ОРЕХЧЕТА

Мариана Еклесия

разкази

ОРЕХЧЕТА

Един човек брулеше ореха си, чиито клони се разстилаха над уличния тротоар и който минеше, събираше си да опита пресни орехи. Докато беше на дървото, откъм реката се зададоха три момчета на велосипеди. Щом видяха обрулените орехи, първо погледнаха към стопанина, спряха велосипедите си на отсрещния тротоар, ала не знаеха как да поискат за себе си. Едното от тях, с остра коса и щръкнали уши, притича бързо под клоните, напълни джобовете си и се върна при другите две деца. Мъжът видя момчето, но не каза нито: “Не пипай!”, нито: “Вземи си още!” Другото дете, около десетгодишно, също притича до тротоара, със страх грабна няколко ореха и бързо се върна в спасителния остров на своя велосипед, където изкушението вече не би трябвало да е кражба. Третото дете не беше повече от осемгодишно, то гледаше падащите орехи, искаше да отиде и да си вземе от тях, но не направи крачка. Един орех от върха се стрелна и падна точно пред обувката му. Едва сега момчето се наведе, взе орехчето в ръка, ала не посмя да го сложи в джоба си, понеже знаеше, че стопанинът на дървото го вижда. Двете момчета започнаха да чупят своите орехи, да си ги хапват, докато малкият не искаше да опита единственото си орехче.
Стопанинът видя какво правят децата, слезе от дървото, събра в една торбичка орехи, отиде и ги подаде на най-свенливото дете, което държеше падналия пред обувката му орех. Мъжът рече: “Вземи това и го отнеси вкъщи!”, пък момченцето му отвърна: “Не искам. Орехите са твои, на мене един ми стига.” “Вземи, вземи!” - стопанинът настояваше, но момчето все тъй отказваше да приеме подаръка. “Тогава вземи торбичката и подели орехите на тримата!” - той я пъхна в ръцете на малкия, защото беше сигурен, че това дете ще подели дарението честно. И не се излъга. То сложи единственото си орехче в торбата, после започна да изважда от нея и да подава на приятелите си.
“Три на теб!” - даде на най-голямото момче; “Три на теб!” - подаде на средното; „Едно на мен” - сложи го отново пред обувката си, за да продължи: “Три на теб, три на теб, едно на мен…”


НОКТЮРНО

Това барче беше скътано между дюните тъй, че денем чадърите от камъшит не се забелязваха. Мръкнеше ли, отдалече се виждаха десетина лампи, опасали малкия бар и масите за лека почерпка на влюбени, пристигащи за голямо нощно къпане сред вълните на залива. Барманът, около трийсетгодишен бараба с брада и пресипнал глас, ту свиреше на китара италиански канцонети, ту наливаше в чашите вечерно питие с парченца лед. Това лято беше пъхнал под навеса на импровизираната сцена старо пиано, на което понякога предлагаше леки танга.
Тази вечер беше спокойна, вълните едва се долавяха по пясъка на брега, от където мокри и влюбени се връщаха първите двойки за нощните танци. Старият касетофон свиреше блус, после щура музика, която неволно повика на дансинга десетина прегърнати, но след поръчка за вермут токът изведнъж спря, с него и музиката. Под светлината на огромната луна се виждаха само живите пламъци на двайсетина свещи по масите и от тях можеше да се разбере, че електричеството в този забравен оазис често изключва… Едно момче поведе към пианото слаба девойка с дълги коси, тя седна на стола пред него, прокара пръсти по клавишите, чу гласа на бармана: „Тъмно е, след десетина минути ще светне и ще посвирите.” Но момичето започна да свири най-прочувствения романс от първия концерт за пиано и оркестър на Шопен. Тъмата наоколо сякаш нямаше значение за пианистката и за музиката… Трите двойки от дансинга седнаха по местата си, стана толкова тихо, че звукът от клавишите се смесваше с плясъка на вълните; ангелски гласове на неотразима любов изпълниха всичко наоколо. Девойката свиреше нежно, прочувствено, безпогрешно. Барманът взе свещта от бара, отиде до нея, взря се в ръцете й с тънички пръсти, за да се увери, че живата музика не е измама на мрака; после вдигна свещта към лицето и изговори сякаш на себе си:
- Сляпа е! Не знаех, че човек без зрение може да свири така. Сигурно го прави от голяма любов…
- Да, от любов - каза младият мъж, който доведе момичето до пианото в тази топла нощ. Дрехите им бяха мокри от нощното къпане сред вълните; топлият пясък по косите и гърбовете им беше полепнал от неизлечима любов.


