откат и той падна по гръб.

- Ивъх, мъри, Божее! - разпищяха се жените.

- Даскала пушката го утрепа!

Мъжете с вили и мотики хукнаха надолу. Никола лази и се плъзга по брега. Подадоха мотики и го издърпаха кален, мокър, стреснат. Майките ни ни пропъдиха да не гледаме, че даскал е това!

Дойде и пъдарят, строи ни в редица.

- Ти кравите не гледаш - очите ти виждам, нивите пасат…

На всекиго намираше кусури. И така до края на редицата момчета, докато ни озапти и отвлече вниманието от пострадалия. Пазеше авторитета на даскал Никола.

МИТЬО ЖЕЛЯЗКОВ

Чуеш ли за Митьо, сещай се за Голямо Асеново.

Учениците по правило надминават учителя си. За моите ученици съм сигурен. За учителите ми - все още се питам. Прогимназиалните ми ще останат ненадминати по всеотдайност и възрожденски дух, както и по рядкото съчетание на интелигентност, професионализъм и човещина.

За директора ни Митьо Желязков да кажеш, че е със златно сърце и душа, е малко. В часовете му беше винаги весело и интересно, чрез шегите му запомняхме уроците още в час. Тогава бе така: от работа - вкъщи и после на къра, та за уроци не оставаше време. Ако не запомниш казаното още в час, знаеш вкъщи какво те чака.

Веднъж играехме на топка пред къщата му и му строшихме прозореца. Извика ни, а ние веднага наведохме глави… Прегърна ни:

- Нищо, нищо! Не се плашете! Да няма само някой наранен? Сега си плюйте в пазвата и съберете кураж да се извините. И нито дума! - знаеше какво ни се пише у дома, ако се разчуе. Обичахме го повече от баща, защото някои учители и родители ни биеха като магарета, а той никога не посягаше над невинните ни бели. Доверяваше се и на калпазани, а те само него слушаха и уроците му знаеха. На сцената в читалището им поверяваше отговорни роли в някоя пиеса.

От двете села ученици бяхме, но обикаляше всяка къща, за да ни посети и похвали. Ограмотяваше и родителите ни, да завършат седми клас. Когато кърската работа беше напрегната, им ходеше на крака да ги учи и окуражи с благи думи. Въртейки опашки, кучетата лаеха, за да известят идването му в някоя къща.

Случи се тъй, че аз и тате учехме заедно. Да си призная, той беше по-добър във всичко, а аз само в калпавията.

Когато бяхме в гимназията, навестяваше някои квартири и все ни носеше по нещо. Не за да не го забравим, а да ни напомни, че той не ни е забравил. Драго му беше, че сме гимназисти. Дори и на изпращането ми за казармата дойде пак с усмивка и прегръдка.

Доста време мина, наближавам даже сто години, но още с обич си спомням за него. Там, в село, когото и да попиташ за него, ще го осениш с радост, че името му споменуваш. Досега, дори и пийналите, лоша дума за него не са казали.

Не знам дали стоте години ще достигна, но ми се живее заради спомените с такива хора от едни други времена!

ШАМАРЕНО СЕЛО

Всички по селата псуват на корем. Тук такова нещо няма. Хората са възпитани с шамари от „шамарената фабрика” - особен вид педагогика.

В това село пари нямат кой знае колко и затова обменът енергиен и материален е в „шамари”. Иначе казано, надделява силният.

Дошъл някой псувни да раздава, даром не щат, разплащат си с шамари. Някой вирнал нос и сам се е наврял между шамарите. За поздрав и милувки, чуваш само: “Ела да ти обърша два шамара” - грубата нежност на селянина. Направил си беля у съседа, размяната е на място - в шамари. Каквото повикало… Изтървал си крава в чужда нива, разминаване няма - пак в бартер. Намусен си и ти е криво - пак вратът ти ще пламне. Директен подход за справяне с депресията. Широко ти било около врата, веднага ще ти зашият по един, за да не се възгордяваш. Не чуваш ли от дума, ушите ти са изплющяли на момента. Хващал си жаби и си премръзнал, шамареният масаж - одма. От дупето до бузите, докато ти подобрят кръвообращението. Където и да мръднеш, питат: “Ти шамари ли си търсиш?” Залитнал си наляво, шамар, а оттам пак такъв ще те подпре, та в пътя прав да си вървиш и не паднеш. Получил си двойка - вечер шамар зад врата ти гръмнал.

