ПРОГЛЕДНАЛ ЗА ЦЯЛОТО
Предговор към книгата „Човешки импресии” (2022) от Тильо Тилев
Да си на висотата на краткия изказ не е лесна литературна задача. Признавам си, на мен не ми се удава и затова бях приятно изненадана и обогатена от импресиите на Тильо Тилев.
Срещата с един опазен не само в думите свят, но и станал част от душата на онзи, чиито очи са видели цялата пъстрота на миналото, бе и и духовно преживяване.
Редят се душевни картини на дълбоко преплитане между добро и зло, на реабилитиране на спорни, гранични понятия, на житейската сочност пред закостенели черно-бели представи, както и пред аморфното модерно приемане на всичкото.
Старо и съвременно тук не непременно и съответно означава отживяло и живо. Мярката е друга. Тильо Тилев доказва това в малките етюди на детство и младост.
Прогледнал за цялото през калейдоскопа на своя свят, стига ненатрапчиво до космичната мяра на добротата, прошката, любовта. В живо, динамично повествование ни увлича подир своите преживелици, често сгъстени до сентенции, каквито авторът добавя под някои от импресиите.
Живот, а и текст, който съдържа в себе си преживяна и осъзната в действие мъдрост, е награден с подобни целебни обобщения. Те не са сдъвкани изводи, а призив за още една степен на съпреживяване - концентрираното.
Това Тильо Тилев доразвива в следващата си книга с афоризми, в която в изчистен вид води разговор с читателя.
В първата част на тази книга обаче той ни кани в „киносалона” на своето детство, а не прокламира сухо традицията, нито пък я отрича чрез своите градски хроники.
В същността си тук селското и градското са едно - проявяват истината в повествователя. Той постоянно я търси в себе си, в другите, в ситуациите. Яснотата на виждане не го лишава от милост и човещина.
Може би затова и трудните за съпреживяване истории се четат с лекота, защото няма осъждане, а преклонение пред многообразието на живота. Спомените са не просто фотографии, а живи случки, разкриващи характери, отношения, време.
Отминалото има автентично излъчване и завладява с език естествен и премерен, гъвкав и жив дори в необходимата на моменти леко архаична стилистика, предаваща вече несъществуващи времена и нрави.
Историята на рода в малките разкази понякога звучи като приказка, друг път като произведение от класиката, а неведнъж и като покана за емпатия.
Читателят едва ли може да се отдели от историите, които не са просто добре разказани, а внушени с обемността на 3D филм.
Отварянето на страниците на тази книга има приятното усещане на преплитане на кадифено и ръбато, нежно и грубовато, мъдро и непремислено житейско поведение на почти всички изобразени герои.
Нищо не е еднозначно, никой не е достатъчно свят или достатъчно лош. Живият живот кипи в тези страници и ни приканва да се опитаме и ние да бъдем така смели за него. Образите не са книжни, не са създадени някъде из дебрите на въображението, а са пренесени от самата плът на естеството.
Речта на героите е предадена без витиевато литературно лустро и точно затова както шокира на места, така и завладява със звучността на един неподправено смел изказ.
Няма мъдруване у героите, а прямота и действие. Проблемите не се посрещат и наблюдават, а се живеят със същата лекота, с каквато се плува във щастието.
Празникът не е само в пълната трапеза, но и в срещането на приятел, в отстояването на правдата, както и в надмогването на болката.
Тильо Тилев не позволява да се вглъбим в последната. Тягата на светлината винаги издърпва читателя от затъване в сантименталното. Роля за това има и кратката форма творбите.
Живи и наситени като късометражни филми, те говорят много повече, отколкото са заснели. Автобиографичността по никакъв начин не отнема от достойнствата на литературно предаденото житейско пътуване.
Книгата не е образен дневник на един живот, а образ за неподражаемо живеене - във всеки миг, във всяка ситуация с отдаденост, отговорност и неуморим оптимизъм. Има ли такива хора и творби все още, има и надежда за по-добри времена.
Книгата на Тильо Тилев се появява в достолепието на неговия житейски път, което е и нейно достойнство, защото тя не можеше да се случи половинчато изживяна. Написана като обобщение на дълъг опит, тя е събирателна точка на различна чувственост към Битието.
В нея кипи енергията на земята наедно с полъха от високите идеи, спохождащи ни сякаш от въздуха, както и от сблъсъка в прегръдката на крайностите. Тя създава около себе си своя ноосфера, която влияе благотворно на всеки, който се е докоснал до страниците й.
Изреченото отвъд думите е много повече от разказаното поради сгъстеността на предадените емблематични житейски ситуации.
След прочетено с ума, тази книга продължава да се чете с душата още дълго време. За мен тя бе поредица уроци по живеене. Това за духовната й страна.
А за литературната й съдба - уверена съм, че ще намери своето място в сърцата на читателите със своя завършен откъм изводи свят и точно затова жадно отворен към нови измерения.