НЯКОЛКО СНИМКИ И ШЕПА ПРЪСТ

Кремена влезе в стаята на старата селска къща, видя до прозореца леля си Петра, надхвърлила 80 години, и я прегърна. Старицата заплака от умиление и целуна ръцете на племенницата си: „Най-после пристигна!” - стана от стола, притисна я с цялото си сърце, погледна към вратата и попита: - Къде са децата и мъжа ти?” Гласът на Кремена я успокои: „Не успяха да дойдат с мен, много са заети.” - изговори силно, защото знаеше, че не чува добре, а на стената мерна голяма дървена рамка със стари снимки. Отиде по-близо, видя сватбената снимка майка си Емилия, родена в този селски дом. Другата снимка беше пак майка й в ръцете с нея, малката Креми на две години; третата баба Емилия с двете внучки, дъщерите на Кремена, преди да тръгнат на училище… Избледнели от времето, фотографиите приличаха на архиви от време, за което едва ли някой си спомняше.
Кремена с мъжа си и двете им породени дъщери преди двадесет години отлетяха за Канада, та момичетата да получат по-добро образование. След десетина години и двете завършиха сложни науки в Торонто, което можеше да се види от снимките им със специални магистърски капели… Кремена беше обещала на майка си да си дойдат за седмица, след като двете момичета се омъжиха в един ден, но за това събитие от там им изпратиха документиран филм. Когато Димитър, бащата на Кремена внезапно почина, след два месеца баба Емилия замина в Канада да изкара зимата сред свои. Но като се върна, хвърли дума, че не може да живее в чужда земя и повече няма да пътува толкова надалече! По-добре тук да си живува сама и Бог да я пази! Той я запази още година, две, после старицата падна, счупи тазобедрената си става, оперираха я… Наложи се Кремена да се върне и да остане повече от месец, за да настани болната си майка в старчески дом, където след три дни почина… Следващата година цялата челяд прелетя от Торонто, да изкарат лятото край морето и да продадат собственото си жилище и на родителите, защото няма смисъл да поддържат ненужни имоти…
Баба Петра покани Кремена на масата да я нагости, а преди това попита: „Вие завинаги ли се върнахте в София?” Кремена й остави голяма торба с лакомства и подаръци, размисли има ли смисъл да й съобщи истината и каза: „Не, лельо, аз си дойдох сама, защото моят съпруг почина в Пловдив при родителите си. След два дни заминавам при децата и внуците, но не исках да тръгна, преди да съм те видяла!”
Като излязоха в двора, Петра набра торба с домати и краставици от градината, подаде ги на племенницата си, а тя се наведе, гребна с ръката си пръст, стисна я в дланта си и рече: „Не мога да нося домати в Канада. Но ако ми дадеш трите снимки в рамката и тази шепа пръст от градината, това ще ми стига в дни на самота и ще живея със спомените за мамината къща, за родината”.


СНАЙПЕРИСТКАТА

Мадлена, вече прехвърлила седемдесетте, с олющено бастунче заради болките в дясната става, разкъса с нервни пръсти белия пощенски плик от кутията, върху който пишеше, че писмото е от столична Топлофикация. Окото й веднага прочете цифрата, изписана в края на сборната сума и неудържимия гняв излезе през гърлото й като вик: „Мръсници, искам да ви унищожа!” Смачка листа, хвърли го в кошчето за боклук до входната врата и забеляза още десетина такива смачкани листи със съобщения за декемврийската сметка на парното. Вече никой не можеше да го заплаща, макар всички да заспиваха на студено с изключени радиатори през нощта. Жената поиска да си вземе обратно документа, за да го прикрепи като доказателство на правителствения геноцид, но от асансьора излезе някой от горните етажи и тръгна към пощенските кутии да получи писмото си. Беше млада самотна майка с две деца, на която съпруга почина преди три месеца, без да мисли как жена му ще се справи с дълговете, службата, парното, тока, храната… Мадлена спря до вдовицата и извика: „Недей! Ако прочетеш цената, повече ще се наскърбиш! Не стигат ли ни болките, че открай време никой не мисли за нас!” Младата се изненада: „Ако не прочета съобщението, кой ще плати сметките ни, нали и жилището ни ще вземат.” „Искам да ги унищожа; вече си мисля как ще ги застрелям!” - гневът не я напускаше, извади смачкания лист от кофата за боклук и повтори: „Отдавна го желая, но не мога да гледам кървави сцени, затова реших, че ще ми е нужен снайпер! Отдалече ще ги целя и ще ги довърша!” - поправяше ръбовете на сгънатия лист, който искаше да покаже пред службите на реда в обяснение защо е извършила масов откос със снайпер.


ПОМОГНИ С КАКВОТО МОЖЕШ

Заедно с многото пътници в трамвая се качи мъж с акордеон и кутия за събиране на дарения. Ръцете му явно бяха премръзнали от студа, та не успяваше да изсвири нещо приятно, с което поне да обърне внимание на пътниците. Той нервно започна да поднася кутията към гърдите на насядалите и подканяше с висок глас: “Хайде, пуснете по нещо за храна!”… Но не спечели съчувствие или симпатии. Музикантът пъхна кутията пред слаб мъж, уловен за седалката на възрастна жена, увила главата си в плетен селски шал. Човекът видя кутията, но обърна поглед към сивото небе и каза, сякаш от името на всички: “Да дадем, да дадем… А питаш ли хората дали имат? Днес съм изял само една баничка и ако знаеш сега колко съм гладен! Защото и вчера съм изял само една баничка. Не ми се полага повече; вкъщи ме чакат две деца, работя по строежите за няколко лева на ден”…
Никой от пътниците не сложи пари в кутията на акордеониста, защото навярно всички бяха на баничка или кифла с боза за един ден. Той продължи недоволен към последната врата, преди трамваят да се спусне към спирката на пазара “Римска стена”.
Жената с плетения шал и кошница до краката се вдигна; личеше, че е от близките села, пристигнала да продаде нещо, отгледано в градината на двора й. Преди да се отвори вратата, тя измъкна плик с едър фасул и го подаде на мъжа с ватенката: “Вземи, чедо, да занесеш на децата си. Три дни не мога да продам това, което нося на пазара - хората нямат пари, а тази година Бог даде много фасулец, вкусен-вкусен…” Мъжът се смути. Не поиска да вземе дарението от възрастната жена. После се сети, че може да й го плати; извади левче, подаде й го, но тя не пожела парите. Преди да слезе, сложи в ръцете му и връзка моркови, увити в листа от целина - добавка за бобената чорбица, която гладните ще си сварят за вечеря.