Само даскалът пооправяше нещата, единствено ухото ти намества. Стърчи ли много, с пръчица ще го пообрули. Всеки играе по музиката на шамара.

Така си беше. Със свиркане влезеш ли в туй село, на излизане ще ревеш. Ей, Митю Шамара още на сцената хълца.

След появата на агенции, адвокати и психолози, вече не е тъй. Цената на шамара скочи. Влезеш ли в шамарена разправия, може да излезеш богат. За един шамар вкарваш някого в затвора, да ти работи.

Всичко се юрна към туй село къде за обмяна на опит, къде от любопитство.

А ти, закъснял си, драги, цялото село е в затвора. Та, нали са си възпитани с шамари, и там, всеки с по нещо се е вредил заслужено.

Днес шамарено село и шамарени фабрики няма, затуй станахме ошамарена държава. Кой отгде мине, ще цапне на нещо шамара.

А ние пак, за по-сигурно, се навираме между шамарите.

ГОРСКИЯТ

Зла беше участта на бедния селянин след войната. Жилав на утрепия - при оран, жътва и в още какво ли не. Само злото му късаше сърцето: суша, киша, градушка, както и бирникът, и горският. Понякога последният не издържа и става не на себе си, направо полудява, побеснява. После се тюхка и съжалява, но е твърде късно. От всичко това страдат и децата. Милите душички изтърпяваха някак си необуздаността му и разбираха, и прощаваха. Такова нещо, който не е видял, нищо не е разбрал.

Турците си пращаха децата да аргатуват само и само да има кой да ги храни и облича. Бедните, огрубели от немотия, и към своите нямаха милост. Децата им денем ще пасат козите, вечер - воловете. В тъмницата на нощната гора, сред писъци на птици и виене на чакали, детето от страх прегръща на вола краката… Прибира се нощем и след толкова страх и умора тихомълком заспива. Затваря бързо обора и треперещо се мушва между мама и тати:

- Видя ли те горският? - просънен попита тати.

- Няма, няма! Но страшно беше!

Горският бе най-страшното нещо в селото. Глобата беше колкото урожая от една нива. Няма къща да не е пропищяла от него. На следващата вечер се потропа:

- Боже Господи, горският! - прекръсти се баба. Той влезе и започна да пише.

- Какво е станало? - попита тати.

- Снощи….

Баба набързо сложи софрата и напълни една торба с луканки, пуски, каквото свари. Детето вече бе изправено до стената и шамарите придружаваха всеки въпрос. То започна да плаче. Закон бе: когато бащата бие детето, всеки трябва да мълчи - мама, баба… Няма спасение и от тях. Бащата се увлече в боя. Горският посягаше към софрата и след като се наплюска прибра торбата си:

- Спри, жал ми е за детето. Хайде заради него, от мен да мине!…

Бабата взе детето, за да му сложи компрес на окото и нито дума продума. Майката тихо плачеше в обора. Всеки звук от шамара като с нож й раздираше сърцето.

- Ако не беше детето, кожата ти щях да одера, да го знаеш! - горският взе багажа си и излезе.

На бащата чак сега му домиля за синчето. Насълзи се и го гушна:

- Сине, сине, прости ми! Ще ти купя бонбонче, боза на панаира ще пиеш… - чудеше се как да изкупи вината си пред малкото страдалче. Бабата, търпяла досега, взе лопатката от печката и заудря таткото по гърба:

- Недей, бабо! Тате ще ми купи бонбонче! - викна детето да опази баща си, зарадвало се на обещанието. После го прегърна с малките си ръчички.

Кой крив, кой прав - не знам. Така постъпваха във всяка бедна къща, за да омилостивят горския.

НА РАЗХОДКА С МЪКАТА

Незнайно как спомените ми от две годинки оживяха. Имах един чичо Гочо. Ходеше спретнат, весел и с любяща усмивка. Носеше бастун, украсен с цветни кабели и кама на кръста, пременен за мегдана. В стаята ни свиреше с кавал и аз като мъничък играех. Учеше електротехника в Плевен. При бягството на немците директорът, също немец, се обградил в училището с високо напрежение и чичо ми загина тогава, на шестнадесет. Дядо ми замина с влака за сина си. Баща ми дни чакаше на гарата с воловете. Цялото село се бе събрало този ден.. Сутринта чак го докараха и го видях. Въглен. И го зариха. Без свидно чедо остана домът!

