Борислава Узунова

ПРИКАЗКА ЗА МОРЕТО

Изсипа изгревът на юли
в морето рибките си златни.
Денят, от палавост целунат,
звънеше с часове каратни.

В дълбокото страхът се гмурна,
съблече тъжните ми мисли.
По слънчевия път се втурнах,
душата си в цвят разлистих.

Морето, сякаш доловило,
че аз с мечтите си позлатявам,
за мене беше шепа свило
и рибка плуваше в нея.

И като в приказката стара,
желанието си прошепнах.
Една вълна със звън китарен
отново я отнесе в шепа.

А утре изгревът на юли
за мене сбъднато ще свети.
И тази приказчица чули,
ще търсят рибката поети.

КРИЛЕ НА СВОБОДАТА

Дълбоките реки са чувства,
препускайки през моите полета
и търсят непознати низини,
а давят се в близките морета.

Мислите ми - свободни птици,
устремени в полета към боговете,
напивам ги с чувствени води
и нося се волна на крилете им.

Страстите са - гъстите гори,
в мрака им понякога се губя.
Мечти са моите планини,
с полет натам се нося.

Аз съм слънчева пътека,
по нея само ти върви.
Пусни се по водите на реката
и в горите ми се изгуби.

Вземи назаем моите криле,
за да ти покажа истинския свят,
където стъпват само богове,
където любовта е свята.

ТРИПТИХ

Помня те
по очите след изплаканите сълзи,
по горчивото на виното изпито
и по тишината на неделното утро.

Търсих те
по вълните на безкрайното море,
в погледите на добрите хора
и в страниците на премъдри книги.

Изгубих те
по улиците на малкия град,
по пейките на пустия парк
и с дима на изпушената цигара…

ЛЮБОВТА Е СЛЯПА

Колкото и стихове да късам
от вълшебното дърво
на вдъхновението -
аз не бих се наситила.
Колкото и пазачи - съмнения
да ме гонят със сопи-лъжи
от райската градина
на душата ти -
аз не бих избягала.
Колкото и пъти
да повтарям
тази мъдра поговорка:
“Любовта е сляпа” -
аз не бих прогледнала…

МОРСКИ ДАР

Летни сънища разказва вятърът,
приютен в черупчица на мида.
Буди се в прегръдката на ятото
есенно, преди да си отиде.

Спира върху устните ми хладен.
С дъх на сол целува ги небрежно.
Думите, след тебе премълчани,
върху пясъка гравира нежно.

Слънцето търкулва по вълните
и денят потъва в бяла пяна.
Някъде далече са следите ти -
в спомена, където мен ме няма.

ПО ЖЪТВА

Забуча разлюляно небето,
тежки облаци сбраха накуп
своя гняв и присвиха сърцето
на селяка прегърбен от труд.

Насъщният, пак недопечен,
блъска с ярост вихрушката зла:
в тежка жътва денят му обречен
отрони тежко солена сълза.

И се люшна пред него просторът,
с пот поил всяка педя земя -
уж живот ще възражда пороят,
а селяка обрича на глад.

СОЛ

Солена болка от очите пада,
път житейски дълъг извървяла,
една-единствена утеха дава -
че тъгата е надживяла.

Солена мъдрост се покрива
в душевно огледало,
много рани тя прикрива
с пъстроцветно наметало.

Солен живот в сърцето се спотайва,
наяве рядко се показва,
много често силно се отчайва,
но силата си винаги доказва.