Йоан Нечев

Валеше…

Небето беше сиво, покрита с черни облаци. Дори силуетът на Балкана беше изчезнал от север и на тънката ивица под ниските облаци едва се забелязваше бялата лента, която би трябвало да представлява неголямото градче Карлово.

Тишо Перото шляпаше с тежките си обувки по калната пътека между редовете с нацъфтели рози и тихо псуваше. Писателят не беше в най-доброто си настроение. Вчера, докато чакаше половинката си госпожа Флора, седнал на една ограда срещу магазина „Омега”, край него минаха една възрастна жена с внучка си, малка дебеланка на около пет години.

- Виж тоя дядо! - каза жената на момиченцето. - Няма ли да го поздравиш?

Тишо да пръв път чуваше такова определение за себе си, но храбро преглътна и се обади:

- Здравей, малка красавице! Как се казваш?

Детето не го удостои даже с поглед. Двете отминаха, а писателят въздъхна. Спомни си как бе пътувал преди седмица в един претъпкан рейс за Сопот и едно девойче скочи и му предложи мястото си.

- Вие сте на преклонна възраст - каза то. - Може да Ви стане лошо. Защо не седнете?

Тишо, разбира се, не седна, но това определение го разтърси вътрешно. Той далеч на се чувстваше на преклонна възраст. Е, да кажем, на средна, може би.

- Шейсет и пет години! - рече си той. - Че това възраст ли е? Как може така да възпитават младите?

И тук, кой знае защо си спомни за баща си, бог да го прости! Той му бе казал, че когато бил на двайсет години прочел един некролог. Човекът бил починал на седемдесет години. „Доста си е поживял  -  помислил баща му, но когато самият той станал на шейсет, прочел друг некролог. Този човек бил починал на осемдесет. „Млад си е отишъл  -  отсъдил баща му.

Писателят хвърли няколко рози в големия джоб на корема си и се наведе да обере по-едрите цветове в основата на храста. По покритата му с качулка глава закапаха по-едри капки дъжд. В този момент мобифонът му запя една известна песен на „Битълс” Той бръкна в  джоба на мокрите си дънки и чу гласа на госпожа Флора:

- Къде се изгуби бе, Тихомире? Защо ме оставяш сама? Идвай веднага, че не мога да влача сама тоя тежък чувал!

- Идвам - рече послушно съпругът й и изправи снага.

Насреща му идваше бай Георги, собственикът на розовото поле.

- Хей, къде си изгуби бабата, бе? - викна той.

- Отивам да я търся  - отвърна стреснато писателят. - Не може да влачи чувала си сама…

- Ей, това дъртите сте като мухи без глави - промърмори по-възрастният от него собственик. Себе си явно не включваше в сметката.

Ако госпожа Флора беше чула това, че някой я нарича „баба”, този „някой” сигурно скоро щеше да стане „никой”. Тогава в главата на изобретателния писател назря пъклен план. Той вдигна поглед и огледа безкрайното поле. Госпожата му не се виждаше на хоризонта. А това значеше, че е доста далече. Тишо въздъхна и зашляпа с тежките си, ужким непромокаеми обувки в посоката, където беше я оставил. Тя се оказа на няколко реда далеч зад другите берачи.

- Знаеш ли какво ми каза твоя бай Георги току-що? - попита невинно писателят.

- Какво?

- Хей, къде си изгуби бабата, бе? - цитира Тишо и зачака реакцията й.

Госпожа Флора зяпна от учудване, но след малко се закиска.

- Баба, ама готина! - отвърна тя.

- Готина, ама баба! - не се стърпя писателят.

- Ама готина! - парира удара тя.

- Готина, ама пък баба! - върна й го той.

- Аз не съм баба! - запротестира госпожа Флора. - Докато ти приличаш на дъртак с тая бяла брада. По-скоро ти си бабата. Вързал си косата  на конска опашка, моля ви се!

- Добре, де - рече примирително Тишо. - Важното е как се чувства човек. А аз се чувствам на трийсет и две, да не кажа на двайсет и осем.

В това време до тях се приближи една жена, която се вгледа в него, а после се обърна към госпожа Флора.

- Ако на господина не му е добре, можем да го закараме с колата до болницата -  предложи тя. - Видях го, че седи в бараката преди малко.

- Почивах си - обясни студено Тишо. - Нищо ме няма. Все пак благодаря!

- Защо не отидеш да те прегледат? - каза загрижено госпожа Флора. - Пребледнял ми се виждаш…

Писателят я изгледа гневно и грабна тежкия чувал. По-точно го задърпа в калта към далечната барака, която едва се виждаше. След десетина метра обаче спря.

- Ех - рече си той. - А какъв юначага бях като млад!

Но после се огледа и като видя, че е сам, си призна:

- Все същото мекотело си бях. А сега, на всичкото отгоре, съм и дядо. Животът явно не е справедлив!

След около половин час той замъкна тежкия поне десетина килограма чувал до заветната барака и запъхтян се стовари на счупения стол. Кой знае защо, в съзнанието му изникна образа на едно пъргаво момче, което пасеше овцете с дядо си в село Любимец.

И преди да съобрази, че това момче е самият той, писателят Тишо Перото заспа, както си беше на стола.