…

С комшийското дете, Тянка стояхме до късно до чешмата. Тя чакаше своя татко от фронта. От дълъг път иде, оттам ще мине. Пък и майка й я пращаше, та без нея да си поплаче.  Един ден и кравата им на нивата умря. После Тянка се разболя и си замина. Мъчно ми бе! Не мина много време и Мариница, Тянкината майка, също се спомина. Къщата остана празна. Днес от нея два камъка стоят само и тъжни спомени навяват.

…

В черквата, цяло село събираше пари за Петковица, синът й за лекар да се изучи. Видяхме го с бели дрехи. Селото се нареди да го огледа и му се нарадва. Замина за фронта и не се върна. В селото надеждата угасна!

…

Млада стройна, хубавица Рада. По жътва слънчев удар я събори. Пренесоха я през селото до дома й вечен. Без хубост селото остана!

…

Самотна жена, както си ореше, от умора, заби глава в земята и не стана. Магарето изтегли плуга до края и до вечерта там остана. Една нива опустя!

…

Градушка, яростна ламя, всичко помете по полята. Попът, повел всички люде, боси, кални, вдигаше нагоре кръста. Без храна селото остана!

…

Евтимия, без стадо, задъхан с разперени ръце тичаше из село: “Хора-а-а, вълци!” Падна, дадоха му вода и издъхна. На селото стадото отнеха!

…

Митевица се завайка Богу. Бирникът и някой си с пушка вземали всичко до трохичка. А дечицата й ходеха закърпени и боси!

В селото нищо не остана, само мъката остана!

След заминаването ми в града, като се връщах, виждах бледи старци, опрели в бастуните глави, да сипят сълзи.

Един ден Минчо Киндата, изгубил сина си, ми опипа копчета по куртката. Прегърна ме, вдигна глава нагоре и се провикна: “Ей, чуйте, в селото най-после си имаме гимназист!”. Някаква надежда изгря в сърцето му сякаш. След тези думи старците се посъбудиха от тъгата и една мъничка радост ги лъхна като повей. Понадигнаха глави към небето.

СТРАШНИКА

В съседното село имаше един Тодор, Страшника го знаеха. Наплашил бе цялото село, дори и кметът се боеше от него. Болест ли беше, бабаитлък ли беше, искаше всеки да има страх от него. В кръчмата ще се сбие или в тъмното някой ще напердаши ей така, без причина. А с пушката, уж за глигани гласена, навсякъде се перчи. Никой не искаше вземане-даване с такъв човек. Знае ли се кога какви дяволи ще го прихванат. И тъй се нижеха дните и нощята в село.

Кольо, като си яздеше коня, видя едно воловарче да залита. Препусна да помогне. Докато отиде, детето бе легнало. Селянинът се наведе и чу само:

- Змия, чичо Кольо! Моля те закарай ме при доктор - и притвори очи. Беше детето на Страшника! Селянинът замръзна от страх:

- Клетото дете, няма спасение за него! Ами сега, ако го занеса и умре по пътя, баща му ще полудее и ще ме гръмне. Челядта ми ще затрие. Обяснение няма да приеме. О, Боже, що да сторя! Грях не грях, нямам накъде, трябва да се скрия! - уплашен и разтреперан, Кольо се скри в другия кър, обиколи и влезе от другия край на селото. Детето се съвзе и пропълзя на сянка в една царевица, зарида и отровата го довърши…

Тази вечер детето на Страшника не се прибра.

На другия ден Тодор се разгърмя, разтрещя и подгони селото. Търсиха по къщята, по нивята и в реката. Търсиха, като луди, но момчето не се намери.

Най-сетне отидоха при дядо Влайчо и го намериха в сухия кладенец, паднало върху тръни. Всички помислиха, че е станало случайно. Кольо пък се позачуди дали някой не го е видял от гората!

Тодор с времето и след тежката загуба се усмири. В селото се думаше, че било божие наказание. Минаха години и туй бе забравено. Дядо Стою се разболя, видя си края и се разкая:

- Грях сторих хора: момчето беше умряло в царевицата ми. Страх ме беше Страшника да не ме набеди. Нямаше къде да го скрия и хвърлих детето в кладенеца. Грях сторих! Ако беше на друг чедо, нямаше да постъпя така - старецът издъхна.

В ония времена хората не искаха да отнесат греха си на оня свят. Гледаха да се очистят приживе я пред хора, я пред попа. Дойде ред и на Кольо. Видя, че от смъртта по-страшно няма и съвестта му заговори…

Разкая се и си призна стореното. На следващата вечер си запали къщата Намери спасението в лудостта.  Рекоха си пак: божие наказание! Всеки ден чакаше момчето на Страшника, за да го заведе на доктор.

***

Страхът понякога върши работа, но тъкмо когато трябва, ще я свърши зле.

***

Зло за зло върши, който нищо не върши.

ЗВЯРЪТ

Малки бяхме, вярвахме в приказки и си играехме на воля. Вживявахме се във всяка фантазия. Веднъж бяхме на баира, а отдолу нещо забръмча и след звука се зададе пушек!

- Бягайте, ламя! - извика един от нас.

Всички уплашени побягнахме. За ламята бяха ни разказвали, но за такава не бяхме слушали. С братовчед ми се скрихме в нашата плевня и измежду балите гледахме с разтуптени сърца.

Звярът скочи през една трапчинка право пред общината и тръгна към нас. Покрихме се със слама. Чудна работа! С едно око беше, крака нямаше, а скачаше и бягаше бързо. Замръзнахме като видяхме двама мъже - единия погълнат от ламята до мишниците, а другият хванат за ръцете и краката, само пушката му на рамото се тресеше. Устата на звяра не се виждаше и огън от нея нямаше, пък опашката му беше от гъст пушек. Страхът надделя над любопитството, когато звярът се засили към плевнята. Завряхме глава още по-дълбоко в сламата, за да не бъдем изядени. Изведнъж се чу силен  гръм и пухтене! После всичко заглъхна…

- Видях тоя с пушката, че се извъртя, сигурно е утрепал звяра - прошушна братовчед ми.

През процепите на вратата видяхме как тоя, пушкаджията, разпори корема на звяра и помогна на другия да се измъкне. Явно не беше нагълтан, а само кракът му е бил захапан. Куцаше. Кучетата залаяха и пушката се размахваше за отбрана.

- Какво търсите с тая пущеница, бре?!  Бог да ви гръмне! - баба ми отвори портата.

- Няма Бог, дърто, комунизма го утрепа. Ербап ви е кмета, попа ви арестува - пушкаджията посочи комшията, който току-що ги посрещаше. - Та, дядото търсим да го вкараме в ТКЗС-то.

- Всичко туй ми е мило! - от двора дядо им посочи добитъка и къра. - Нищо няма да ви дам!

Хванаха го с кмета и го откараха в общината. Върнаха се и тръгнаха по къщята. На някой сложиха байрака, а други откараха. В мазето ги държаха три дни под охрана. Деца не деца, бяхме будни, схващахме какво става. Скришом носехме хляб, домати и водица, докато пъдарят гонеше другите деца, които отвличаха вниманието му.

Видяхме близките си да бършат тихо сълзи!

- Дядо, кой те би, тоя от града ли?

- Не, дядовото, кметът! Не плача от боя. За залъка си плача, който му давах, за да не си ляга той гладен. Заради тебе обаче ще вляза в кооператива, за да може да учиш и да не бъдеш като него безпросветен. Голям да пораснеш, но на голямо да не си!

Оттогава, та до днес се питам - кой беше звярът? Дали машината, водачът или посрещачът?

БЕЛИЯТ И СИВИЯТ

За селянина волът бе свещено животно, пратено от Бога. А служенето им бе най-високата повеля. Ако човек разбере това от животните и той би бил служещ и любящ стопанин. Не е нужно много учене, за да се усети, че волската душа е ранима като твоята. Взаимоотношенията им тогава биха чисти и свидетелство, че всички сме едно.

Злати е човек, който разбира от много неща, най-вече от хубавите. Нивите му бяха подредени, дворът спретнат и инвентарът - безупречно изправен. Денем на полето все ще огледа кое е криво, кое е право. Надвечер туй-онуй ще постегне, чукне и обора ще почисти.

Баща му имаше много ниви и воловете умряха от преумора. На хайван пазар Злати нае джамбазин да му избере добитък. Една двойка волове вдигнаха глава от сеното и го загледаха. Още при първото потупване ръката на селянина прилепна и се заплъзга по снагата им. Допря бузите си до техните и воловете се отпуснаха. Джамбазинът бе отпратен. Бившият стопанин не гледаше парите, а стоката си за последно.

Селянинът пусна в двора двата вола свободно. С два бакъра им донесе вода, напои ги и започна да ги мие и сресва. После отиде да измете обора и разкова една дъска над вратата. Изумителна сила и кротост имаше в тия добичета! В обора ги вкара триумфално. Докато ядяха зоб, Злати ги подсуши и остана до тях дълго време.

Сутринта Сивчо и Белчо сами протегнаха шии към бондрука, селянинът им сложи жеглите и натовари ралото. Само с едно „Дий!” потеглиха. На нивата ралото запори земята равномерно. Обръщайки го за следващата бразда, очите на селянина се плъзгаха по опънатата като по канап леха. Счупи острието на остена, да не би по навик да ги прободе. Тези добичета разбираха от всичко, дори и от дума. Селянинът се изправи на колене в браздата и благодари Богу. На обяд извика воловете под крушата, намаза по филийка хляб и им ги подаде. Почеса ги по бузите, обядва и легна по корем да си почине. Сивият вол му ближеше и сякаш сресваше косата…

Един следобяд на другата нива заудря градушка. Нямаше круша! Селянинът наметна ямурлука върху главите им и се сгушиха тримата. Воловете се извиваха от ледените камъни, стряскаха се от гърма, но не побягнаха. След градушката с длани ги изцеди от дъжда. Домиляха му. Пусна ги да пасат и вечерта се прибраха без колата.

През нощната виелица ставаше няколко пъти да наглежда обора и дълго постоя, за да са спокойни воловете.

Лятото се изниза и зимата отмина. След като пребиха баща му, дойдоха да вземат Сивчо и Белчо за ТКЗС-то. Сълзи потекоха на селянина като знаеше при какви хора отиват хайвачетата му. Нищо не можеше да се направи, хората бяха наплашени.

Един ден двата вола видяха по пътя стопанина си, отделиха се от стадото и го настигнаха. Той бръкна в торбата и им подаде филийки. Очите им бяха навлажнени! Говедарят заразмахва тояга, развика се и заплаши. Кален в студ и пек, селянинът беше канара, би го смазал. Предпочете обиди и тояги, но на воловете тази гад яда си да не си изкарва. Физическа и духовна сила имаше в този селянин!

Ден след ден зад стената на обора гледаше как двата вола залитаха и линееха. Не понесе тази гледка. Взе, че се вдигна от селото и повече не се върна.

Тъгата не иска да помни своите пътеки.

ЛУДИ ГЛАВИ

Нация техническа сме и туйто! Сече ни акълът, няма що. Още от малки децата ни са изобретателни за какво ли не. Всеки ден ще сътворят по някоя беля, че ум да ти зайде. С тояги като магарета ги биеха и пак си оставаха луди, чорлави глави.

Току-виж, кокоши пологи ошътали. Врабчови гнезда разпердушинили. На съседката цветята омачкали и прозореца счупили. Калища в простряното хвърлили. По баби яйца запратили и в плета се шмугнали. На старец с прашка капата свалили и на куче тенекия вързали. Под чина я змия, я мишка ще пуснат, та часа да отърват. На полето царевици и слънчогледи ще обрулят. И край няма!

Един ден се намърдали в бостана. Яли и после запукали дините с тояги. Пъдарят се появил и се разбягали във вси посоки, но гръмнал и така ги изловил. Та ги подкарал в редица към Общината. Цяла нощ там преспали. През деня с дини на врата ги прекарал из село. Отпред тъпанарят думка и се провиква. Отзад пъдарят върви с пушка и тояга, та всичко живо да ги види.

Цялото село излязло, само от техните къщи нямало никой. Вечерта, който си е платил глобата, си е прибрал стоката, за да й изтупа срама. Няма ядене за такива герои, а спане - в яслите, при хайваните.

Нищо, нищо не помага! Следващия ден пак се проявили. Запалили огън посред село и сложили откраднатите през нощта патрони от пъдаря. Та като се затрещяло, загърмяло, облак от пушилка. Кой бил, кой не бил? Извършителят - неизвестен. Ха иди, че надделявай над луди глави!

„Не стига туй, ами накрая за инжилери ми се изучиха” - след време мърмореха старците за тези същите калпазани. - „Митьо е виновен, че не им забелязваше!”

Будни момчета бяха и будни си останаха.

***

Всяко малко нарушение е импулс за творческо вдъхновение.